Не знам дали очаквах да видя вълшебни къщи и мистични същества около тях, но първата гледка от високо към Катманду ме разсъни. Магьосници с палки бях наясно, че няма да видя /не че тайно не се надявах/. Но бетонните блокчета, с които ме посрещна мистичен, в съзнанието ми, Непал, съвсем ми убиха представите за духовната възвишеност, с която планирах да се срещна тук. При това изглеждаха или недовършени, или вече полуразрушени. Във всички случаи, мръсни, неугледни и строени сякаш едно през друго. И бяха именно блокчета. На няколко етажа и тесни. Някои се блъскаха едно в друго. Други стърчаха на събратята си. Усещането беше, че някой ги е нахвърлял с щедър замах и както са паднали, така са си останали.
Но, да започна от начало.
Полет от Доха – непълни пет часа. Нищо толкова фрапиращо. Само дето един час преди кацане, стюардесите незнайно защо решиха да създадат смут след пътниците. Изведнъж се разтичаха и обявиха, че след десет минути кацаме. Разбудиха кротко спящите, вдигнаха капаците на илюминаторите и ни строиха в омразната ми стойка „изправени седалки“. Верно, че почти през целия полет имаше турбуленция. Но нито тя беше така силна, нито пък имаше друго обстоятелство, което да ми позволи да допусна смут и тревога в душата си. Съзнавам, че като пътници сме благословени с незнанието на доста притеснителни факти, известни на пилота и предадени по тайната линия на кабинния персонал. Та, може и да е имало нещо подобно. Слава Богу, по нищо не пролича и след един час си кацнахме в Катманду по разписание. Само дето един час очаквахме да кацнем след десет минути. Това леко изнерви народонаселението. И вече след реалното кацане, повечето пътници от непалски произход, просто станаха, взеха си багажа и застанаха в поза „направена крачка към изхода“. Поради теснотата на салонната пътека и претъпкването й с хора в същата поза, никой не успя да довърши маневрата си, докато вратите все пак не отвориха.
За разлика от африканските и островните летища, на които от самолета те пращат пеша до сградата на летището, тук от приличие ни качиха на автобус. Точно след две минутно пътуване, автобусът отвори врати и ни беше дадена възможност за добра разходка по останалия път към летището.
Вървях си примирено бавно, гадаейки колко ли часа ще ми отнеме придобиването на виза за влизане в страната при наплива на туристи и голямото им количество, крачещи около мен. Скромният ми опит изваждаше от паметта ми картини на няколко часово чакане и бутане пред единствено гише за подобни цели в други държави.
Влизайки в сградата, останах изумена. Може икономически и битово да са на нивото на бедна Азия, но за туриста непалци бяха създали невероятна организация. В една доста просторна зала бяха наредени машини за попълване на молба за виза. Над тях на огромна табела бяха изписани видовете визи и техните цени. Бяха написани и стъпките за придобиването им. Заставайки пред машината установих, че IT специалистите си бяха свършили отлично работата. Нямаше нито един излишен въпрос, нито едно излишно изскачащо прозорче, нито един излишен бутон. В рамките на минута и половина се бях сдобила с бележка, че съм подала молба. А самата молба в електронен вид явно беше постъпила в системата за ползване от служителите на паспортен контрол. Още три- четири минути ми отне опашката за плащане на такса. Пет минути обработка на опашката на паспортен контрол. И огромното количество туристи, изсипало се от търбуха на нашия самолет, отиде да си взима багажа спокойно и релаксирано. Страхотна организация!
При попълване на картата на пристигащите, за първи път в моя живот се сблъсках с така наречения „трети пол“. Не знам как стои тук въпросът с истамбулската конвенция, но напредничавите непалци бяха добавили към възможностите пристигащият да отбележи пола си освен „мъж“ и „жена“, също и „друго“. Опции не бяха отбелязани. Но това незнайно „друго” някак си доста плашещи сигнали изпращаше от заеманото място на формуляра. Паметен момент за мен. Надявам се срещата ми с подобни индивиди да не е бърза.
В залата на пристигащите имаше офис на таксита / това беше единствения начин да се придвижат до града тези, които не бяха чакани от роднини и приятели/. На стената с големи букви бяха написани цените. Без неизменния азиатски пазарлък и надлъгване, просто платих, качих се в автомобила и потеглих. Не мога да не се повторя. Невероятна организация!
За да бъда обективна, невероятността на организацията им се изчерпа с пристигането. Три пъти напуснах Непал в различни посоки. И трите пъти наблюдавах един и същи хаос. На излизане от страната бяха успели да създадат хаос във всякакъв вид. До качване в самолета пътникът вечно виси по някакви опашки. При това тълпата е пред определени гишета, а останалите са празни, макар и с обслужващ персонал зад тях. Просто са предназначени все за друг вид пътници. И едва малко преди излитане, всички гишета се отварят за целия пътникопоток. И докарвайки пътника до нервно разстройство от страх да не си изпусне полета, стъпвайки на ръкавите, същият този пътник разбира, че притесненията му са били напълно неоправдани. Задължително всеки самолет закъснява с минимум половин час. Последният ни полет закъсня с цял час. Пилотът няколко пъти ни се извиняваше като повтаряше, че на летище Катманду подобно забавяне е напълно обичайно. Е, вече се бях убедила и сама.
Но това закъснение се установява от туриста след нови пет инфапктни минути, прекарани пред монитора с полетите. Незнайно защо, на него последователно се изписваха абсолютно всички полети за деня, включително до полунощ. И трябва чинно да изчакаш да мине целия списък, та най-после на монитора да бъде изписан листа, сред който и нужния ти полет. При това имаш по-малко от минута да настроиш уморените си от взиране очи, да намериш полета си и буквално преди новата смяна, да установиш има ли терминал, или не пише нищо. Новото притеснение защо не пише нищо, се отстранява след още няколкоминутно тичане по летището за търсене на несъществуващо гише „Информация”. Най-накрая някой отегчен служител, от типа на чистачка, ти казва „Щом не е показан тарминал, значи сядате и чакате”. Какво и докога също не се уточнява. А не е уточнена и верността на тази информация. Хубавото в ситуацията е, че няколкото ръкава са пред погледа на туриста и най-вече достъпни. Та, за успокояване на нервите, си уплътняваш времето в последователна и непрекъсната обиколка на всички и лична проверка не минават ли през някой от тях пътници за твоя полет.
Необяснимо за мен си остана как е възможно да създадат толкова перфектна организация от едната страна на сградата и такъв невероятен хаос от другата.
