Пристигнахме в Очо Риос късно вечерта, така че се отдадохме единствено на зареждане с нужната ни нощна почивка.
Рано на другата сутрин, закусили с американски палачинки, се впуснахме да изследваме непознатата територия на града.
Първоначалната ни опознавателна обиколка само затвърди впечатленията от предния ден. Мръсничко, бедничко и хаотично.
На фона на мръсотията наоколо и напушените физиономии, не спирахме да се чудим как и поради що Ямайка е призната за туристически център за морски ваканции. Много по-късно, при пристигането си в Доминиканската република, си дадох отговор на този въпрос. Явно, както Ямайка, така и Доминиканската република, а и доста други островни държави, са прекрасни туристически центрове и в тях всеки един турист може да прекара наистина незабравима и вълшебна ваканция. Но само и единствено в определените за това места. Специално за доброто туристическо прекарване са изградените като златни клетки туристически комплекси. Единствено и само в тях туристът се чувства отпочинал и защитен. И в момента, в който излезе извън тях, вече тотално губи комфорта на добрата почивка и се сблъсква с престъпната и несигурна действителност. Точно това преживях преди няколко години на вълшебния остров Бали. От летището бяхме откарани с такси до подобен комплекс. За да влезем в него, минахме щателна проверка на паспорти и съдържание на такси автомобила, регистрираха ни и ни пуснахме да почиваме. И наистина, починахме си изключително добре, но разхождайки се единствено и само в тази защитена територия. На връщане отново с такси бяхме отведени директно до летището.
Явно, в тези държави, за да имаш комфорта на безопасността, следва да се пътува и да се почива единствено и само по този начин – в скъп търговски комплекс, до който и от който Туристът биви докарван и откарван единствено и само с такси, без да му бъде дадена възможност дори да се докосне до черната действителност. И именно такъв тип почивки аз органически не обичам. Искам да съм сред хората, да виждам как живеят, да си общувам с тях. Да ям храната им, да ходя по техните места, да влизам в тълпата им. Да ги усетя.
При общ поглед, излиза, че голяма част от карибските държави не предразполагат към такъв контакт. Но пък не спирам да вярвам в максимата,че навсякъде има и добри хора. Слава Богу, и тук намерихме такива, с които успяхме да се разговорим и да споделим усмивките им. Но поведението и вида на масата, наистина създаваха по-скоро страх за сигурността ни, отколкото удоволствие от пътуването.
Разумността и на двете ни с Мира ни накара строго да се придържаме към споменатото правило „Падне ли слънцето, момата да си е в къщи”.
А засега обикаляхме Очо Риос в светлата част на денонощието.
При влизане в първия хранителен магазин, освен огромното разнообразие от храни и напитки, ме поразиха изключително високите цени на стоките. И в Куба супер ограничените като вид стоки се предлагаха на високи цени. Но кубинците се снабдяваха с цялата им необходима храна чрез въведената купонната система от правителството. При това почти безплатно. А тук, в Ямайка, обикновените хора пазаруваха единствено в тези магазини с високите цени. За разлика от кубинците, те нямаха привилегията да получават каквато и да била помощ от държавата. И с нужната им храна се снабдяваха от магазините и пазарите. А в тях цените бяха като в западна Европа. Силно ме впечатлиха две малки морковчета, опаковани в пакетче и продавани за 1 долар. В съседство пък имаше друго пакетче с две чушки в него. Те се харчеха за 1.5 долара. Просто ми беше необяснимо как с ниските си заплати успяваха да се изхранят. Мистерията на всяка бедна икономика. Всички получават ниски доходи, цените са високи, но някакси успяват да оцелеят.
Следващия сблъсък се оказа с местната бюрокращина. При кацане на летището бяхме обменили малко пари. Но сравнително бързото им изхарчване ни доведе до нуждата да потърсим обменно бюро. Набелязахме си няколко „чейндж“ бюра. Запътихме се към най- голямото и съответно, внушаващо най- голямо доверие. И тук попаднахме на добре познатите ни кубински опашки. Добре де, ама поради каква причина съществуват и тук? Все пак тук няма социализъм, няма дефицит на каквото и да било. Защо са опашките? Е, след дългия процес на обслужването ни в обменното бюро, отговорът на този въпрос сам се разкри пред нас.
Иначе обменното бюрото си беше достатъчно голямо. Имаше достатъчно много работещи гишета. Любезна служителка любезно ни покани на първото освободило се такова. И тук започна формирането на отговора относно съществуването на опашките. С цялата й любезност, служителката зад гишето не беше надмогнала генопита си и беше обзета от географски естественото тропическо спокойствие. Ама абсолютно за никъде не бързаше, нито се интересуваше от каквото и да било друго, освен от собственото си спокойствие. Безвремие. И ние плувахме в това безвремие. А нервите на европейската ни нетърпимост и желание да бъдем обслужени максимално бързо/ щото нали времето е пари по нашите географски ширини/, създаваха съвсем леки вълни. Но само в нашата си аура. Силата им никак не достигна дори да поколебаят плъзналото наоколо спокойствие. А то беше до такава степен всесилно и плътно, че имах чувството, че можех да го пипна.
Обработката на паспорта ми отне на любезната карибска служителка повече от 15 минути. Всъщност, паспортният контрол на летището бяхме минали доста по – бързо.
Как мина тази обработка? Бавно и спокойно служителката пое паспорта ми от моите ръце. Дълго и бавно го прелистваше и разглеждаше. Още по-дълго нанесе някакви данни в намиращия се пред нея компютър. След това още по-дълго гледа задълбочено в същия този компютър. Междувременно отдели известно време на весело общуване със съседката си по гише. Гледаха се, говореха си. Аз и нервите ми си чакахме пред гишето. След всички тези събития, служителката взе парите ми и се оттегли навътре в помещението си. Каза ми да си седна спокойно на столчето и да чакам и изчезна зад една врата.
Ами, седнах. Не виждах друг вариант на действие. Но определено не чаках спокойно. Пъдех мислите си за липса на прозрачност и възможността след като се скри с парите ми, да излезе и да ми обяви, че са, например, неистински. След много безкрайни минути, в крайна сметка изнесе едни пари, викна през гишето „Биляна” и ми брои една бала джамайски долари. Още няколко минути прекарахме с броене и осъзнаване количеството и стойността им. И най-после бяхме на свобода.
Сега разбрахме защо и как успяват да направят опашки навсякъде.
Предстоеше ни да опознаем тази малка островна държава. Или поне да направим някои стъпки в тази насока.
Неизменна стъпка в тази насока беше езикът. И тук отбелязахме следващата разлика с Куба. Ямайските граждани си имаха собствен език- смесица между африкански креол и английски. Но всички говореха доста добър английски. Дори, без да съм много сигурна, мисля, че им е нещо като официален език. Единственият проблем, който ни предстоеше да преодолеем в разговорите си с местните беше, че трудно разбирахме, че ни говорят на английски. Отне ни малко време да се настроим към техния изговор и акцент. Оказа се, че и на тях им костваше усилие да се настроят пък към нашия. Но в крайна сметка, доста бързо постигнахме съвпадение и общуването ни с местните беше почти безпрепятствено.
Снабдени с нужните ни храна и валута, решихме да отметнем и следващата задължителна стъпка. Намирането на автобус за следващата ни дестинация. Намирайки автогарата, рязко сменихме заобикалящите ни гледки. Все едно попаднахме в съвсем друг свят. Автогарата представляваше малка посткройка в района на пристанището. Разхождайки се наоколо, получихме открит урок по карибски туризъм. Ето, това е районът, предназначен за туристите! На красиво изграденото пристанище акустират круизните кораби. Красива алея отвеждаше пътниците му до туристическата част на Очо Риос.
Разглеждайки стоките и цените не можех да не вляза във вечните си мисли относно себестойността и цените на предлаганите стоки. Че роклята, произведена в Индонезия на цена от 5 лв., след прелитане на океана е достигнала цена от 20 долара, някак си е ясно. Дори можеше да се намери обяснение на евтиния ориз като най – разпространена храна. Но как бананите тук, където растат, струват 2 долара, а прелитайки същия този океан наобратно достигат родината ни на значително по-ниската цена от 2 лева, вече не можех да си обясня. Още повече, бях чела, че Порт Антонио в Ямайка през миналия век е бил най -големия износител на банани. Явно още време ще се наложи да разсъждавам върху тази вечна тема.
Върнахме се около самата автогара. А тук също беше изграден красив туристически комплекс с магазини, кафененца и сладкарници.
Именно тук видяхме количка с неизменното пиле с ориз. Решили да не робуваме да излишно завишените цени в туристическите ресторанти, именно от тук си купихме по една порция пиле с ориз. Трябва да ви призная, че това беше най-вкусното пиле, което ядохме за цялото ни пътуване. Печено на жар и овкусено с някакви екзотични подправки. Облизахме си пръстите.
И за да е наистина пълно удоволствието, се насочихме да го хапнем сред спойствието и зелената красота на намиращия се съвсем близо до туристическата автогара и туристическия център туристически парк. С неизменната забрана за пушене в парка. Тази прекрасна забрана, валидна във всички посетени от мен паркове извън родината ни. Не стига, че се осигурява спокойствие на намиращата се там флора и фауна. Осигурява се и на нашего брата Човекът спокойно наслаждаване на същите тези флора и фауна, пък и безпрепятствено поемане на чист въздух.
Сред красивите му дървета, храсти и езерца, беше отредена цяла зона с каменни маси и столове. Окуражени от местните чернокожи, които с удоволствие хапваха обяда си, и ние разтворихме трапезата с пилето с ориз.
Да, Очо Риос можел да бъде и красив. И той беше. В частта, в която всичко започваше с приставката „туристически”. И така трябваше да го видят туристите. От круизния кораб- по алеята- до магазините и ресторантите. И обратно.
В този момент си дадохме отговор за съществуването на всички онези отзиви за красотата и спокойствието на Ямайка. В туристическия район така си и беше. И в крайна сметка, повечето туристи го виждаха именно по този начин. И отзивите им бяха напълно правдиви. За въприетото от тях.
А малкото странници като нашего брата, които не се задоволяваха с изкуствено създадения лукс и дръзваха да излязат извън чертите на „туристическото”, се сблъскваха с далеч по-неприветливата действителност.
Добре похапнали и напълнили очите си с туристическата красота, продължихме изследователството на туристическата красота и навлязохме в района на пристанището.
Същите златни клетки наблюдавах ден след ден в ЮАР. Само дето там по жиците – огради течеше и ток. За другите жители на същата държава, намиращи се извън пределите им. Наблюдавайки за пореден път подобни отбранителни системи не можех да не се замисля. Щастливи ли са ? И тези в клетките. И тези извън тях. Така или иначе, реалност.
А нататък ясно. Карибско прозрачно море, карибски ситен бял пясък. Две местни бирички. Безвремие и релакс.
Прекрасен туристически рай. Много красив. Ама малък. В крайна сметка, беше построен за обход в краткото време, в което круизния кораб прекарва на пристанището.
Да, но пък ние имахме още цяла ранна вечер.
Снабдихме се с още две местни бирички и тръгнахме да бродим по брега. Излишно е да казвам, че в посока, отдалечаваща ни от туристическото лустро. И открихме по-малък комплекс с видимо поотминала във времето слава. Позабравен морски бар, изграден в самия център на прозрачно чисто езерце. Бар-столове и шезлонги в самото езеро. Неговата плитчина определено позволяваше наслаждение на даденостите му от самото му дъно.
Загледани в безкрая на карибското море се отнесохме във философски разсъждения за преходността на нещата в нашата ера на бързото предвижване в пространството. Как ли биха се учудили прабабите ни при разказа за новозеланската отварачка, отворила ямайските бири.
А безвремието покрай нас беше истински вълшебно.
Мислите ни полетяха над безкрая и, пътувайки по водната шир, ни отнесоха край водите на Нова Зеландия. Налегнаха ни спомени. А там колко беше хубаво. И колко беше безопасно. Как можехме да си бродим късно вечер, пък и по цели нощи, без да се притесняваме от каквото и да било. А тук как трябва да сме изключително предпазливи след залез слънце.
Отпивайки от биричките и обсъждайки ямайската действителност, изведнъж омаята на пълното спокойствие ни вдигна един край на тежката си завеса. Беше се стъмнило. Разговорите за безопасността ни след залез слънце… Да, релаксът рязко беше приключил. Само се спогледахме и с бързи крачки се отправихме хотела.
