Поспахме повече на следната утрин.
Та плановете за това как да убием времето до началото на дефилето в ранния следобяд естествено някак отпаднаха.
А в оставащите минути до 10.00 реших да спретна един бърз тутманик. И ме изненада липсата на брашно. И ме изпрати набързо в близкия магазин. И точно на входа му се присетих, че май от скоро до 10.00 ч. имат право да пазаруват само хората над 65 години. Поколебах се аз за малко на входа. Нали пуста съвест. И, надмогвайки младежките си скрупули, екипирах се с предпазния шлем и влязох. В крайна сметка, ако ме изгонят, ще се върна – проговори философията на годините.
Набързо изтичах до щанда с брашното, грабнах един пакет и с, най-гузната и извинителна усмивка се заобяснявах на продавача „Аз , такова, знам, че май не е редно, ама ако кажете, ще изляза веднага-…“
Много всякакви реакции очаквах. Но срещнах единствено неговия напълно безразличен поглед. Просто го маркира, взе ми парите и … нищо друго.
И няма угодия човешката природа. Искала точно и само това до преди няколко секунди, сега вече нови терзания терзаеха душата ми. Той защо така не ме изгони пък позорно. Дали защото всички продавачи в този магазин бяха студенти и аз така или иначе им бях динозавър, дали по друга някаква причина? Или просто ама хич не го интересуваше. Реших да спра потока от мисли. Грабнах брашното и напуснах магазина безпрепятствено.
Въпреки размислите цял чувал, резултатът беше вкусен топъл тутманик. А парата му се извисяваше така невъзмутимо. Сякаш да ми покаже колко напълно излишни са тези чували от мисли. Кога ли ще започна да използвам времето, употребено за тях, просто за тиха радост от дребните неща в живота?!
И, връщайки се в нашето утро, добре нахранени, трябваше да изразходим някъде калориите. А как да не покажа на Неф прекрасния ни гребен канал. Така и така ей го къде е.
И отпочнахме деня с прекрасна обиколка на канала.
Пояснение за гостите на града. Гребният канал, или Гребната база, както е известен сред пловдивчани, е парк, образуван покрай изкопания канал за гребане и в непосредствена близост до реката наша Марица. И макар почти в средата на града разположен, жителите му го ползват за симулиране на разходка извън града. Именно такова усещане предлага голямата му площ и липсата на жилищни сгради наоколо. А за любителите на планината, се предлага дори симулация на разходка из нея. Между алеята на канала, зад дърветата и самата Марица минава една друга пътека, начерена „барата“ поради неизвестни за мен причини. И поради липсата на всякаква облагороденост, тя предлага именно усещане за ходене из дивата пустош. Неописуемо е изживяването да тичаш рано сутрин след падналия сняг. И да оставяш първите стъпки по бялата земя.
Но това зимъска. А сега все още се радвахме на лъчите не есенното слънце. И разходката по алеите покрай канала.
И в шеги и закачки дойде си и време за дефилето. И към Стария град се насочихме.
А старият град сам по себе си е архитектурен резерват. Запазени са калдаръмените му улици и възрожденските му къщи.
Всеки път като си кривя краката по древните павета не мога да не си мисля за онези моми от близкото ни минало. Не само че с далеч по-неудобни и тънки обувки са минавали, ами и менци на рамо са носели. И как не са разивали водата. А на нас сега и самото ходене ний трудно.
