Част четвърта – столицата Тхимпху

Тхимпху е новосъздадената столица от краля в подножието на Хималаите.

Посрещна ни окъпана след току – що превалял дъжд. А тъй като посетих Бутан в ранната му пролет, почти всеки ден  преваляваше кратък дъжд. За моя радост, не успя да ми попречи на нито едно от заплануваните мероприятия.

Тхимку някак ми напомни за Монако.

Нямаше високи сгради, но всички бяха нови и подредени. Това е основно изискване на краля към новото строителство. Да бъде ниско и в архитектурния стил на старите постройки. И са успели. Постигнали са хем  запазване на идентичността си, хем  и радост за туристическите очи. И всичко това, прегърнато от неминуемо настъпващият прогрес.

Целият град лъщеше от чистота и ред.

На пешеходните пътеки автомобилите спираха пред минаващите пешеходци.

Всичко се случваше плавно и хармонично. Спокойствието просто витаеше из въздуха.

Поради множеството будистки храмове из цял Бутан, гледката на преминаващи будистки монаси си беше напълно обичайна. При това неизменно усмихнати и добри.

Градският стадион. Строителството му не беше завършено само отвън. От вътре си беше в целия нужен блясък за кралски стадион.

Разбира се, за краля и неговото семейство си беше отредена специална ложа.

Почти всичко беше достъпно за обикновения бутанец и нашего брата туриста.

Единствено недостъпни бяха  сградата на  Съда и  двореца на краля. При това бяха не просто недостъпни за посещение. До тях не можеше дори да се доближи обикновения „зяпач“.

Моите водачи ми предоставиха гледка от далеч поне на сградата на Съда. Величествено разположена между планината и обработваемите ниви, златните й покриви показваха значимостта й от далеч.

А туристът можеше да им се наслаждава само посредством техническото изобретение „зум“ на снимачното си устройство.

Също със златни покриви беше украсена и Старата крепост на Тхимпху. Служеща за охрана на тези територии в древността, днес беше преустроена и достроена и беше превърната в комплекс, в който се помещаваха дворецът на краля, правителството и стар манастир за висши монаси.

За щастие, освен гледка от високо, успях да се сдобия и с лично посещение. Част от територията й беше отворена за посещение.  Уважението към подобна сграда, приютяваща толкова важни институции, изискваше всички посетители да са с покрити ръце и крака. А будистите покриваха тялото си с голям ритуален шал. Именно такъв наметна върху дрехата си Сонам и заедно влязохме в крепостта.

В началото гордо се вееше знамето на Бутан. Жълто и червено с изобразен дракон. Както се  пошегува Сонам, това не значело, че има много дракони по тези земи. На практика нямат никакви. Но от древността драконът символизирал могъщество и сила. Фигури на дракон и много цветя бяха вплетени навсякъде под формата на рисунки, или статуи, украсяващи стени, или колони.

По пътечката, през входната порта и сме вътре.

В самото начало беше изградено малко площадче за церемонии.

И красотата на реставрираната стара крепост.

Съществуващият малък манастир, изграден вътре в крепостта, си беше запазен и в него живееха висшестоящите монаси.

Но беше отделен териториално от останалите части в комплекса. Тук беше моментът да разбера, че кралят бил отделил храмовете от държавата. А за членове  на правителството  не можело да се избират монаси.

И частта, в която се помещава правителството.

Към частта, отредена за дворец на краля, не ме пуснаха дори да тръгна, камо ли да снимам. Имаха си строги правила бутанци. И част от функциите на задължителните придружители бяха да насърчават туристите да не ги нарушават. При това изпълняваха тези си функии благо и с усмивка, но строго и безпрекословно.

За мой срам ще трябва да си призная, че успях да направя една тайна снимка на забранено място. Явно служител ме е видял. Без да ми казва нищо, просто си поговори със Сонам. Той на свой ред ме помоли да изтрия снимката. Не ми се скара. Бавно и спокойно  ми разказа за свещеността на мястото и за важността то да не бъде снимано. Излишно е да казвам, че до края на пътуването си из кралството не си и помислих да нарушавам повече правилата.

Извън комплекса на старата крепост бяха изградени нови постройки, в които се помещаваха офисите на служителите на министерствата.

Парламентът отново беше затворен за туристически посещения.  И се задоволих със снимка отдалеч на неизменно златните му покриви.

След като обходихме държавните институции, дойде ред на далеч по-прозаичните неща. Храната.

За да я видим отблизо, посетихме  местен пазар. Невероятни хора! Дори в пазара, това изконно място за суматоха и мръсотия за азиатските, пък и не само,  народи, бутанци бяха въвели ред. И чистота.

Масите, на които се предлагаха различните стоки,бяха облицовани изцяло с керамични плочки, за да могат лесно да се хигиенизират. На този пазар идват фермерите от близките села. Остават в града няколко дни, докато продадат продукцията си и се връщат да продължат фермерските си занимания.

Целият пазар беше разделен на строги сектори. В едни сектор се продаваха само житните.

След това зеленчуците. В отделен сектор плодовете.

От плодовете и зеленчуците не видях почти нищо, което да не расте при нас. Изключая бананите, разбира се. Но и тук те бяха внос. Внасяха се малките бананчена и дебелите им събратя. Тези, които хапваме ние, не съм ги виждала по азиатските страни.

От зеленчуците единственото, което не познах, е нещо къдраво и зелено. Колкото и да ми го обясняваше Сонам, не можах да запомня нито името му, нито как се отглежда.  Впечатли ме, че за да избере някаква зеленина, клиентът помирисваше стегнатия зелен букет. Другото, което силно ме  учуди, че вече продаваха зелен фасул и грах. Което значи, че в този високопланински район те вече са станали. А като голям любител на граха знам, че в нашия пловдивски полеви район, грахът се бере във втората половина на май. Оранжерийното зеленчукопроизводство и тук е добре познато. Започна да ме гложди едно леко притеснение да не си изпусна граха до края на пътуването.

Качвайки се на втория етаж, по миризмата се ориентирах, че се намираме в сектора на сушената риба.

Ето тук беше проведен онова култово обяснение за произхода на рибата по тези места. Оказа се, че тъй като будизмът забранява убийството, бутанци са оставили многобройната риба в реките им да си води необезпокоявания живот. А за консумация, удобно внасят убита от другиго риба от чужбина.

В съседство пък беше секторът на сиренето. И тук видях изсушеното сирене, което за първи път видях в Монголия. Преди конструирането на фризерите и въвеждането на палмовото масло в направата на млечните продукти, сиренето се е съхранявало чрез изсушаване. Като допълнителен консервант е ползвана солта, така че този продукт си е доста солен.  Така хората са имали ценния млечен продукт през цялата зима, когато всъщност животните не дават мляко. И то си е чист и истински млечен белтък. За разлика от продаваните в нашите магазини зимни млечни продукти, сътворени от хормонално стимулирани животни и примесени с щедри порции палмово масло.

Следваше секторът на  подправките.

Изискванията на новата реалност бяха довели до изграждане на паркинг в началото на пазара.

В шеги и закачки дойде време за обяд. А за да е наистина пълно удоволствието, той беше предвиден в изградено за туристите заведение. То пък се намираше зад  височината на превал в Хималаите.

Самото заведение, освен с чистотата си, посрещаше туристите и с безкрайно усмихнатите и любезни сервитьори в типичните облекла.