И друго изникна пред погледа ни. Доста по-тъжно. Паметни плочи.
Едната на онези двама мъже, които бяха спасили давещите се деца. А децата бяха доведени на неохраняемия плаж от майките си. И ги спасиха мъжете.
Децата са живи и здрави.
Нямаха такъв късмет спасителите. Погинаха и двамата. И оставиха своите деца сираци. И своите съпруги самотни.
Помня, че имаше кампания за набиране на средства за подпомагане на осиротелите им семейства. По време на която майките на двете спасени деца не се бяха отзовали никак ласкаво.
На плочата е издълбан надпис :
„
„Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите“
В памет на Петър Тодоров и Христо Стефанов, които на 20 юли 2012 година жертваха живота си ,спасявайки от удавяне две деца.
ПОМНИМ!“
Стоейки пред плочата на брега на същия този неохраняем плаж, не можех да не се замисля за хиляден път за двойния стандарт на българина.
Мен ме оставете да си върша моето престъпление, но него го убийте с камъни за неговото.
Колко пъти някой пренебрегва с лекота чуждите права в името на собственото си удоволствие и каприз. И с каква лекота го прави. И без никаква мисъл за неприятните последици. До момента, в който такива неприятни последици настигнат него. От чуждо несъобразено с чуждите права поведение. И тогава крещи и изисква.
И интересното е, че всеки нарушител много добре знае собствените си права и е готов да си ги брани със зъби и нокти срещу насрещно посегателство.
Един иска да си пуши навсякъде. Вреди на останалите? Така ли? Ама той е навън. А, те са отишли в парка да дишат чист въздух? Ами, да си дишат, той как им пречи? Пък и те нали не му пречат? А и на него му е нужно. Нервен е, навик му е. И какво толкова? Да не е убил човек?
Друг иска да си гледа куче. Е, какво като лае и смущава спокойствието на другите? Ами, нали е куче, лае! Пък и той е толкова възвишен човек, че обича животните. Иска също кучето му да уринира. Навсякъде. Еми, куче е. Едва ли ще мирише толкова. Иска и да си го води кучето по къщи за гости, без да го е възпитал да не лае и да не смущава другите гости. И по паркове иска да си води кучето. Без повод и намордник. И то е живинка, и то иска свобода. Има хора, които се страхуват и им е неприятно? Е, те са лоши хора. Едва ли ще им пречи толкова. И какво толкова? Да не е убил човек?
Трети иска да сече завоите по пътищата. Мощна му е колата, не иска да си убива скоростта. Пък и нали да се накефи му е нужно. Иска и да се прибере с автомобила си, след като е пийнал „малко“. Е, какво толкова, той може да си управлява автомобила и не се чувства пиян. Или пък, и да се чувства, ама много му е важно да се прибере. С автомобила си. Или, дори горкият, няма пари за такси. И какво толкова? Да не е убил човек?
Четвърти иска да си крещи по децата, или партньора. Има някакъв яд човека, трябва да го изкара. Пречи на останалите? Е, едва ли е много. Пък и как да ги възпиташ иначе тези непослушни деца?! Иска и да тропа на съседите. Нали си е у дома. Там си е господар, може да си прави каквото си иска. Живее в общ дом с другите? Е, едва ли им пречи толкова. Пък и те са длъжни да го изтърпят. И какво толкова? Да не е убил човек?
Пети иска да уринира на дувара на съседа. Нужда е това. Иска да си слуша и високата музика в обществения парк, или улица. Харесва си музиката и има нужда да разпусне. Има нужда също да си изхвърли отпадъците хей така, на улицата. Или да си го остави в планината след пикник. И какво толкова? Да не е убил човек?
Шести иска да се къпе на необезопасени плажове. Че да къпе там и децата си. На свобода иска да ги учи. И какво толкова? Да не е убил човек?
И всичко това е чудесно. И слава Богу, доста често всичко приключва без да пострада никой. И, особено, без да бъде убит човек.
Е, случва се да се провали почивката, или ежедневието на някой, защото е бил смущаван от лая на куче. Случва се и да се уплаши някой невинно разхождащ се в парка от свободно пуснатото куче. Е, ми да претърпи малко. И какво толкова? Да не е убил човек?
Е, случва се да бъде смутено спокойствието, или дори увредено здравето от вечното недоспиване заради това, че съседите му тропат непрестанно. Случва се да бъде смутено спокойствието на някого и от крещенето на друг по децата, или партньора. Или пък от пусната висока музика в обществения парк, или улица. И какво толкова? Да не е убил човек?
В огромното количество от случаи наистина нищо фатално лошо не се случва. В смисъл случва се, но тъй като „не е убит човек“, не се отбелязва.
И идва един паметен ден, в който се случва онзи един път. Един единствен път.
В който умира някой от това, че белите му дробове са увредени от поетия вреден цигарен дим на пушаите. Години наред.
В който шофьор бива пометен от насрещно движещия се по осевата линия друг шофьор.
В който човек е нападнат от разхождано куче без намордник.
В който умират спасителите на давещите се деца, чиито майки са ги довели на необезопасения плаж.
И тогава вече е убит човек. Човек. Равен на всеки един от нас. Със здраве, работа , личен и социален живот някакъв.
Ама то, колко пъти да се случи? По друг начин не може ли да се случи? – ще кажат онези с правата.
Да, слава Богу, не се случва често. И да, може да се случи и по много други начини.
А трябва ли да се случва изобщо?
И колко е „достатъчно“. Колко човеци трябва да измрат, за да приемем най-после, че едно деяние е вредоносно?
Не е ли достатъчно, че един човек е загинал, за да спре това вредоносно деяние?
Да, какво тук значи смъртта на някакъв неизвестен и непознат, при положение че другите могат да си се отдадат на капризите и желанията?!
Ами ако умрелият е този с капризите и желанията? Дали така лесно ще приеме собствената си смърт в името на чуждия каприз?! И дали тогава няма да крещи с пълно гърло „Разпни го!“?!
Не са приели мисълта за собствената си смърт и тези майки. Предизвиквайки трагедията, задоволявайки собствения си, а не чужд, каприз, дори не са спасили децата си. Собствените. Тези, които са носили по девет месеца в утробата си. Тези, които са родили и са поканили в добрия ни свят. Те не са пожертвали собствения си безценен живот не заради каприза на чуждия, а заради спасяване на живота на собствените им деца.
Тяхната жертва е била извършена от тези двама мъже Петър Тодоров и Христо Стефанов.
И не са се впуснали двамата герио да обясняват на майките колко са кухи лейки и колко много разпоредби и чужди права нарушават с каприза си. Просто са се хвърлили във водата. Без да мислят. За нищо. Дори за живота си. И са спасили децата.
И всичко щеше да е чудесно. И майките щяха да разправят цял живот „Е, какво толкова? Виж всичко нали се размина. То едва ли щеше нещо по-лошо да стане“.
Само че се е случил този „един път“. И са погинали двамата спасители. Да, а майките не са се хвърлили да ги спасяват. Не са. Не са им и благодарили. На кого?
Не ги познавам. И няма нужда. Събирателен образ на всички, които вредят с оправданието „Какво толкова?“. Ами ето. Точно толкова.
Майките какво ще мислят и говорят цял живот и дали изобщо ще могат да заспят, няма и значение.
Има значение това, че двама млади мъже са погинали тук. И не просто. Оставили са собствените си деца без родител.
Дали децата на тези двама герои се чувстват късметлии, че именно техните бащи са погинали при онзи малък процент на „единия път“?! Колко ли да са щастливи да растат без баща?!
Дали жените на тези двама герои съзнават колко са специални и те?! От случването на онзи „един път“. Колко ли да им е лесно и приятно да отглеждат децата си без баща?! И да си лягат всяка нощ без любимия мъж?!
Ето това е онзи „един път“. И заради него е добре всички да спазваме правилата. Защото те са за всички. И спазването им води до сигурност. А и до спокойствие.
Застанала пред плочата на двамата герои не можех да спра да мисля за безумието на човешките ни несъобразителност и незачитане правата на другите.
Тъжно. И безсмислено. В мирно време.
За третия загинал, за жалост не намерих никаква информация.
Остана само надписът на плочата му:
„В памет на инж. Георги Божидаров Илиев, загубил нелепо живот си на злокобния 09 авг. 2016 година и останал завинаги на 40.
В душите ни остана!
И живееш!“
