Заредени с огромни количества от хормона на щастието след поетия прекрасен шоколад, тръгнахме към Пласенсия.
По пътя минахме през местното летище. От него се извършвали полети до столицата и до разни туристически обекти.
На толкова ограничено място беше построено, че при излитане на самолет, минаващият непосредствено до пистата автомобилен път се затваря с бариера, а пистата буквално свършва в морето.
Атракцията на това градче беше неговата пешеходна туристическа улица за разходки. Успоредна на морския бряг, тя минаваше покрай хотелите, заведенията за хапване и пийване и шарените магазинчета. Изобщо, тя беше туристическата душа на това курортно градче. Според водача ни е записана в рекордите на Гинес като най-тясната уличка в света.
Че беше тясна, беше. Спокойно по нея можеха да се движат не повече от двама души. За размерите на значително по-дребните от нас местни, този брой можеше да се увеличи на трима. Но не повече.
Единствено наименованието „улица“ беше доста гръмко. Всъщност, това беше пътека от дървени плоскости.
По нея стигнахме и до хотела си. Нищо от вида на малката шарена къщичка, изпълняваща функцията на рецепция не издаваше, че тя води до доста голям за местните мащаби хотел. Стаите бяха изключително тесни, но пък имахме непосредствен достъп до необятното море.
Силно ме впечатли надписът на рецепция „Всички обичаме музиката, но не всички обичаме една и съща музика. Да се стараем да не пречим на другите“. Яко, а!
И течни в близкия магазин.
За ден и половина, прекарани на брега, успях да видя два вида птици. Една, подобна на чапла, която основно стърчеше върху всякакви приспособения, близо до брега.
А другата беше дребна и чевръста. В полет успях да я видя само веднъж. Основно щъпаше с дребни крачки на малките си крачета из пясъка.
А палмите се грижеха за естествената и здравословна сянка на изложилите нежните си кожи на ласката на слънцето. Като гледах романтично скупчените кокосови орехи, се сетих за една статистика, която бях чела. Коя била най-честата причината за смърт при туристите в тропическите страни? Хаха. Ами, удар по главата от паднал кокосов орех.
С тези мисли се присъединих към шумното веселие на групата. Оказа се, че току-що беше извършен опит за покушение на една от симпатичните дами в групата. От нейния съпруг. Любезно й нагласил той шезлонга под една разклонена палма. С много кокосови орехи. Забавила се тя да се възползва от съпружеското предложение. И слава Богу. Тъкмо да се насочи към приготвения й шезлонг, върху него с пълна сила се изтресъл един от тези кокосови убийци. Поради липса на обект, убийството останало, както се казва, във фазата на опита. Предотвратявайки каквато и да било паника, и винаги в бойна готовност, зетят веднага се притече на помощ. Включи професионалния си нож в режим „мачете“ и с няколко удара разчлени този вкусен убиец. И раздаде плодът му курбан на присъстващите.
Похапвайки вкусния плод, слушах свидетелските показания. И тъкмо да стигнем до обективната истина, и представителят на съдебната власт изяде уликите. А този на свободната журналистика отмаряше на съседния шезлонг. Безмълвно и незаинтересовано.
Да, мисля, че този казус ще си остане недоразследван. А обективната истина ще си остане там, под памлите и до морето. Поне до следващото опиване с ром.
