И още време ни остана. И без да му мислим много, към Асенова крепост се насочихме. Не можех и тази старинна хубост да не покажа на гостенката си.
Твърде удобен е достъпът към крепостта, което е и основна причина за популярността й като туристическа дестинация в околностите.
Съградена върху естествен скален масив с площ дванадесет декара на левия бряг на река Асеница. Склоновете му са надвесени над реката почти отвесно, което прави крепостта почти недостъпна от трите й страни.
До достъпния й край днес води живописен път. А започва той в самия край на града в посока Смолян. И така приятна панорама предлага на пътниците си, че асеновградчани го използват за събото-неделна разходка. Както аз често казвам, това е асеновградския „гребен канал“. Не че има водоем. А както пловдивчани симулират разходка из планината в парка на гребната база, така и асеновградчани търсят лесен и приятен достъп до същата планина в пътеката към крепостта.
А пришълците с автомобилите си само смущават пешеходния поход на жителите на града.
-Какво ще ми разкажеш за крепостта? – попита Неф.
Да си призная, позабравила бях леко историята. Та се наложи да прибегна до помощ от публиката. В случая, великият интернет.
И така. Заради стратегическото разположение и естествената си защита, местността била ползвана още по времето на траките. В далечния V век пр.н.е. построили тук те укрепление.
Подновена била крепостта през IX век по времето на римския император Юстиниан. Преустроена като една от 300-те крепости, подготвени за защита от навлизащите в империята славянски племена. Да охранява вратата на Беломорския проход била задачата й и да осигурява византийската граница в този край.
Първоначално била изградена от византийците само малка крепост – кула. С течение на времето се разрастнала тя и се обособили около нея селата Петрич и Стенимахос.
Петрич се наричала и самата крепост.
Твърде стратегическо било разположението й. В началото на проход, свързващ Тракия със Северна Гърция и Егейско море. На всичкото отгоре в богат земеделски район. И заради всичко това постепенно крепостта Петрич била превърната в самостоятелен стопански център. Със собствена администрация, армия и военна власт.
Първите писмени сведения за крепостта се намират в устава на близкия Бачковски манастир. Според него, създаден е той през 1083 г. Тогава византийският военачалник Григорий Бакуриани основал манастира. А в добавък му подарил калето Петрич ( днешната Асенова крепост) и прилежащите към него селища.
И кръстоносците минали от тук. И паднала в ръцете им крепостта през 1204 г.. Завладял я белгийския рицар Рене дьо Три.
По същото време я обсадили войските на българския цар Калоян (управлявал в периода 1197 г. – 1207 г.) И тринадесетмесечна обсада издържал белгийския рицар. Накрая крепостта паднала под българско владение. А Рене дьо Три бил спасен от летописеца на четвъртия кръстоносен поход, графа на Шампания Жофроа дьо Вилардуен.
Най-голямото разширение и преустройство на крепостта извършил през 1231 г. цар Иван Асен ІІ (управлявал в периода 1218 г. – 1241 г.)
Заради това крепостта била наречена Цар Асеновата крепост. Неговото име получил и намиращият се в подножието й град Станимака през 1934 година. Применуван бил Асеновград. Останали със старото си име сърмичките му. Все така станимъшки се наричат. И все така малки и вкусни са те. А направата им все още е изпитание и признание за асеновградските домакини.
А от времето на цар Иван Асен ІІ останал изсечен по негова заповед скален надпис в крепостта.
| „ | В лето 6739 (1231) индикт четвърти от бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси Севаста и изгради този град. |
Непозната дума излезе за мен в този надпис. И се зарових отново в безкрайните пространства на интернет.
Индиктионът (или индикт)се оказа единица за измерване на времето в Римската империя. А се равнявал на 15 години.
Изчислението по индикта е използвано в Свещената римска империя до 1806 г. Оказа се, че се използва и понастоящем в някои календарни таблици. А в древна Византия Годината по индикта започвала на 1 септември.
Във времето на Римската империя с императорски указ (едикт) било разпореждано веднъж на всеки 15 години да се прави преоценка на имуществата, за установяване на размера на дължимите данъци.
И така с времето индикът се наложил като система на летоброене. Като номерът на индикта показвал положението на годината в 15–годишен цикъл.
Самите цикли, обаче, не се номерирали, или обозначавали по друг начин. Заради това индиктът можел да се използва само ако се съотнесе с друга система за датиране – от Сътворението на света, от раждането на Христос, от управлението на владетел, и т.н.
И съществувала крепостта много индикти, та чак до 1410 г. И нахлули опустошаващите османски войски и я разрушили.
Днес вече археолозите знаят, че Асеновата крепост има три големи строителни периода – през ІХ, ХІ и ХІІІ век.
А историческия музей в гр. Асеновград съхранява всички археологически находки от обитаването на траки, римляни, византийци, кръстоносци, българи и османци.
А днес, след многогодишни археологически проучвания и разкопки, пред погледа на туриста е разкрита голяма част от средновековната крепост. Реставрирани са основите на феодалния замък. В него са били изградени комплекс от жилищни сгради, домашна църква на управителя на крепостта, две водохранилища и крепостна кула. И всички те били свързани с каменни стълбища. И, разбира се, Асеневият надпис.
Над една от окръжаващите я пропасти е разположено днес реставрирано древно оръдие. Балиста. Стенобитно оръжие, използвано за поразяване на крепостни стени и порти. А в крепостите било разполагано на кулите, за да стрелят от него защитниците по вражеските армии. Според мъдрите, през средновековието Балисти е имало и на бойните кораби. А датира същото оръжие още от римско време. Учените намерили данни за използването му в далечните време на II век пр. Хр.
Вдясно преди балистата тръгва малка каменна пътечка. Указателната табела подсказва на посетителя, че по нея ще стигне до скалния Асенов надпис. Онзи , който звучи:
„В лето 6739 (1231) индикт четвърти от бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси Севаста и изгради този град.“
А под феодалния замък е разположен така нареченият църковен двор. И насред него гордо извисява снага двуетажната църква „Св. Богородица Петричка”. Тя е и най- добре запазената част от цялата крепост. И няма писмено историческо обяснение този факт.
Писмените данни повествуват как след смъртта на султан Баязид през 1402 г. между двамата му сина Сюлейман и Муса Кеседжи избухва война за престола. Именно тук, в крепостта Петрич се укрепява Муса. Само дето не издържа на обсадата и се предава на милостта на брат си. А след капитулацията на Муса крепостта е разрушена до основи. Хем да не буди повече отцепнически апетити, хем и защото била загубила вече своето стратегическо значение.
И за радост наша, след всички тези семейни драми и терзания, довели до сриването на крепостта, остава непокътната крепостната църква „Св. Богородица Петричка”. И ни радва до днес, окачествена от учените като „ един от най-забележителните образци на средновековната християнска архитектура“.
И друга уникалност има храмът. Той е един от първите в източното православие, който има кула, служеща едновременно за камбанария и наблюдателница.
Асеновата крепост е обявена за архитектурен паметник в бр. 20 на Държавен вестник от 1973 г. А след завършената реставрация, църквата „Св. Богородица Петричка” е действащ православен храм.
За онези, които си имат запас от сили и желание, местността предлага още хубавини. От крепостта тръгват малки лъкатушещи пътечки към четири параклиса. „Св. Атанасий”, „Св. Никола”, „Св. Димитър”, „Св. Илия”. Четири от 40-тте параклиса в околностите на Асеновград. Освен тях в същите околности се намират пет манастира и 33 църкви, като 14 от тях са в самия град.
Ние гледахме от високо пътеките. Покрай параклисите, до които водят, за огладнелите има изградени места за пикник. Недалеч бяха и останките от римския път от Асеновград до Бачковския манастир.
И докато мислихме по коя да хванем, Слънчо така добре ни напичаше! И гората така ни беше ширнала есенната си шарена черга! И не можехме да се решим да тръгнем. И стояхме, и стояхме, загледани в родопския безкрай. И събирахме есенните слънчеви лъчи. И за дефилето не ни се бързаше. Точно тук и сега бързането беше така несвойствено и чуждо. И не бързахме.
Посрещнахме залеза на краткия късноесенен ден и поехме кротко към древния Филипополис.
А на изхода добрите домакини любезно бяха предложили да си припомним с гордост за старите български владетели. Разбира се, като се абстрахираме от исторически невярната титла „хан“.
