Така, както ме беше изненадал азиатският произход на хората в султанатство Бруней / не че не се намира баш в Азия/, така и влизайки в Катманду не можах да сдържа удивлението си, че то си е като в Индия. Насядалите по тротоарите индийци на пътя от летището някак си допринасяха за общата картина. А като видях и свободно и най-вече, самостоятелно, движещи се крави по тротоара и на пътното платно, покрай които минаваха автомобилите, вече сериозно се озадачих.
Оказа се, обаче, че тези прилики са така големи само на пръв поглед. Пък и в района покрай летището живеели много индийци. И действително, не че нямаше индийци, но в останалата част на столицата чак на такива тумби, не видях. А кравите били свещени и тук.
Попитах моя таксиметров шофьор дали има много индийци в Непал. Отговори ми, че не са малко, така както и китайците. Като граничещи държави, поддържащи приятелски отношения, от страна на правителството на Непал са премахнати визите за тях и представителите на двата народа доста често пътуват насам. На свой ред ме попита дали съм ходила в Индия и дали харесвам индийците. Двата ми утвърдителни отговора не му харесаха. Каза ми, че непалци не харесват индийците. Първата причина била, че те, индийците, нямат уважение. А другата, че са мръсни. За първата причина не мога да споря. Но втората ми прозвуча странно. Наистина, Непал изглежда по-чист спрямо Индия, но калта и куповете боклуци и тук, както и в по-голямата част на Азия, са си почти непрекъсната гледка.
Явно неприязънта му към индийците доста се беше понатрупала. Реших да затворя темата с философското изказване „Всички хора са добри“. Три пъти недоволно ме попита какво добро им намирам. Успях да го отвлека от мрачните му мисли като го попитах а дали харесва китайците. Тук пък аз останах доста изумена от отговора му. Каза, че това са сериозни хора, които идват да правят бизнес. Е, все пак всяко мнение се основава не само на субективни наблюдения, но и на съвсем лични преживявания.
Относно религията – както всички знаем, изповядват се основно индуизъм и будизъм. Но хората на Непал смятат, че Бог е един и на практика няма значение каква точно религия изповядваш. Важното е да водиш живот, в който да правиш добро и да не пречиш на другите. Таксиметровият ми шофьор каза, че се определя като будист. Но ако има нужда да влезе в храм, за него е без значение дали ще влезе в църква, индуистки, или будистки. На таблото до волана от едната страна си беше разположил статуетка на Буда. А от другата страна на Ганеша. С неприязънта от преди малко ми каза, че за индийците не е така и делят хората според религията им. Е, те ги делят и по много други показатели. Пък и като си спомних сбиванията на свещеници за реда на провеждане на служби в Божи гроб. Мда.
Забелязах, че при преминаване покрай будистки храм, или малка статуя, правеха нещо като нашето прекръстване, но само в първата му част. Няколко пъти с пръсти докосваха челото си, а след това центъра на гърдите.
Шофьорът ми сподели, че в Непал почти няма никаква престъпност. Всъщност, той каза, че няма изобщо и напълно спокойно можеш да си обикаляш сам където и когато решиш. В този първоначален момент искрено си пожелах да е вярно това негово твърдение. Още повече, именно самостоятелни обиколки по доста съмнително изглеждащи – мръсни, тесни и кални места ми предстояха. И действително, целият ми престой в Непал ме увери, че това е изключително безопасно място. Спокойствието на туриста се нарушава единствено от суматохата и шумовете. Но никакви притеснения относно собствената си цялост, или тази на техниката си, не го угрожаваха по никакъв начин.
Потънали в подобни разговори, навлязохме в града. Ами, мръсничко, олющени сгради, тесни и кални улички. И по всички се движат и коли, и моторчета, и хора. Сякаш не беше достатъчно тясно, от двете страни на уличките имаше магазинчета, които се опитваха да отвоюват няколко сантиметра от и така недостатъчното пространство, с малки сергийки. Отделно от това, почти навсякъде от двете страни на уличката, пред сергийките, имаше паркирани мотори.
Това, разбира се, не отказваше шофьорът на таксиметровия автомобил. Къде прибирайки огледалата, къде с две маневри, за да вземе тесен и ъглов завой, смело се движеше напред. Все пак добрите маниери по тези географски ширини налагат да бъде закаран белия клиент до самите врати на скромната му обител. Нищо, че затова се правят ненужни и опасни кръгчета. Накрая се извиняват, че няма как да качат колата до третия етаж. Но съжалението, изписано на лицата им в този момент подсказва, че биха опитали веднага, ако „мам“ се нацупи. А задръстването по пътя беше доста инервящо. Малко повече от час ни отне превземането на неголямото разстояние от летището. Няколко пъти стояхме на място по десетина минути. Ако не бях платила за таксито на летището, щях да сляза и да продължа пеша. Явно затова взимат парите за превоза предварително. Трафикът в Катманду може да мотивира и най-заклетият враг на пешеходството да го предприеме. Не слязох, но окончателно приключих с автомобилния превоз за времето на престоя си. До обратния път към летището твърдо щях да съм си пешеходец.
А братята пешеходци и тук все още не бяха извоювали правото си на пълноправни участници в пътното движение. Всеки ги подпираше, подбутваше и подсвиркваше. За тротоари не ставаше и дума. Всички движещи се на два и четири крака, съответно на две и четири колела, деляха една и съща тясна настилка. При това пешеходците никак не смущаваха шофьорите. Дори не се замисляха да намалят скоростта, например. Единственото, което правеха в името на опазването на живота им, е да натискат клаксона. Създаваха едно усещане, че прегазването след това действие, не е престъпление по тези географски ширини. И въпреки този хаос, усещането беше, че всички участници в пътното движение, се чувстваха достатъчно комфортно.
Единствените прехвърчащи двукраки участници, от чиито движения ясно личеше желанието да прехвърчат, ако успеят, бяха туристите. За пореден път се замислих, че това е едно от най-страшните неизвестности за европейския турист. Разглезен от вниманието на шофьорите и даваното му предимство на пешеходна пътека, в Азия бива подлаган на реална опасност за здравето и целостта си. Поне няколко дни ми трябват винаги, за да преодолея първосигналното си желание смело да мина по пешеходна пътека. Изобщо, ходенето в унес, или полузаспало състояние / в каквото бях първия ден/ изобщо не е за предпочитане. Дори да се притисна до стената на магазина, за да дам път на минаващия автомобил, непременно в това време през абсурдно никаквото разстояние между мен и автомобила, ще се намерят поне няколко моторчета, които държат да минат, уплътнявайки докрай пространството. По тесните улички, представляващи търговски, по нашите представи, наред с пешеходците се движеха автомобили, рикши, моторчета и велосипеди. В тази суматоха пешеходецът беше непрекъснато подканян да пазарува от магазинчетата по двете страни на улицата. Изобщо, за да понесе прословутото азиатско спокойствие, на европееца му коства доста нерви.
Единствено кравите в този хаос успяваха най-невъзмутимо да стоят, или лежат на асфалта. При това успяваха да постигнат точната среда. Явно единствено в самата му среда асфалтът става за божественото им преминаване. Всички движещи се средства безропотно и напълно спокойно си ги заобикаляха. Все пак са свещени! Мен, обаче, ме терзаеше един въпрос. Какво правят точно на асфалта и то в средата му. Покрай него обикновено имаше достатъчно много пясък и кал, дървета със сенчица. А си беше доста горещо и без да съм лежала на напечения асфалт. Може пък точно това е отговора. Тъй като бяха свещени, и тук бяха направо дръгливи от слабост, милите. То свещени, ама напълно бяха оставени на грижата на боговете. И това хубаво, ама и някаква храничка не би им била излишна. Направо им висеше кожата по кокалите. Та ,може би поради тази слабост изпитват неистов студ и именно напечения асфалт им беше най-комфортното място за прекарване на деня. Щях да напиша „за преживяне”. Но този глагол е подходящ за кравите по нашите земи. Все пак те ядат. А тукашните, милите, няма какво да преживят.
Автомобилният парк, включително автобусите, изпълняващи градски транспорт, беше значително по-нов от Бангладеш.
И тук широко разпространение имаха рикшите. Цветни по принцип, но с леко избледнели цветове. И потресаващо кльощави водачи. Всеки път при вида им сърцето ми се раздвояваше. То хубаво да е кача, че да изкарат някоя пара. Ама да го гледам как опъва шия да ми вози тежестта, не ми стигаха силите.
За първи път именно в Непал видях нов вид превозно средство. Нещо, приличащо по страховитост и обем на странно чудовище. Хибрид между трактор, триколка и още нещо. Явно им е многофункционално. Но и то като стъпеше на общото ни платно на пешеходци и всички останали превозни средства, и наставаше истинска забава.
А доколкото някои от тези превозни средства не се задвижваха от живата сила на водачите си, а посредством двигатели, ядящи някакъв вид гориво, имаше си и бензиностанции.
Но над всичко това, всяка уличка и сграда бяха обсипани с тибетските малки флагчета. Тук те са навсякъде.Всъщност те са будистки символ. Въпреки че ги виждах навсякъде по света над будистките храмове, продължавам да ги асоциирам с Хималаите и Еверест. Първите снимки, на които съм ги виждала, бяха именно с фон Еверест. И оттогава съзнанието ми не желае да замени този спомен. Само като ги видя и някак си чувствам студения планински вятър. А по улиците на Катманду това усещане се подсилва от продаващите се навсякъде паници, щеки и всякакво трекинг оборудване. Все пак поне половината туристи, кацнали в столицата, се отправят именно към Хималаите.
С такива шарени флагчета беше осеян целият стар град, носещ наименованието Тамел.
Доколкото това беше и историческия център, а и улиците му водеха до древния площад Дурбари, навсякъде се продаваха какви ли не сувенири. Голяма част от които доста качествени. И най-важното, изпълнени от истински материи. А за тръгналите към Хималаите, се предлагаха и всякакви атрибути за планинско изчакване.
Уличките на стария град имаха кътчета и за нуждаещите се от задоволяване на по-малко духовни, но далеч по-ежедневни нужди.
А извън всичко това, животът по улиците на стария Тамел си кипеше. По-точния израз е вреше. Шумен, многолик и многолюден.
Естествено, тук си бях резервирала къща за гости. И за пореден път подобен избор се оказа успешен. Както се казва, бях на удобно място от много от забележителностите на столицата.
Хората на Непал.
Дребни и тъмни. Добри и радушни, готови да помогнат. Напоследък, основно срещу заплащане, но затова не малка заслуга има и нашия брат туриста. Също така силно невъзпитани и първични. Шумното прозяване, оригане и кихане, са задължително озвучаване насам. Плюенето по улиците, за жалост, е доста навлязло и в нашата улична култура, но тук е с неизмерими мащаби. Тук се допълва и от и изсекването на носа, буквално в краката на минаващия. То просто няма място, на което да се направи без риск да не пострада някой от попадане на тази телесна течност върху неговите телеса.
Това, което продължава да ме удивява е безкрайната простота у хората. В никакъв случай не го казвам с обида. Тя е толкова простосърдечна, че дори не буди съмнение за умисъл, или злонамереност. В тях няма нито капка желание за прикритост. Правят това, което им се приисква, в момента, в който им се приисква. Да застанат насред тесния вход, за да погледнат телефона си, или просто да си постоят за малко. Зад тях има доста хора, които са възпрепятствани да преминат същия този вход. Европейците чинно се подреждат зад този персонаж, чупейки език в извинения и молби да се отмести, та да минат. Представителите на същите нации като стоящия, безцеремонно се опитват да го подминат, блъскайки него и всички останали, имащи неблагоразумието да се намират наоколо. Това, обаче, по никакъв начин не смущава заседналия на входа. Той се оглежда и разглежда с любопитство минаващите покрай него хора. И нито един от цялото това множество, не изобразява отрицателна емоция. Да не говорим, че не я изказва. Просто така е прието и това не обижда никого.
И докато безцеремонността, крещенето, плюенето, оригането и другите прояви на безцеремонност у мъжете, някак си ги възприемам. Макар и с укор. Но същи тези прояви у представителките на нежния пол, продължава да ме потриса всеки път. Знам, че заслужено мога да бъда обвинена в сексисъм заради това си изказване. Но все пак в дамите сме свикнали да виждаме повече финес, повече деликатност. Или поне да очакваме такива. Че то с нашата еманципация…. И да видя миниатюрните представителки на азиатските нации сочно и шумно да се изплюят пред всички, някак си все още е потресаващо за мен. При това те го правят с такова безразличие, с толкова празен поглед и такава искрена тъпота е изписана на лицето им. Наистина съществуват. Съвсем прост и незлоблив тип съществуване. Според представите на интелигентния и възпитан в приетите за нас ценности, европеец, разбира се. А в тяхната си среда, те са мили и добри. Деца на природата. Облечени бедно, с доста вехти дрехи. Борещи се с трудностите на бедността си в суровия планински климат. И успели да запазят вярата и блясъка в очите си. Азиатското им спокойствие за сега добре понасяше наплива на европейския турист. Все още се усмихваха утвърдително на въпроса ми мога ли да ги снимам и не искаха нищо в замяна. На места те самите ме караха да си правя селфи с тях. При това с моя телефон. Тоест, те дори снимка не получаваха. Милички.
И важните за всеки народ думички. За „здравей“ непалци използваха индуисткото „Намасте“.
А „благодаря“ звучеше „Даннебат“. Когато искаха да покажат особено голяма благодарност, сключваха дланите си в знак на молитва и ги поставяха пред лицето си. В този случай благодарността можеше и да е безмълвна.
