Единствена слабост имаше този килим. Кратък си беше. Та се наложи да се приложи истински мъжка сила за издърпването на куфарите на колелца, буксуващи из пясъка. За първи път изпитах топли чувства към моята раница. Досега недоволствах от носенето тежестта й на гръб. Този път подобно предвижване се оказа значително по-подходящо от мъкненето сред пясъка.
Освен с добре дошли, любезният ни домакин ни посрещна с информацията, че няма липса на вода и ток, както ни бяха съобщили от туристическата ни агенция. Но предвид ограничените ресурси на острова, ни помоли да ги разходваме разумно.
Показа ни и местната столова, в която щяха да ни хранят следващите два дена. А че съответната закуска, обяд, или вечеря е готова, щяха да ни известяват със звъна на малка камбанка.
В един миг този малък остров ме изпрати не само в няколко приключенски романа, прочетени в детството ми, а ме върна и в самото ми детство. Спомних си как именно чрез звукови сигнали ни викаха „на храна“ в пионерските лагери.
Размерите на нашия остров покосиха предварителните ми настройки за целодневни разходки по брега. Не че не се разхождах. Разхождах се аз. Даже по няколко пъти на ден. Само дето бързичко спрятах поредната разходка. Пълната обиколка на абсолютно целият остров ми отнемаше между пет и седем минути.
Явно Вселената се беше погрижила да получа най-после почивката, която не си бях давала от много много години. Научена от уроците на живота напоследък, безпрекословно се подчиних и се оттеглих в отреденото ми бунгало на самия бряг, за да отпочна пълното нищоправене.
За първи път видях масово използване на хамаци в Мексико. Бяха буквално навсякъде. Точно както тук. В Мексико ни разказаха, че поради крайната си бедност, хората спят именно на хамаци. И обяснимо. Къщите им представляваха квадратни бунгала без прозорец. Да прекарваш повече от нужното време в подобна клетка, не би било приятно за никого. Затова мексиканците прекарвали по-голямата част от денонощието върху опънати около къщата хамаци.
Както и там, така и тук, хамаци бяха опънати и на всички туристически места. Затова никак необичайно не беше твърдението, че хамакът е типичен в цяла Мезоамерика.
Тук разбрах, че спят на хамаци не само поради бедността си. А заради влагата и жегата. Като се замисля, не е по-скъпо да се снабдиш с просто твърдо легло. Но спането върху твърда повърхност в този особен топъл и влажен климат, неминуемо води до изпотяване на спящия и развиване на всякакви гъбични инфекции. И именно рехавата структура на хамака се грижи за предотвратяване на тези удобства и създаване на комфорт на спящия. Именно заради това го плетат на дупки – с цел проверяване.
Хамакът е бил неизменна част от културата на местните още при древните племена. И когато един момък започвал да плете хамак, давал знак, че е готов за създаване на семейство. Идеята местните са взаимствали от местна птичка, която подавала същия сигнал за готовност за задомяване чрез изплитане на нещо като паяжина във вид на хамак.
Следващите два дни имах възможността да се убедя в невероятния комфорт на почти постоянното излежаване върху такъв хамак. Хем е комфортно, хем тялото е проветрено. А и няма болки в гърба, които неминуемо се появяват от злоупотреба с лежане на други повърхности.
И за пореден път тези дни ме върнаха в детството ми. Целодневно потъване в книжка ми се случи за последно тогава.
Няма такова удоволствие да си чета на верандата под звуците на местните птици, смущавани понякога единствено от шума на морето, вълните и вятъра.
От време на време прелитат пеликани, току се сврат под близкото бунгало. Или си устоят среща в непосредствена близост до моето. Похортуват, похортуват и си отлетят.
За първи път попадах на място, на което хората бяха истински гости. Птиците да такава степен се чувстваха истинските домакини, че по никакъв начин не съобразяваха битието си с нас. В интерес на истината, ние доста се стараехме да не им пречим.
Необезпокоявани си плуваха и местните скатове. Като на истински домашни любимци стопаните на острова хвърляха остатъците от морската храна, приготвена за туристите.
Единственото, което отделяше острова от представата за райската градина, беше откровената мръсотия наоколо. Ама доста мръсно си беше. Започвах да се убеждавам, че мръсотията си им е заложена в културата. Покрай брега имаше цели планини от пластмасови бутилки и опаковки. Все си мисля, че никой от европейските туристите не ги е изхвърлил. Така или иначе, нищо не пречеше да се почистят. Но смисъл в подобна дейност явно местните не намираха.
Нищо, против уроки. То пък ако вземат да го почистят, щеше да е прекалено вече хубаво.
Размерите на острова предполагаха липса на тълпи посетители. На практика освен нашата група, имаше още няколко души.
Липсата на място, обаче, не беше се отразило на количеството барове. На този миниатюрен остров имаше цели два. По един в двата му края.
Настъпващият глад ме накара да напусна удобната веранда и да потърся групата. За столовата още беше рано. Камбанката не беше се обадила. Значи, бяха някъде наоколо. То мястото и не предполагаше възможност за големи отдалечавания.
Последните няколко дни, прекарани с тях, някак си неволно ме накараха търсейки ги, да тръгнах към по – близкия бар.
И настъпи най-после първата ни вечеря. И обещаната рибка. И неизменния ориз с боб. Тази комбинация си ни следваше през цялото пътуване. Заедно с неизменните яйца, боб и пържени банани за закуска.
И повечето членове на групата ни разнообразиха мързелуването.
Въпреки наличните скатове, някои се осмелиха дори да пошнорхелуват. Повечето, типично за бае ви Ганя, си седяхме кротко на брега и философствахме:
– Абе, знаеш ли ги тези скатове колко са опасни. Пък и някой по телевизията май беше умрял от един такъв.
– Те онези май бяха електрически. Само те били опасни.
– Да де, ама знаеш ли ги тези дали и те не светят като крушки.
Туристически разговори разни.
За мен денят отмина, удобно разположена с книжката върху шезлонга
Най – голямото предизвикателство на този ден беше да си оцеля чашата, поставена върху масата така, както се полюшвах върху хамака. И отново на помощ дойде древна тракийска практика. Синхронизиране на люлеенето на хамака с мислите, насочени към ръката, която пък е насочена към чашата. Обратния път на оставяне на вече употребената чаша върху същата тази маса, по същия начин.
Е, доколкото се бях барнала с бяла блуза, а дрехите бяха строго ограничени предвид минималния носен багаж, употребих горното само върху чашата с вода. Придобила мъдрост от дългогодишните наблюдения върху себе си, не посмях да приложа древната тракийска практика върху предвижването на чашата с кафе. Мъдростта си е мъдрост, ама и аз си се познавах добре.
Така небрежно посрещнах втория залез и изгря втората ни луна на острова.
А аз влязох за събиране на багаж. Колкото и да не ми се искаше, предстояха действия по напускането на острова.
Гледайки острова от отнасящата ни лодка благодарих за невероятната почивка и обещах на себе си някога да я повторя.
