След двудневното размазване на острова, отново бяхме на брега. Този път ни чакаше микробус с ремарке за багажа. Най-после. Нямаше да се налага нашите мъже да качват и свалят тежките куфари от покрива на буса. От нашата туристическа агенция така и не се бяха погрижили за човек, който да върши тази работа.
Но този път имахме ремарке. Подредихме чинно багажа си до него и се отдалечихме. Колко време може да отнеме натоварването на 16 куфара? Може би не много. Но това в случай, че все пак започне. А за сега нашият шофьор се суетеше и обикаляше ремаркето и буса.
А, забравил ключа за ремаркето. После, как се раждали вицовете.
Е, нашите мъже отново застъпиха на вахта. Отново започна товаро разтоварната работа по качване на куфарите. Този път през прозореца в самото купе на буса. За сметка на мястото и комфорта на пътуващите. Ама кой ти гледа. Нали си бяхме платили. Ще търпим!
Интересно, а какво би се случило в този случай, ако ни предстоеше да минаваме граница. Как ли щяхме да убедим митническите служители, че не превозваме нищо забранено в това заключено ремарке? А какво ли щеше да се случи, ако мъжете ни откажеха да извършват тежкия труд по вдигане и сваляне на тежките куфари? Или пък нямаше такива смели и силни мъже в групата? Като например, групата се състоеше само от фини и деликатни дами. Все интересни въпроси. И все без отговори.
Обменихме си ги с членовете на групата и се настанихме в микробуса.
Возейки след нас празното ремарке като някакъв паметник на човешкото нехайство, тръгнахме отново по пътищата на Белиз.
Целта ни беше достигане на природен парк „Синята дупка“.
И се заредиха кадрите зад прозореца. Заради благоприятния климат, в тази част на Белиз, до границата с Гватемала, има обособени много села и градове. Състояха се те основно от малки дървени къщи.
Обяснимо. Според българския ни водач, средната надница била 30 белизки долара / 15 американски/ за хора без образование. И 50 белизки долара / 25 американски/ за притежаващите образование. И това при сравнително по-високи цени на продуктите в сравнение със съседната Гватемала.
Явно междуградския транспорт се радваше на широка популярност. Изключително често имаше изградени малки спирки. И винаги в тях виждах чакащи хора.
Служителите на реда също си имаха полицейски участък. Малък и непретенциозен, но съответстващ на заобикалящата го действителност.
Пясъчните и прашни пътища бяха обсипани с „легнали полицаи“, та правеха твърде бавно преодоляването на неголеми разстояния. Заради това приближаването на природния парк „Синята дупка“ предизвика истинско въодушевление в групата.
Всъщност, в парка се очакваше да видим типичното за тези географски ширини езеро „сеноте“.
Предвкусващи свежестта на сеноте, членовете на групата изпаднаха в дискусия на тема дали и за колко време ще се потопим във водите му.
– Аз ще си потопя краката и ще взема информирано решение дали да влизам.
– А аз ще вляза и ще взема информирано решение колко ще остана и дали да изляза изобщо.
Видът на сеноте явно се различаваше от очакванията на групата, та само един ентусиаст се потопи в прозрачните му води.
Както прочетох в мъдрите писания по-късно, терминът „сеноте“ произлиза от думата на маите „цоно̀т“, която означава „пещера с вода“.
На практика сеноте са естествени варовикови кладенци. Представляват дълбока широка яма, която има кръгла форма и е пълна с вода. Обикновено те са заобиколени от гъста растителност. А в голяма част от тях лиани влизат направо във водата.
Такива сеноте видях в Мексико. И публикувам две снимки от мрежата.
Някои от тях предоставят достъп до подводни пещерни системи, включващи подземни реки.
В древността маите са ги използвали като източник на вода, а също и за извършване на жертвоприношения.
Доказателства за това предположение намират в един от най-големите сеноте, наречен „Свещеният Сеноте“. От 1904 до 1910 година изследователят Едуард Хурбърт Томас го пресушава и намира на дъното му златни предмети и човешки останки.
При някои от тях водата стига почти до повърхността на земята, а в други остава много по–надълбоко като образуват дълбочина от 50 до 100 м. В опитите да ги изучават спелеолозите (учени, изучаващи пещерите) и гмуркачи са се опитвали да достигнат до дъното им, но често не са успявали именно поради голямата дълбочина на някои от тях.
