По упътването на „тая и оная“ улица стигнахме до любимата ни „Морска градина“. Любезният й сервитьор вече ме беше хранил с други черноморски риби. И нали собствениците и рибари били, та сами си хващали рибите, предлагани в менюто, тази сутрин били наловили зарган. И изборът на храна беше оформен изключително бързо. Зарган на скара. Като типично градско чедо, забравило и уроците по биология, видът на тази змиорска риба доста ме учуди. Не по-малко се впечатлих от сините й кости. Всъщност, били зелени. Заради голямото количество фосфор в нея. Та и полезност вкарах в крехкия си организъм. Че нали пандемия. Трябваше да се гради имунитет.
Добре похапнали, решихме да изчакаме идването на останалата група отново на граничния бряг. Така или иначе, и те в кръчмата щяха да привършат прехода си, нямаше шанс да се разминем.
И минахме покрай бялата сграда на кметството. И детската площадка. И къщата на брега с многото цветя. Нея си заплюхме за следващия път.
И река Резовска. Естествената ни граница с Република Турция.
Най-южната точка на българското Черноморско крайбрежие.
Извира от турската най-висока част на Странджа планина, където носи името „Паспалдереси„.
Смята се, че българското й име произхожда от тракийския цар Резос.
Кой е той? Резонен въпрос. Помощ от публиката, в лицето на „Уикипедия“. И ето.
„Рез или Резос е легендарен тракийски владетел на едоните, обитавали по двата бряга на река Струма, в района на златоносната планина Пангей (Кушница). Живял през 14 век пр. Хр.
Според друга легенда той отглежда коне и се занимава с лов в Родопите. Рез е представен или като син на речния бог Стримон (реката Струма), или като син на Хеброс – персонификация на река Марица, или като син на бога на войната Арес. Според легендата той е човек, получил божествена същност – превърнал се е в антроподемон. Споменава се, че в Амфиполис е имало негов храм – хероон.
Образът на тракийския цар Рез, съюзник на троянците, е описан от Омир в X песен на „Илиада“:
| … Видях с очите си конете му чудни, невидяни
с превъзходен ръст и цвят, по-бял от сняг. |
Според описанието на вещите, днес реката образува дълбока долина с много меандри. Речният й бряг е стръмен, обрасъл с букови и дъбови гори. Има богата флора и фауна, включваща представители на редки видове бръшлян, скрипка, гърбач, хмел, дива лоза, а от животинския свят – пъстърва, безкрак гущер и леопардов смок.
Срещал се и единственият отровен смок в Европа – вдлъбнаточелият смок. Добре че не се срещна с нас.
Общата дължина на реката е 112 км. А при село Резово се намира устието й. и именно по линията на вливането й в Черно море и тече държавната ни граница.
Местните ни разказаха разни легенди как турците трупали камъни по дъното, че да увеличат с една педя територията си. Уж да укрепят свлачища. Как не са се сетили да си издигнат и подпорна стена. Пък после да наемат сервитьори и камериерки.
Лудо време.
Но реката си беше красива.
Тук е моментът да спомена нещо много важно. През целия ни път ни следваше цяло стадо делфини. Играеха си и скачаха на няколко десетки метра от нас. Такова представление бях наблюдавала само в делфинариумите. А делфини на живо в естествената им среда, при това на толкова близко разстояние, виждах за втори път.
Излишно е да казвам колко невероятно преживяване си беше. удобно разположени на високия бряг, наблюдавахме радостните танци на равните ни по интелигентност животни.
Спомних си за наскоро гледано интервю с руска учена в областта. Изследвали с нейни колеги устройството на мозъка на най-различни животни и птици. И със структурата на човешкия, се оказали мозъците на делфините. Това не беше изненада за мен. Все пак, за интелигентността им все се беше налагало да чуя. Изненада ме следващият вид. Оказа се, че почти нашият като устройство мозък имат враните. Тези черни и лъскави хвъркати. Е, това си беше истинска изненада!
А делфините имали дотам развит мозък, че спорен бил моментът дали ние, или те, са по-интелигентните бозайници.
Авторката на интервюто споделяше възгледът, че все пак са делфините. Опонентите й често й задавали въпрос „А след като са по-интелигентни, защо не са построили цивилизация като нашата?“.
„Ами, защото са по-интелигентни“ – им отговаряла тя. За какво са им нашите бетонни постройки и газоотделящи превозни средства? За какво са им всичките наши вредни и тровещи нас и планетата ни производства?
Имат си делфините цял океан място. Живеят си на семейства. Плуват си, радват се, танцуват си и пеят. Живеят без бетон и нерви. Единственият им естествен враг, акулите, достатъчно често побеждавали благодарение именно на прословутата си интелигентност.
И като се замислих. Те имат спокойствие и свобода. А ние имаме? Бетон, кариери, нерви, нервни сривове, кредити и липса на свобода. И от към време и от към финанси. Май въпросът за по-интелигентния вид хич даже няма да се окаже спорен.
А на цялата им интелигентност, тези мили създания са и изключително дружелюбни и симпатични. И тъй като с моя телефон-камера нямаше смисъл да се напъвам за някакви качествени фотографии, с разрешението на Райко, публикувам няколко негови кадъра.
След края на прекрасния ни ден, починалият си в къщата Павел, се съгласи за ни откара с Тодор и Дидо до Синеморец. Да си вземем колите.
Много приятно си пътувахме и си бъбрихме по пътя. И отпусната от приятния разговор, напълно изневиделица ми се стовари въпросът „А къде ти е колата точно?“
Бяхме пристигнали до плажа и въпросът си беше доста резонен. Само дето хич не му знаех отговора. Нали бързахме сутринта. Пък и Райко каза „Ей тука я паркирай“ и аз я бях паркирала. Ама къде сега беше това „ей тука“? Значи, много не обичам да не знам къде ми е синият Хюндай.
Не че ми се случва често. Ама, за мой срам, не е и инцидентно. Нали започнах да кифлея на стари години. То и мозъкът взех да го пускам в почивка от време на време. И този случай се от„оказа такъв отпускарски.
Добре че тримата мъже се оказаха достатъчно умни и аналитични, та успяха да го намерят. Така де, трима мъже ако не успеят да намерят една дамска кола. При това синя. Успяха.
Тодор и Дидо подкараха своите автомобили към палатковия лагер на Силистар. Павел остана в Синеморец при приятели. А аз се отправих към Резово.
Заварих моята малка група в къщата. Заедно с настъпилия залез.
Вече се беше стъмнило. И се насочихме към любимата ни кръчма. Да хапнат неуспелите да го свършат. И да посрещнем от терасата очакваното между 22.00 ч. и 22-30. лунно затъмнение.
Подредихме се ние на подходящата маса. Райко извади големия обектив. И зачакахме.
Времето наближаваше и ние все по-упорито се вглеждахме в Луната. И не преставахме да си повтаряме как трябва да видим един ореол такъв червеникав покрай нея, а после…. и след това…
И гледахме, и гледахме. И времето дойде. И времето отмина. И нито ореол, нито сянка, нито каквото и да било. Само Луната в бляскавото й величие.
И се сети най-умният от нас, че интернет измислило човечеството напоследък. И след бърза справка тъжно съобщи, че то, лунното затъмнение, не че го е нямало. И точно между 22-00ч. и 22-30 ч си било. Само че вчера. Датата сме били объркали.
Е, вчера, вчера. Сетихме се, че и вчера бяхме снимали Луната нееднократно. И я бяхме гледали по целия ни път към Резово. Така че единодушно решихме да отметнем като „видяно“ това лунно затъмнение. Просто с богатството на българската граматика можехме да го опишем в минало незапомнено, или минало неразбрано време. От типа „ били сме я били видели. И може би, евентуално, сме я били снимали“.
А и като разгледах снимките си от „вчера“ и видях онзи чакан червеникав ореол.
И с чиста съвест ги публикувам с вчерашна дата.
Прибрахме се почти безславно в къщата. И още по-единодушно решихме някак, че изминалият прекрасен ден заслужаваше да бъде изпратен с чаша вино. Като пропуснахме лунното затъмнение, то не биваше и виното да пропускаме.
Речено-сторено. Райко извади бутилка, подарена му от добри колеги. И изникна с пълна сила въпросът с чашите. По стаите нямаше. А домакините ни бяха така комерсиално и недружелюбно настроени, че дори не си и помислихме да поискаме от тях.
И нали сме една от най-интелигентите нации от един от най-интелигентните биологични видове. Пък и нелекият ни живот беше изградил комбинативното ни мислене. Една чаша ми беше останала в раницата. От последното пренасяне. До тук добре. Винаги оставаше опцията последният да пие от бутилката след разливането. Но трябваха още чаши. Погледът ми падна върху малка бутилка от „швепс“. Взе Иван туристическия нож и започна да я разрязва. И в процеса на разрязване групово някак възкликнахме. „Че, то на две чаши си става. Едната и със столче, беля“. И спретнахме сервиза.
Какво да ви кажа. Народ, чиито членове могат да направят от една пластмасова бутилка „швепс“ две чаши, едната със столче, не може да се затрие. Така мисля аз.
