Настана и последният ни ден. То, на кратките пътувания, твърде бързо идва той. Така беше и сега. И кратко, и хубаво беше пътуването. Та никак не ни се привършваше. Но се наложи.
За закуска домакините ни не ни предложиха нищо. А и след вчерашната проверка по стаите колко точно души сме в стая и дали не лъжем в бройката, вече никой от нас нямаше желание да закусва при тях.
И се отправихме дружно към далеч по-приветливите хора на кръчмата „Морска градина“.
Останалите, като нормални хора, си поръчаха пържени филийки и палачинки. Ама аз, нали не се броях от тях( нормалните), пък и за морска храна бях дошла, реших да закуся с риба на скара. Изтъканият от любезност и усмивки сервитьор този път ми предложи друга риба. И за разлика от предния ден, когато бях яла риба със зелено-сини кости, тази сутрин хапнах риба с розова кожа. Имаше си и име. Ама кой да ти помни. Но че беше вкусна, запомних.
Мисля, че барбун беше, все пак.
Докато си чакахме поръчката и с радост си спомняхме за прекрасния подарък на делфините от предния ден, в кръчмата влезе явно местен мъж. И заформиха разговор със сервитьора:
Мъжът :“Как е, как беше сутрешният улов?
Сервитьорът:“Абе, остави. Едни делфини се бяха появили. Изгониха рибата и ни изпокъсаха мрежите“
Замлъкнахме ние. Двойнствената форма на всяко едно нещо. Нашата туристическа радост се оказа ежедневна грижа за домакините. Нещата от живота.
Хапнахме на слава. Благодарих на любезния сервитьор за прекрасното обслужване и храна през всичките дни. Пожелахме му успешен сезон и се качихме в синия Хюндай.
В Синеморец се срещнахме с Дидо. Той ни предаде Мария с палатката. Ние пък му предадохме Диди. И заедно тръгнахме към Бегликташ. Останалите палаткуващи бяха си тръгнали направо за столицата.
Бегликташ. На 5 kм от гр. Приморско и на 40 kм от гр. Бургас, в полите на Странджа планина и в близост до долината на река Зигра.
Бегликташ. Естествен скален ансамбъл от сиенитни блокове с различни размери и форма, образувани в резултат от сферичното изветряне на скалите на Росенския плутон. И едно от най-големите праисторически мегалитни светилища на територията на България с обща площ около 8 декара.
Древното име на светилището не е дошло до нас през вековете. Останало е турското. От „беглѝк“, което означава „данък в натура за феодалния владетел (бей) в Османската империя“. И „таш“ – камък.
Преди Освобождението на България от османска власт, българските пастири от околните странджански села плащали данъците си във вид на добитък. Животните били отвеждани именно в тази местност. И тук, на големите камъни, властите „събирали данъка“.
За щастие, през тази тъжна част от историята ни светилището не е разрушено.
И днес е на разположение на желаещите да се докоснат до мистичността му. И колкото и пъти да го посещавам, не спира да ме учудва тази негова мистичност.
Другото подобно тракийско светилище, Белинташ, в Родопите представлява едно плато. И без да омаловажавам важността и значимостта му, за да си представи нещо посетителят, трябва да разчита единствено на собствената си фантазия.
За разлика от него, Бегликташ остава на фантазията единствено вариантите за предназначението на намиращите се в него ясно обработени камъни.
Наред с другите причудливи камъни, на самия бряг е поставена сякаш скала, разчленена на три части. Дори не може да се предположи, че е паднала от някъде и счупването е предизвикано от това именно падане. Наблизо няма никаква планина, от където да падне такъв огромен каменен къс. А отделно от това, отново разрезите са направени с лазерна точност. Няма такъв начин подобна гладкост да се получи при простото падане и счупване на скала.
Може и да не знаем какво и как се е случвало. Но определено мястото предполага размисъл. А да се замислим има над какво.
Както стана ясно, разположеният в близост до най-високия връх в околността – връх Китка, каменен комплекс представлява тракийско светилище. Разположено е върху полегатата, най-висока част на нос „Беглик таш“, при спазване на принципа на древните траки за избор на място. За такова при изграждане на светилища те избирали възвишение – хълм, или плато, с много добър контакт с най-високия връх. За максимално „приближаване до небесното“. Така светилището има отлична видимост към „външния свят“. А и е защитено от морето на север и изток, а на запад и юг – от планинската верига на Приморската планина.
Не напразно са избрали траките това място за култово. Пълно е със специфични скалисти форми, получени в резултат от древна вулканична дейност от кратера на угаснал вулкан на връх Китка. Техните живописни форми напълно се вписват в религиозните им представи за планината (дървото на живота) – скалата като модел на света, на връзката на Земята с Космоса, като място за съжителство на соларните и хтонични божества.
При археологически разкопки през 2002 – 2004 г. са открити много артефакти – глинени съдове, каменни оръдия на труда и оръжия, кремъци, монети и др., които доказват, че светилището е ползвано от средата на Второто хилядолетие преди Христа и е изоставено в началото на ІV век след Хр.
Липсата на по-късно строителство върху него пък е запазила културните пластове и сакралните елементи в техния първоначален вид.
През същите разкопки на 2002 г., са открити останки от постройка с глинобитни стени.
През 2003 г. археолозите търсели пещерни ниши – т.нар. „скитове“. Съществува теза, че заради близостта на нестинарските села в Странджа, най-вероятно нестинарите са обслужвали това светилище. По разкази на местните жители от гр. Приморско, на поляната непосредствено пред светилището са се изпълнявали нестинарски ритуали до 1956 г., когато теренът е одържавен и е започнало изграждането на курорта „Перла“.
Базирайки се на данните за нестинарските ритуали и очевидните изкуствени издълбавания по повечето мегалитни валуни в околността, още в началото на своето археологическо проучване учените стигат до заключението, че светилището е свързано с почитането на Бога-Слънце и Великата богиня Майка във фазите на техния брак. Вляво от входа е изсечено в камък „брачно ложе“. До него археолозите почистват скално-изсечени вани, в които са се изливали свещени течности за извършване на ритуали – вода, мляко, растително масло и вино.
Това е свързано с древните вярвания на траките. От четирите начала се създава Космосът. Водата символизира водните стихии, млякото е символ на въздуха, растителното масло – на огъня и виното – на земята. С тези течности древните пресъздавали космически модел на света и представите си за него. Богът Слънце през деня е светлина, а през нощта – огън. Така нестинарите посредством ритуалите, които изпълняват, затварят цикъла в природата.
Според същите тези учени, територията на Бегликташ служела и за сцена на мистериалната обредност на Тракийския Орфизъм.
При проучването на южната част на централната площадка пред челата на двата жертвени камъка били открити четири култови огнища – есхари.
Извън централната част на светилището, на 60 m. източно от т.нар. голям долмен, е открита сграда с дължина 11,3 м и ширина 9,2 м. Тя е с правоъгълна форма, като в западната ѝ част за стена е използвана голяма скала. Разчистени са жлебовете за носещите подпорни греди на скатния покрив, които са лягали върху горната част на скалата. Подът е бил покрит с квадратни тухли, а при вътрешната страна на основите са открити фрагментирани керемиди от покрива.
Местонахождението на сградата в най-вътрешната и защитена част на светилището предполага нейното по-специално значение в общата му структура, което е изисквало по-добра защита и ограничен достъп за външни посетители. Находките – главно фрагментирана керамика, каменни сечива и две римски бронзови монети, датират използването на сградата в периода от ІІ до началото на ІV век пр. Хр.
В резултат на проучванията си, археолозите изработили общ план за разположението на обектите в светилището и тяхното предназначение, който предавам без никаква обработка. Разбира се, трябва да се има предвид, че всичко изнесено е плод на научни предположения. Все пак, живи очевидци така и не са се появили.
- В самото начало на комплекса се намира голяма скала, наречена „Брачно ложе“. Обработен камък, оформен като легло. А своеобразната му възглавница е ориентирана на изток.
Върху него са създадени скални отпечатъци, за да удостоверят присъствието на Бога и да докажат неговата поява. Те са характерни за религиозната символика на древните и идват от далечни времена, когато божествата нямали собствен облик. Реликвите обаче сочат, че между тях е съществувало някакво единение. Брачното ложе в най-източната част на каменния кръг е свидетелство за това. Върху него, според археолозите, жрецът и жрицата ритуално представяли брака между Бога Слънце и Богинята Майка в нощта преди лятното слънцестоене (22 юни).
- До „брачното ложе“ е издигнат „Жертвеник“– монолитна скала до „трона“. По-смелите, които успеят да я изкачат, могат да видят издълбани ямички на самия връх на скалата. Тези ямички учените предполагат, че са използвани за култови нужди. В тях (според интерпретацията) са изливани четири свещени течности – вода, вино, мляко и растително олио.
- До жертвеника се намира и по-ниска скала, обработена във формата на „Трон“. Учените предполагат, че мястото било заемано от Върховния жрец, откъдето той наблюдавал дароприношенията и ритуалните игри. За целта издълбаната в мегалитен валун седалка в древността стояла върху една от големите скали.
Ние я намираме да лежи на земята, вероятно съборена при земетресение или от иманяри.
- В средата на своеобразния кръг има полегато плато. Наречено „Свещена площадка“. А представлява монолитна скала, скална скулптура, върху която са изобразени пантаграми и фалически символи, застъпващи мъжкото и женското начала в природата. Върху нея са издълбани и няколко скални вани ( шарапани) с различна форма, които събирали дъждовна вода. Тази вода, според интерпретацията, била необходима за извършваните тук ритуали.
- На централната площадка учените открили и така наречения „Менхир“. Голям заоблен камък, върху който е издълбана стъпка на Бога Слънце. С дължина 0,80 m., а ширина 0,40 m. Стъпката е прецизно ориентирана по посока изток-запад.
- В края на платото-ритуална площадка е разположен и друг компекс. На обработени огромни камъни. Отсечени сякаш с лазер. Добре, мога да се съглася, че е възможно първоначално разрезът да е бил не толкова равен. А гладкостта да е постигната посредством дълго и упорито шкуркане. Само че това само доказва намесата в обработката му от разумен човек. А от там и използването на комплекса за някаква цел.
Именно заради следите от отсичане е наречен „Посечен камък“.
И за малко да се лишим от него. Огромната скала станала обект на взривяване през 1950-те години, когато мястото било ползвано за каменоломна. Не малка част от различни сектори от мащабното светилище били подложени на унищожение в тези злачни времена. За щастие, посеченият камък все пак останал.
- До него пък е поставена сякаш друга огромна скала. Наречена „Апостол Таш“. Формата му на обърнато сърце му донесла и друго наименование – „сърцевидният камък“.
Стъпил върху източната част на ритуалната площадка, той е отделен от нея с дълбок канал.
Представлява огромен каменен къс, който се крепи само на три точки. А между тях се оформя ниша. През тази ниша преминават слънчевите лъчи на 22 юни – най-дългия ден в годината, което го прави своеобразен календар.
Отново през него преминавали посветените от земния към подземния свят, тоест, от владенето на Бога Слънце към владението на Богинята Майка.
До нишата се достига съвсем лесно при заход от другата страна на камъка. И от личен опит установихме, че в нея може да се лежи.
Археолозите допускат, че валчестата скала е довлечена от древните, които после изсекли и нишата под нея.
- Извън централния комплекс е разположен друг, не по-малък и доста по-внушителен. Наречен „Главен долмен, или Свещената пещера-утроба“.
Класически мегалитен паметник с две основи и плоча отгоре, висок 12 m., и с дължината 9 m. Съоръжението символизира утробата на Богинята Майка – Земята и според археолозите символизира женското начало. Формата му потвърждава теориите, че светилището е ползвано за обожествяване на Великата Богиня Майка.
Според интерпретацията, в утробата се извършвало тайнството на раждането на Хероса, който след появата си, озарен от изгрева, излиза из-под арката на Апостол Таш, посрещнат от множество поклонници.
- Комплексът си има и „Слънчев часовник“.
В древността часовникът се състоял от 16 каменни плочи, разположени около скална площадка с обелиск в центъра. Всички те били поставени северно от „Апостол Таш“. И сянката му падала върху различен камък в различните части на деня.
Древният часовник разделял деня на шест отрязъка.
Днес мегалитната композиция се състои само от 7 плоски камъка. Всички те си стоят на оригиналните места, опрени една в друга под наклон.
Същите онези учени предполагат, че земетресение в близкото минало предизвикало пропадане на първата плоча. А тя повлякла останалите на принципа на ефекта на доминото.
- Непосредствено пред „Утробата“ има още един комплекс огромни камъни. Той пък е наречен „Лабиринт“. И наистина, камъните са разположени като мини лабиринт от монолити в стройна система от скални коридори. През тези коридори преминавали „непосветените“в стремежа си към духовна инициация.
Според археолозите в него са изпълнявани Орфически обреди. Друго предположение на учените е, че лабиринтът служел за гадаене на бъдещето.
За да стигнат изходите, посвещаваните трябвало да преминат през няколко различни изпитания.
А изходите били два. Ляв, свързан със сакралното начало, и десен, който се асоциирал с профанното в живота. Желаещите били поставяни пред избор, който определял духовните им търсения.
За вярна се считала лявата, магическа, посока, която отвеждала до царството на Хадес.
А царстовто на Хадес било изобразено в тесен процеп между двете половини на мегалитен валун, разцепен на две, който е запазен. Скалният процеп е с височина 6 м. и варираща ширина от около 0.30 м. Предполага се, че само праведните и душевно чисти хора могат да минат през него.
След като преминели лабиринта, избраните се спускали в цепнатината като Върховно изпитание. Така те повтаряли подвига на Орфей, който, според легендата, слязъл в подземния свят и с помощта на Боговете успял да се завърне.
Днес поверието повелява изчистване на греховете на всеки, който успее да премине през тесния процеп между двете огромни скали.
От личен опит мога да ви уверя, че самото преминаване не е толкова непосилно. Въпреки че изглежда немислимо тесен, преминаването му от човек с нормална физика, не съставлява никакъв проблем. Проблем създава усещането за приклещеност между двете скали. Все пак, преминаването на процепа си отнема време. И когато се спреш по средата, за да отдъхнеш, усещането на салам между две филийки огромни скали е леко едно такова тягостно.
А в другия край на процепа, за още по-голяма тръпка, има и един малък камък,, излизащ от земята. Та прави малко по-трудно излизането. Но пък уважаемият туристи излиза пречистен и зареден с чиста енергия за нови подвизи.
- Излязъл пречистен и зареден от другия край на скалния процеп, поклонникът стига до „ Теменос (Къщата на оракула)“. Постройка, вероятно обитавана от жреческото съсловие, което обслужвало светилището целогодишно. Датирана от IV век сл. Хр.
По времето на съграждането й духовният център вече бил изместен в залива „Св. Параскева“ на север. Там била построена църква. А култът към Богинята Майка бил преминал в почит към светицата Параскева, покровителка на родилките.
