На следващия пък открихме нещо твърде екзотично за мен. И така по-запознатите запознаха мен, напълно незапознатата, със своеобразна ферма за миди. За основа мидите бяха използвали изоставена от турист маратонка. И се бяха увили покрай нея в стройни кордончета. И до там бяха стройни и подредени, че ми отне известно време на убеждаване, докато се направя, че вярвам, че тази стройност е плод не на човешка ръка, а на „безмозъчните“ миди. Да си кажа честно, все още не съм напълно убедена. Но явно ще ми се наложи да се преклоня пред величието на другите природни твари. Доколко е всесилна жаждата за живот! Прави перфектни линии без проект и качествен контрол.
А плажът се казваше Листи.
И сега й е моментът на легендата. Името му идвало от далечното минало. Тогава той бил известен като „плажът на пиратите“. А било така, тъй като в древността бил свърталище на разбойници и пирати. И заради това от гръцката дума за „пират, разбойник“, чието произношение е близо до „листѝ“ и дошло името му.
Качвайки се за пореден път от плажа към високия бряг, на пътя ни се изпречи самотен един бор. И тъкмо да изкажем възникналият у всички въпрос „Какво прави този бор в широколистната гора?“, и последващите няколко крачки ни показаха доколко прибързан беше този въпрос.
Пред нас се откри цяла голяма иглолистна гора.
Оказа се, че във времената на комунизъма, когато добри идеи е имало, било взето решение да бъде изкуствено залесено граничното крайбрежие. И, тъй като борът най-бързо растял, именно с него насадили земята черноморска. Че не било най-подходящо за климатичните особености, както и сега, така и тогава, не помислили. Та оттогава чести пожари се случвали в неподходящата иглолистна гора, изложена на южната жега и морски вятър. Но залесяването било факт.
А след неподходящата гора последва нов плаж. Напълно по-подходящ. И още по-красив и чудноват.
И ето го отново Силистар. Както се казва, нашите палаткуващи у дома си се върнаха.
И неговото име се обяснява в онази същата легенда за плажа Листи. „Листи“ бил плажът на пиратите. „Сюнлистарео“ от старогръцки пък означавало „място, съседно на мястото, свързано с разбойничеството и пиратите“. Така бил известен и в древността. Като плажът, съседен на онзи с пиратите. И останало името му Силистар.
И останаха при него голяма част от групата. За малко. Да плажуват. А ние продължихме пешеходния си победен марш.
Стръмничък си беше баирът нагоре. И хлъзгав. И съвсем паешка грешка направих. Хванах се за едно клонче, па отпуснах тежестта си на него. Да ме дръпне нанагоре. Ама клончето се счупи. И вместо нанагоре, тръгнах да се търкалям към пропастта нанадолу. За ужас на наблюдаващите ме съратници.
Не знам как и защо, но някак спрях да се търкалям. Та и този път ми се размина. Задушница си беше този ден. И любимите ми починали може да са ме опазили и този път.
Отърсих се, поотупах се. Намериха ми и телефона, чак. И в крайна сметка, без липси и наранявания, само с уплах в душата, продължих нагоре.
А гледката отгоре спираше дъха.
Плажът Силистар.
И след него вече дойде старият кльон ( граничната ограда). Във времената на същия този комунизъм, с цел по-добра охрана на границата за опитващи се да избягат от държавата българи, бил построен този кльон на няколко километра от същинската ни граница. За да бъдат затруднени напълно отчаяните бежанци. За незаконно влизане в страната ни тогава не били и чували. Та, зъбците на граничните ни стълбове били обърнати към България. Да затруднят излизащите незаконно от нея.
В нашите демократични времена нуждата от този кльон е напълно отпаднала. Но нужда да бъде демонтиран, от своя страна, не се е появила. Или, по –точно, то нужда си има. Явно желание у управляващите няма. А да вземем ние, или други добри хора да свършим това добро дело, не се наехме. Макар и неофициален, знаеш ли го в колко нарушения на наказателния кодекс ще бъдем обвинени за тези ни добри подбуди.
И се наложи да прегазим през образуваните в него дупки. Както много неща в съвременната ни демократична държава, и този кльон стоеше като паметник на родното безумие. Работа не върши. Нужда от него няма. Но не се и маха. Та да е трудно на мирните граждани.
И, строени в индианска нишка, започнахме провирането, пазейки се от проникване в телата ни на ръждясалите му жици.
Райко и Тодор, като сущи кавалери, къде поднатиснаха, къде понадигнаха, и преминахме успешно фалшивата ни граница.
Побродихме още малко над прекрасните заливи. А те оформяха напълно уединено романтични малки плажчета. Тъкмо за романтична двойка, или малка компания. Само една трудност имаше. Достъпът до тях си беше или по стръмните скали нагоре, пък после нагоре. Или по море с малка лодка. Но, както се казва, не беше невъзможно. Просто въпрос на организация при наличие на желание за това.
Голямата част желаещи да плажуват отново изостанаха на някой от отминатите плажове.
И с по-малка група навлязохме в гората.
За да сме честни, объркахме го малко пътят. Уж лесно, ама като навлязохме в равнината и загубихме морето от очи, и пътят не беше вече така лесен и логичен. Полутахме се леко.
И Тодор каза тежката си дума. Какво да се прави. Нали мъж и по дефиниция единственият с добрата ориентация, последвахме го. Че и прав се оказа, беля. Точно в началото на Резово ни изведе.
А то ни посрещна с бали сено и едни китни къщи с арки от рози по вратите.
Заприказвахме се с любезните резовчани по пътя ни. Изказах им удивлението си от чистотата и красотата на морето ни. Че и от спретнатите им къщи.
А те прекрасни хора.
Понеже нали пиша за всеки народ какви са хората, какво трябва или не трябва да се прави с тях, длъжна съм напиша и за българите. Какво да ви кажа. Българите са един такъв уникален народ. Много са интелигенти. Ама често не им личи. За разлика от азиатците, които не трябва да се пипат, българите не само могат, но и радушно ще ви прегърнат. Тях определено може да пипате. Не бива да пипате друго. Ракията не им пипайте. Ето, в този момент, българите стават особено чувствителни. Но пък с радост ще я споделят с вас. И дълго и напоително ще ви разкажат за произхода й и процеса на направа.
Такива едни радушни бяха и хората по морето.
Само нашият домакин нещо прекалено за печалба гледаше. Та нещо с любезността се беше разминал. Особено след като изхвърлил забравените от нашата другарка лични вещи за хигиена, потресе всички ни. Нали бяхме в къщата. Само една част напуснаха след първата нощувка. Останалите до края си бяхме. Не сака да ни ги предаде. Не сака и да ни упътва, или да ни пожелава разни хубави неща. Само питаше кога и какво ще ядем и настояваше да го правим при него. Нищо че не предлагаше кой знае какво.
Но пък всички останали морски чеда бяха прекрасни и добри.
Такива двама попитахме за пътя към кръчмата в Резово. Разля се в усмивка милият човек. То, в Резово, две улици имало. „Тая и оная“. И по която и да хванем, все до брега ще стигнем. И малко преди него е и кръчмата.
Благодарихме им. Пожелахме им добър сезон и се отправихме към местната кръчма. Гладът беше надигнал зловещата си глава.
