Част осма – залив и храм „Света Петка Параскева“

За обикновения посетител „интересното“ приключва тук, на края на комплекса. Но, за запознатите като Райко, след този край предстои друго, не по-малко „интересно“. В края на комплекса имаше своеобразно горско Т-образно кръстовище. Тръгнахме по пътеката надясно. И тя ни отведе до цяла поредица от невероятни и причудливи скали на брега на морето. Някои от тях обработени с издълбани кухини.

От тук се откриваше гледка и към Маслен нос. А разходката по камънаците до него също била изключително атрактивна. За жалост, време нямахме достатъчно. Което не се отнасяше за бързоходеца Дидо. Та, не се сдържа той и драсна накъмто носа. А ние се върнахме към Т-образното горско кръстовище. И хванахме пътеката наляво.

Известно време през гората ни доведе отново до морския бряг. С още по-невероятен изглед към малко плажче. Ситен пясък и кристално синя вода.

А зад плажа, буквално на няколко метра навътре, се намират останките на стара църква „Света Петка Параскева“. За моя радост, въпреки че от храма бяха останали само няколко купчини камъни, в ясно очертания олтар си беше разположен кръст с малка икона. И посетителите, идващи от плажа, влизаха в каменните очертания със свалени шапки и прекръствайки се на „входа“.

Няма значение колко е запазен. Храмът си е храм. И както в Азия, така и тук. Беше си почитан от местни и туристи.

А учените пък предполагат,  че с настъпването на Християнството в Римската империя след V-VI век сл. Хр., именно тук, в залива Света Параскева, където е изграден християнския манастир с патрон Света Параскева, бил  преместен духовният център, изграден в Бегликташ.

Отдадохме почит на храма. Полежахме за малко на малкия плаж. Най-смелата от нас, Мария, дори се изкъпа. И тръгнахме обратно към синия Хюндай. Време беше да се погрижим за обяда. Че път ни чакаше.

А обяд си спретнахме в крайпътното Приморско.

Харесахме си китно малко бистро. И седнахме на маса. Около десетина човека. Понеже пътешествието ни се случи във времето на световната лудост, наречена „пандемия“ ( уж на вирус някакъв, а всъщност на човешката глупост и овчедушие), сервитьорката се приближи към нас, снабдена с маска за лице. Преди няколко дни бяха отворили за посещения заведенията за обществено хранене.

Раздаде ни тя менюта и ни стресна с изключитено странния въпрос „Извинявайте, трябва да ви попитам, вие семейство ли сте?“.

-Не – беше първосигналният и едноременно своевременен отговор.

Тъкмо в главата ми се зароди въпрос поради що тази мила девойка пък така се интересуват от евентуалните ни семейни връзки, и я чух   да казва „Ами, в такъв случай, че ви помоля да се преместите“.

Моментално въпросът, зароден в главата ми, направи връзка с всенародната лудост и светна, че явно това ще да е някакво безумно изискване за седене на маса на повече хора. И моментално изстрелях „Семейство сме“.

На укора на Мария, че тя не желае да товари кармата си с лъжа, противопоставих своята истина. В крайна сметка, с всички, седящи на масата, представлявахме едно голямо планинарско семейство. А и бяме споделяли несгоди и туристически пътеки през изминалите няколко дни. Така че какво, ако не семейство, бяхме. И ако в този момент на всенародно безумие с явно нелогични мерки, за да седиш с близките ти хора, трябваше да афишираш личните си отношения, то тази цена трябваше да се плати.

Сервитьорката с радост се съгласи на отговора ми. Играехме един и същи театър все пак.

Огледах се по съседните маси. И там седяха едни големи многочленни и многодетни семейства. Брей, в тези времена многолюдната челяд от старите български романи беше излязла и оживяла в съвременната действителност.

И за да запазим връзката си с нея, поръчахме наред с попчетата и скумрийката, и порция свински уши. Така, за да е жива традицията някак.

Похапнахме си ние морските и не толкова морски дарове и се разпределихме по колите. Дидо тръгна към Димитровград. А ние се отправихме към табелата „Ясна поляна“.

Всезнаещият Райко ни беше казал, че това село на няколко километра от брега, е строено някога от поклонници на Толстой.

Това ми се стори така непознато и екзотично, че нямаше сила на земята, която да ни попречи  да изминем 10-тте километра от Приморско. И селото напълно оправда очакванията ми.

Comments
  • Минчо Спасов
    Отговор

    Много симпатично пишете! Трябва да ме вземете с вас някой път:-)

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език