В Порт Антонио пристигнахме доста късно. Бяхме единствените бели в автобуса. Явно това обстоятелство мотивира автобусният чернокож шофьор да ни попита къде ще отседнем. С радост му показах адреса на нашата къща за гости. Тъкмо да сподели далеч ли е от автогарата. Пък и как ще се придвижим, беля. Е, отхвърли ни това чудене. Веднага ни предложи да ни закара до къщата с неговия автомобил. Трябваше да го изчакаме да заключи автобуса и да предаде нещо на служителката в автогарата. Но пък в този тъмен час щеше да ни вози една идея по-малко непознат от всички останали.
Изчакахме го и заедно потеглихме. Предупреди ни, че по пътя ще вземем неговата приятелка. Охотно се съгласихме. Бивало, да пречим ние на любовта. При вида на приятелката вече не бяхме така ентусиазирани. Това беше една много голяма приятелка. Пилето с ориз не прощаваше на никого по тези ширини. Добре, че Мира е крехка и слабичка, та успяха да се сместят някак си на задната седалка. Аз трябваше да преместя максимално напред моята седалка. Пък и автомобилът се оказа стабилен. Докара ни.
Шофьорът доста артистично и драматично ни обясни, че ни прави голяма отстъпка в цената. Разбира се, на следващия ден установихме, че ни е взел 10 пъти повече, но в този късен час цената ни се стори достатъчно подходяща. Всъщност, както разбрахме на следващия ден, и тук ползват някаква форма на кубинското ”такси колективо”. Всеки, който имаше автомобил играеше тази роля. А нуждаещият се в превоз просто излизаше на пътното платно и вдигаше ръка. Плащаше определена сума, която наистина беше значително по-ниска от тази, която ни взе нашия шофьор. Явно ни е таксувал като самостоятелно и луксозно возещи се.
Пристигането в тези черни държави в тъмната част на денонощието си е добра тренировка на издръжливостта и преборването на страховете. Шофьорът ни остави на улицата. Действително, наблизо се виждаха няколко къщи. Но и те, и всичко наоколо беше дотам тъмно, че ние леко се зачудихме дали да слизаме. Помолихме го за помощ и той слезе с нас. Повика, повика, пък се показа един тъмен субект. Да ни се чуди човек какво правим в тази черна държава, късно вечер. Слизаме от автомобила на един чернокож и тръгваме в тъмна къща с друг чернокож. Няма да лъжа. Тръпка си беше. Но друг вариант в момента не се очертаваше. Така че прегърнахме си цялото положително мислене, пропъдихме всички страхове и тръгнахме след черния субект. Настани ни и разбира се, нямаше никакъв проблем. Къщата ни за гости се оказа доста приятно място. Прекрасна стая. Огромна веранда с много диванчета и хамаци.
.
От тъмния ни посрещач разбрахме, че е „съпругът на Роза“. Явно сме изглеждали доста притеснени, та ни го повтори много пъти. На другия ден установихме причината, поради която чернокожият ни посрещач смяташе, че фактът, че е съпруг на Роза, ще ни подейства успокояващо. Роза се оказа бяла жена. Другото, което се оказа, че всъщност тя беше нашата домакиня.
На сутринта се разговорихме с Роза. Дошла от Италия и трайно се заселила тук. Видът й беше видимо болнав. Беше слаба и немощна. На фона на тропическата жета, се беше загърнала с жилетка. Според професионалното мнение на Мира, беше паркинсоново болна. А именно пушенето на хашиш облекчавало тремолите на страдащите от тази болест. Може би именно свободното пушене не хашиш я беше довело и оставило на този остров.
Питахме я каква е мистерията с високите цени и как оцеляват местните с тях. Роза ни каза, че и за нея животът, включително и храната, също са много скъпи на фона на родната й Италия. Но действително, местните плащали именно тези цени за храна, които видяхме и ние. За получаващите добри заплати стандартът бил добър. Но определено не голяма част от жителите на този остров получавали добри заплати. Повечето били с до там ниски, че за нея самата било чудно как се оправят с високите цени на живота.
Сега си обяснихме защо така ни нападаха в желанието си да ни предложат таксиметрови услуги. И защо така бурно се караха помежду си, когато се насочим към друг предлагащ. Явно с цената, взета от няколко чужденци на година успяваха да вържат бюджета.
На сутринта, разбира се, всичко изглеждаше далеч по-спокойно и красиво. Особено след закуска от сладко манго.
Както ни беше обещал „booking.com“, къщата ни за гости си беше на самия морски бряг. То и в Очо Риос така беше. Тънката подробност беше, че от брега ни делеше своеобразна ограда от храсти. Както се казва, нея лесно щяхме да преодолеем. Лошото беше, че след като я преодолеем, се изправяхме на морския бряг. Само дето морето беше далеч, далеч долу. Както и в Очо Риос, морският бряг представляваше висока скала.
Ето, затова по тези държави се отсяда в туристическите комплекси. Остров, остров, ама никак не е задължително по цялата му обиколка плажната ивица да е перфектна. Напротив, такава е в съвсем малки участъци. И именно там предвидливите хора са вдигнали тези туристически комплекси, за които говорех. Та да могат отрудените от ежедневни тегоби туристи да отморят на белия пясък, под палмата и с поглед, зареян в безкрая на лазурното море.
На няколко километра от нашата къща имаше един такъв миниатюрен плаж. И натам се насочихме. По типичните островни улици, покрай местния магазин и сред местни автомобили.
Приказен си беше достигнатият плаж.
Frenchman’s cove /заливът на французите/.
Явно французите в миналото са били важните хора тук. И в тяхна чест беше кръстен. На входа имаше каса, която в момента не работеше. Може би в периода на „силния сезон“ посещението му се заплащаше. А и размерът му беше до там малък, че наистина трябваше да има някакъв начин за ограничаване на посетителите.
За пореден път се убедихме, че местата, отредени и подредени за туриста, си бяха истински красиви.
И стана време да се връщаме към Кингстън.
Решили, че сме усвоили местните пътни навици до съвършенство, смело излязохме на улицата с куфарите и махнахме с ръка. Моментално пред нас закова един автомобил. Шофьорът му буквално излетя от мястото си и тръгна да взима куфарите ни. Решени, че този път ще се пазарим до последно и няма да допуснем да ни „минат“, стриктно извършихме това свещенодействие. Шофьорът ни поиска по 1 000 ямайски долара на човек. Но ние се спазарихме за 1 000 ямайски долара за двете. Това видимо устрои и двете страни и шофьорът ни пое куфарите ни. Явно с помощта на някаква местна магия, но успя да ги натъпче в и без това препълнения си багажник, и ние се качихме в автомобила. Там вече имаше един пътник. Тъкмо самодоволно се поздравявахме колко добра цена сме пазарили, шофьорът спря на още един махащ. Който му плати 100 ямайски долара за същото разстояние. Е, вече се бяхме примирили с почти нормалната туристическа минавка.
Търпението ни, обаче, се изчерпа, когато шофьорът спря на пети пътник. На задната седалка вече бяха трима. Багажникът всеки момент заплашваше да се отвори и да изсипе багажа ни по пътя, а трябваше да се вмести още един. В крайна сметка, бяхме платили повече от достатъчно, за да търпим подобен дискомфорт. На всичкото отгоре, кандидатстващата за пети пътник в автомобила ни беше една доста масивна чернокожа. Туристическата ми любезност не издържа. Отворих вратата и заявих, че слизам. Мира нямаше тази възможност. Тя беше притисната между другите двама пътници. Шофьорът доста бързо пресметна финансовата загуба от нас двете, та отказа едрата дама.
Така добре уплътнени, пристигнахме на автогарата. А тя се оказа на брега на морето. В прекрасно заливче, покрай което бяха изградили истински красив парк. С алейки за разходки, пейки за съзерцание на морето и малки магазинчета и сладкарница. Оставихме багажа в автогарата и тръгнахме на разходка.
На пейката до нас се подредиха две чернокожи. Едната видимо надрусана. Другата не толкова видимо. Надрусаната беше с твърде тясна рокля за високите си токове. Всъщност, облеклото й си беше добро в случай, че го носеше изправена. Дали от наркотика, дали от неудобните обувки, но чернокожата дама се беше извила в някаква s-образна форма. Обувките й бяха явно неудобни и при всяка крачка тя заплашително се залюляваше във всички посоки. Имах чувството,че всеки момент ще се свлече на земята. Но явно и за поелите наркотични вещества важаха същите вселенски закони за опазването им, както при злоупотребилите с алкохол.
До двете седна мъж и малко по-късно с бавна стъпка S-образната дама беше отведена в неизвестна посока.
Оглеждайки намиращите се около нас местни жители изведнъж осъзнах, че всъщност грозотата им идва от излъчваната откровена тъпота. Тези с по – интелигентните физиономии бяха определено по – симпатични. Интересното е, че някак си интелигентността им личеше на лицата. Ясно можех да различна високо интелигентния човек от доста простоватия такъв. А съвсем изпадналите пушещи и нищоправещи, или в краен случай домогващи се да излъжат поне някого с нещо, си личаха отдалеч. Явно за това служителите на летището ми се сториха толкова красиви. Просто в техните очи имаше разум. Очите на голяма част от населението бяха празни. Сякаш в тях нямаше разум. Всъщност, това е вярно за всеки един човек от всяка една раса. Одухотвореността и красотата идват от вътрешния свят.
Докато споделях тези си мисли с Мира, ни заговори бял възрастен мъж. Сторил му се интересен езикът ни и ни попита от къде сме. Оказа се, че за него Ямайка също не се беше оказала добра дестинация. И той не се чувствал сигурно тук. За разлика от Куба, от където и той идвал.
Явно, Ямайка не е за такъв тип приключения. С нескрита радост се качихме на автобуса към столицата.
