А в хотела вече ни чакаше рецепционистката. Още при пристигането ни я бяхме помолили да ни организира тур до намиращия се наблизо водопад „Dunns river falls“.
Уговорихме цената и часа на тръгване на другата сутрин и се оттеглихме в покоите си да си допием местните бирички. Беше изминал още един прекрасен ден.
В уречения час на другата сутрин от хотела ни взе таксиметров шофьор. Едър и трудноподвижен чернокож.
За разлика от разпадащите се ретро автомобили в Куба, тук получихме комфортен автомобил с най-съвременно оборудване.
Шофьорът ни обясни, че турът е комбиниран и включва освен целения от нас водопад, и някаква Мистична планина. За водопада бях чела доста и то все впечатляващи отзиви. Интересно, тази мистична планина не я бях срещнала сред туристическите форуми. Но пък като е такава мистична, някак си трябваше да отидем и до нея. Пък и заради нея не си заслужаваше да пожертваме водопада. Щом турът е комбиниран и самостоятелно само разходка до водопада не се предлага, метнахме се в черния автомобил и потеглихме. По-късно щяхме да резберем, че сме жертви на поредната туристическа измамна реклама. Но пък това е част от туристическото бреме. Засега платихме на огромния чернокож уговорените 60 долара за тура и към водопада.
А той си беше истински впечатляващ. Навсякъде по форумите го споменаваха като „водопад за изкачване”. За жалост, както често преди пътуване, не ми остана никакво време да се задълбоча в тази странност, камо ли да я изясна. Затова едва на място успях да си я обясня. Водопадът си беше изключително дълъг. Започваше в планината и се вливаше в самото море. А по пътя се виеше на големи и причудливи каскади. Последвахме го по пътя му по изградените от едната му страна стълби. Спирахме се на всяка от площадките за снимане при по-големите каскади. Омагьосано потъвахме с поглед в бързащата към морето вода. Вдигахме погледа си към зеленината на дърветата над водопада и го пренасяхме към цветната красота наоколо. Цялото това великолепие ни накара да възкликнем :” Най-добре похарчените 23 долара в Ямайка!”. Толкова беше входът към парка на човек.
А защо беше „водопад за изкачване”? Ами, защото дъното му представляваше терасовидна каменна пътека. Удобните стъпала на пътеката и по-слабата водна струя в единия край на водопада позволяваше туристите да се катерят към началото му. Позволено беше и от местната управа. Явно, опазването на природата още не им е приоритет. В парка бяха изградени множество съблекални и шкафчета за дрехи и ценности. Продаваха се и леки гуменки за водопадно катерене. Всичко това изпълни водопада с куп туристи с бански и гуменки, които хванати за ръка, в индианска нишка драпаха нагоре.
Ние пък, натерсене на времето, смело се спуснахме надолу. До самото море. Водопадът си беше великолепен във всеки сантиметър на цялото си протежение. Великолепна беше и гледката на вливащата се река в морето.
Именно на терасата, изградена над това вливане ме настигна гладът. Огледахме се. Типично по капиталистически, имаше две сергии със сухи сандвичи и чипс. Да развалям прекрасната гледка с хрупкането на изкуствени храни, ми се стори кощунство. Добре че предвидливо си бях взела зеле и консерва скумрия. Къде по-чудесно щеше да бъде да имаше заведенийце, в което да предлагаха печена рибка. Но като нямаше…
Хапнах консерва скумрия със зеле на прекрасната гледка на сливане на реката с морето.
Явно с това предизвиках доста голям интерес у местните чернокожи, който прерасна в оживен диспут на съседната маса. Един от тях дойде и ме попита:” Какъв тип меню е това?”. Отвърнах му: ”Здравословен”. След малко се върна с нахапан сандвич, състоящ се от две дебели филии сух хляб и тънко парче сирене. Дори нямаше прозрачно листо маруля, например.
Попита ме не предпочитам ли този сандвич. Опита се да ме убеди,че е много по-вкусен от моето меню. Тънката подробност беше, че този невкусен и нездравословен сандвич можех да си го купя от една от сергиите. Може би само за десетина долара. Не ми се стори подходящо да навлизам в диспут за личния ми избор на здравословното хранене и се отдадох на съзерцание на безкрайната водна шир.
Този следобед внесох разнообразие не само в ежедневната си диета от пиле с ориз, но и в ежедневието на местните. Представях си колко време щяха да разказват за бялата жена, яла консерва с риба и зеле.
Дадохме си време да попием заобикалящата ни красота и по стълбите нагоре се отправихме към изхода на парка.
А там, отново чисто по капиталичстически, местните туристо – посрещащи се бяха погрижили за доброто забавление на същите тези туристи. Тук бяха разположени и онези шкафчета за дрехи и ценности, които правеха възможно груповото катерене по водопада.
Затвърдихме гледките на препускащата вода по завои и камъни, благодарихме за прекрасното изживяване и излязохме на паркинга да си търсим шофьора.
И установихме, че не сме запомнили нито автомобила, нито шофьора. Явно натрупаната умора си казваше думата. Научени вече, че поелите отговорност за нас като туристи, обикновено ни намират, седнахме на близката пейка. Не след дълго ни приближи черен автомобил. Едва след като спря, разпознахме в него нашия едър чернокож. Както се казва, всичко беше точно.
Настроихме се да подремнем по пътя към следващата спирка от нашия тур. Оказа се, обаче, че няма да имаме подобна възможност. Просто следващата ни спирка се оказа на 2 км. от водопада. Той пък, от своя страна, беше на 3 км. от Очо Риос. Та, за преминаване на 5 км. в едната посока бяхме платили 60 долара. Добър ценоразпис. Изразила бурно съжаление защо не дойдохме пеша, спрях погледа си на пътя. Е, бяха го измислили. Пътят беше изключително тесен и на места трудно се разминаваха дори две коли. Не беше оставен дори половин сантиметър за пешеходно преминаване. А с оглед множеството непрекъснато движещи се автомобили, пешеходното му минаване, освен неприятно, впредвид автомобилните пари, които неизменно щяхме да погълнем, обещаваше да бъде и доста опасно.
Така се прави. Изчистваш всякакви алтернативи и поставяш висока цена за единствената такава. Туризъм.
Изминали дългия път от 2 км., шофьорът ни остави пред входа на парка, водещ към
Мистичната планина.
50 долара вход на човек. Щом входът за великолепния водопад беше 23 долара, каква ли мистика ни чакаше за 50 долара?!
От последвалата ни лична среща с планината установихме, че цялата й мистика се изразяваше в това, че планина всъщност нямаше.
А турът включваше изкачване с лифт за 20 минути. Явно заради това беше така скъп.
След слизане от лифта, любезно се предоставяха на туриста цели три възможности. Първата – да се потопи в басейна. На пръв поглед това изглеждаше без необходимост от допълнително заплащане. Е, и ние така си помислихме. Но и тук се криеше мистика. Не напразно именно това наименование носеше планината. Около басейна нямаше никаква възможност да седнеш, или да си оставиш багажа. Нямаше нищо от типа на шезлонг, или поне табуретчица, или пък закачалчица. За сметка на това имаше доста силен вятър. Може би затова и плуващи в него нямаше. Но пък гледката беше прекрасна.
За който не успее да се наслади в басейна, имаше предвидена втора възможност- да пазарува от магазините. И трета- да яде в ресторанта.
Ако досега се бяхме чувствали прецакани, то сега беше моментът да разберем, че досега всъщност не сме били.
Хората по тези географски ширини наистина не знаеха стойността на парите. Или туристите минаваха наистина само за по един път.
Направихме си много снимки на басейна. Разкриващата се зад него гледка ги оправдаваше.
И се насочихме към информационния център с надежда за намиране на вариант да спасим нещо от пропиляното време.
Местната управа беше предвидила алтернатива на връщането с лифт. Срещу нови 50 долара можеше да се спуснем до изхода на парка с бобслей.
За наша радост, имаше и безплатна алтернатива. Да слезем пеша. Значително повече от нищо! Поне щяхме да походим сред дърветата. За още по-голяма наша радост, явно имаше повече от двама нестандартни туристи като нас и горската ни разходка стана възможна.
Записахме се за следващото пешеходно спускане, което беше на всеки астрономически час и се насочихме към изходния му пункт.
И тук открихме мъничък павилион. В началото не успяхме да разберем защо има толкова туристи с толкова големи обективи на апаратите си. Надписите наоколо и внимателното ни вглеждане внесоха ред в объркаността ни. В павилиона имаше разположени хранилки и съдове с вода и около тях пърхаха две малки птички, подобни на колибри. Наистина вълшебни цветни птичи миньончета.
Нямахме големи обективи. Но това не ни попречи да им направим по няколко десетки снимки.
Малки сладки птички!. За да ги видим, платихме 50 долара. Поне това беше първото смислено нещо до тук от нашата разходка по Мистичната планина. Е, така погледнато, взе да не ми се струва толкова потресаващо. Като си спомнихме, че в Нова Зеландия отказахме на платим 25 новозеландски долара, за да видим киви, а тук дадохме 50 американски долара, за да видим две птички. Не че не бяха симпатични.
За щастие, оказа се, че хубавото предстои.
В уречения час преминахме дървената порта и навлязохме в царството на тропическата гора. И се срещнахме с Мистиката. Величествени огромни дървета. Гъсто разположени едно до друго. Толкова бяха близо до другарчето си и толкова бяха високи, че се чувствах като малко незначително същество, потънало в дебрите на огромността им.
Тук се запознахме с дървото „тромпет”. Наречено така, защото стволът му ехти на кухо. А преди ураган короната му се събира в едно цяло. Именно заради тази му особеност, то е служило за обект на гадаене в миналото, и служи за предвиждане в настоящето, за приближаването на тази морска стихия.
Благодарихме й за срещата ни и се отправихме към автогарата. Предстоеше ни пътуване до следващата ни дестинация- Порт Антонио.
По време на дългото ни двукилометрово пътуване Мира плахо ми предложи да си вземем от онова вълшебно пиле на автогарата. Погледнах я с гладни очи и казах „ Навита съм още от преди половин час. Не се хаби!”
Гладът си казваше думата. Вече дори го предвкусвах това вкусно пиле, печено на жар. Пък и парк си имахме наблизо за целите на добрата трапеза. Всичко си беше на мястото.
Е да, ама се оказа затворено. Явно след 16,30ч. на Карибите няма храна. Нямаше и в Кингстън. Нямаше и тук. Какво правят тези хора след 5 часа, не се ли хранят?! Явно карибската диета от пиле с ориз, боб и картофи предполагаше преустановяването на храненето в късните следобедни часове. Като се замисля, това си беше напълно в унисон с всички правила на здравословното хранене. Но в този точно момент ми беше трудно да обясня тази правила на стържещия ми стомах. Хвърлих вътре някакви подръчни материали и качени на автобуса, се отправихме към Порт Антонио.
