За обикновения посетител „интересното“ приключва тук, на края на комплекса. Но, за запознатите като Райко, след този край предстои друго, не по-малко „интересно“. В края на комплекса имаше своеобразно горско Т-образно кръстовище. Тръгнахме по пътеката надясно. И тя ни отведе до цяла поредица от невероятни и причудливи скали на брега на морето. Някои от тях обработени с издълбани кухини.
От тук се откриваше гледка и към Маслен нос. А разходката по камънаците до него също била изключително атрактивна. За жалост, време нямахме достатъчно. Което не се отнасяше за бързоходеца Дидо. Та, не се сдържа той и драсна накъмто носа. А ние се върнахме към Т-образното горско кръстовище. И хванахме пътеката наляво.
Известно време през гората ни доведе отново до морския бряг. С още по-невероятен изглед към малко плажче. Ситен пясък и кристално синя вода.
А зад плажа, буквално на няколко метра навътре, се намират останките на стара църква „Света Петка Параскева“. За моя радост, въпреки че от храма бяха останали само няколко купчини камъни, в ясно очертания олтар си беше разположен кръст с малка икона. И посетителите, идващи от плажа, влизаха в каменните очертания със свалени шапки и прекръствайки се на „входа“.
Няма значение колко е запазен. Храмът си е храм. И както в Азия, така и тук. Беше си почитан от местни и туристи.
А учените пък предполагат, че с настъпването на Християнството в Римската империя след V-VI век сл. Хр., именно тук, в залива Света Параскева, където е изграден християнския манастир с патрон Света Параскева, бил преместен духовният център, изграден в Бегликташ.
Отдадохме почит на храма. Полежахме за малко на малкия плаж. Най-смелата от нас, Мария, дори се изкъпа. И тръгнахме обратно към синия Хюндай. Време беше да се погрижим за обяда. Че път ни чакаше.
А обяд си спретнахме в крайпътното Приморско.
Харесахме си китно малко бистро. И седнахме на маса. Около десетина човека. Понеже пътешествието ни се случи във времето на световната лудост, наречена „пандемия“ ( уж на вирус някакъв, а всъщност на човешката глупост и овчедушие), сервитьорката се приближи към нас, снабдена с маска за лице. Преди няколко дни бяха отворили за посещения заведенията за обществено хранене.
Раздаде ни тя менюта и ни стресна с изключитено странния въпрос „Извинявайте, трябва да ви попитам, вие семейство ли сте?“.
-Не – беше първосигналният и едноременно своевременен отговор.
Тъкмо в главата ми се зароди въпрос поради що тази мила девойка пък така се интересуват от евентуалните ни семейни връзки, и я чух да казва „Ами, в такъв случай, че ви помоля да се преместите“.
Моментално въпросът, зароден в главата ми, направи връзка с всенародната лудост и светна, че явно това ще да е някакво безумно изискване за седене на маса на повече хора. И моментално изстрелях „Семейство сме“.
На укора на Мария, че тя не желае да товари кармата си с лъжа, противопоставих своята истина. В крайна сметка, с всички, седящи на масата, представлявахме едно голямо планинарско семейство. А и бяме споделяли несгоди и туристически пътеки през изминалите няколко дни. Така че какво, ако не семейство, бяхме. И ако в този момент на всенародно безумие с явно нелогични мерки, за да седиш с близките ти хора, трябваше да афишираш личните си отношения, то тази цена трябваше да се плати.
Сервитьорката с радост се съгласи на отговора ми. Играехме един и същи театър все пак.
Огледах се по съседните маси. И там седяха едни големи многочленни и многодетни семейства. Брей, в тези времена многолюдната челяд от старите български романи беше излязла и оживяла в съвременната действителност.
И за да запазим връзката си с нея, поръчахме наред с попчетата и скумрийката, и порция свински уши. Така, за да е жива традицията някак.
Похапнахме си ние морските и не толкова морски дарове и се разпределихме по колите. Дидо тръгна към Димитровград. А ние се отправихме към табелата „Ясна поляна“.
Всезнаещият Райко ни беше казал, че това село на няколко километра от брега, е строено някога от поклонници на Толстой.
Това ми се стори така непознато и екзотично, че нямаше сила на земята, която да ни попречи да изминем 10-тте километра от Приморско. И селото напълно оправда очакванията ми.


Много симпатично пишете! Трябва да ме вземете с вас някой път:-)