А в него е живял монахът Lam Drukpa Kuenley / 1455 – 1570 г/.
Той е бил просветен будистки монах, който дефинирал истинската същност за традицията Вараяна, позната като „налучдиначавата мъдрост“. Това е дълбока мъдрост, която надхвърля светската култура на региона.
Поклонниците с любов наричали Lam Drukpa Kuenley „Божественият луд“, заради неконвенционалния му стил на преподаване.
Той умишлено се е представял за бродяга и е обикалял из страната, отдавайки се на песни, танци, алкохол и жени, в търсене на истината.
Цялото му съществуване е било отвъд нормите и конвенционалните постулати на човешкото общество.
Lam Drukpa Kuenley е социален критик, който осмива лицемерието ни установените порядки, включително и тези на манастирите.
По този начин използва фалоса като пламтящо оръжие, което символизира дискомфорта, който обществото изпитва, когато е изправено пред истината.
Най възмутителните и свещени действия на Lam Drukpa Kuenley включвали опитомяване на демони, които измъчвали бутанци.
Така например, той покорил и подчинил най-скандалния и страховит демон Dochula и го погребал в могила, построена в края на 15 век от неговия братовчед, Lam Ngawang Choejey.
Lam Drukpa Kuenley освобождава поколение след поколение будисти от цикличното съществуване.
Заради това будисти от цял свят са идвали в манастира Chime Lhakhng да се молят за оцеляването и здравето на своите деца.
На входа на храмовата част на живо видях олицетворение на кръговрата на живота.
Възрастната бутанка, пазителка на входа, беше придружена от малко сладко бутанско момиченце. А то, като всички деца по света, независимо от местоположението си, си играеше с цветни моливи.
Монасите бяха пълни с истории на двойки, които от години не са успявали да създадат потомство. И след поклонение в този храм, непременно са били дарявани с дете.
Е, понякога това дете е имало чертите на местно момче. Но, какво значи бащата. Той е само временното убежище на душата. А бащата на всички деца така, или иначе е Господ.
Хареса ми това обяснение. То и в България си имаме култови места, на които много успешно се лекува безплодието. А да не забравяме и за древната ни традиция по Спасовден.
За пореден път си помислих колко сме еднакви хората. Независимо от географското ни положение, цвят на кожата и изповядвани ценности. Животът ни на биологични единици е напълно идентичен. И такива са и нуждите ни. А и, както се оказва, начините на справяне с чисто биологичните ни тегоби.
Поклонихме се на излизане от манастира и поехме по пътя обратно към селото.
Разходката ни дари с още две интересни срещи.
Първата беше с майка и дъщеря. Дъщерята, за гордост на цялото семейство, се готвеше да става монахиня.
А другата ни среща беше с настъпващият преход от древността към бъдещето. Видях в гръб двойка местни бутанци. Жената все още носеше на гърба си плетен кош, използван от древни времена за пренос на товари. Мъжът до нея вече беше заимствал от съвремието нов съд за същото в лицето на съвременна раница.
Дойде време да се връщаме към старата крепост.
А малко преди крепостта, се съединяваха две реки, като се вливаха една в друга. Местните ги наричат женската и мъжката река. Защото едната била спокойна като жена. А другата буйна и невъздържана като мъжа. И двете се сливат, за да преминат в хармонията на цялото.
Точно както и в Тхимху, и тук крепостта сега помещава будистки манастир и офиси на местната администрация.
При посещение на сгради на администрацията, всички гидове намятаха върху дрехата си кремав ленен шал, който увиваха по тялото си по специфичен начин.
За разлика от Лаос и Мианмар, тук монасите не обикаляха за събиране на храна. Хората сами им носеха във вид на дарове. А всеки ден монасите приготвяха питки от ориз и хранеха с тях кучетата. Друга част хвърляха в реката за храна на рибите. Отново в израз на убеждението, че сме едно цяло с всички други създания и за да сме добре ние, трябва да са добре всички.

