Неизменно шарено си беше и градското гробище. Точно тези шарени гробища първоначално бяхме възприели като детски центрове в Гватемала и Хондурас. Толкова шарен и весел вид имаха.
За пореден път се замислих колко малко общо има с европейските ни представи.
Имаше си и представител на реда това малко градче. И той строго съблюдаваше закона.
Завладени от туристически дух, придобихме желание за направа на селфи. Така, както си се возихме в местния автобус. Като на един от представителите на групата с най-дълги ръце, на мен повериха селфи стика. И затърсих аз най-подходящата изходна позиция. Хем всички да са в кадър, хем пък и да са хубави. Така бях завладяна от желанието да обхвана максимално много от местния автобус, че хич не забелязах намиращия се до мен местен човечец. А той, милият, изпищя чак когато се опитах вече съвсем да седна върху него. Колко ли страшна съм му се сторила в този момент, със значително по-едрите си от него размери. Една огромна бяла жена. А той, дребен потомък на маите, свит на седалката в почти незабележимо присъствие.
Не можех да не си спомня за онзи вечен филм „Боговете сигурно са полудели“. Няма да забравя как дребният пигмей гледаше русата икона на американската красота. И единствената емоция, която едрата красавица възбуди в душата му се синтезира във въпроса „Колко ли корени трябва да изяде това голямо нещо, за да се нахрани“ .
В шеги и закачки, пристигнахме в Дангрига. Друго градче, от където трябваше да вземем лодка за следващата ни почивка. Този път на остров, разположен върху бариерния риф на Белиз. Изобщо, програмата ни в Белиз беше посветена на отпочиване на телата и душите ни.
Зареяла поглед в нищото, докато чакахме лодката, изведнъж видях един от нашите мъже как с видим ентусиазъм се хвърли към близката къща с насочен телефон. Ха, помислих си аз, явно ще снима нещо. А мен най-ме е страх да не взема да пропусна някой ценен кадър. И се втурнах след него.
Гледката ме убеди, че Дангрига е не само културна, но и спортна столица. А изработената от истински камъни лежанка ме изпрати с машината на времето на гости на Фред Флинстоун.
Оползотворихме още една част от времето за изчакване на закъсняващата лодка в предположения за острова.
Българският ни водач ни каза, че на острова изключват електричеството в 22.00 часа и водата е ограничена. Е, и без друго вече в няколко от хотелите се бях къпала със студена вода /поради липса на алтернатива/. Така че ограничението на водата не ме притесни осезателно. Пък и си носех една тубичка минерална такава, та , мисля, смъртта от жажда я бях предотвратила.
Но какво щяхме да правим при липса на ток след 22.00 часа?
-Ами, елементарно-, възкликна един от нашите мъже.
-Ще пием ром.
Друг се включи с известието, че след 20.00 часа очите му светят. Решено. Щеше да обикаля бунгалата и да осветява различните ситуации.
Изведнъж изникна въпросът: А басейн дали има?
-Ма как бе. Има, разбира се. Карибски. Голям и морски. И водата се сменя направо непрекъснато. От приливите и отливите.
Дойде лодката. Само с половин час закъснение. Разтовари други туристи. Натовари нас и потеглихме из морската шир.

