А гласът на сладкодумния разказвач ме върна в историята.
„Ташкент“ в буквален превод означава „каменен град“. Това име градът получава заради характера на хората си, които никога не са отворили портите му на завоеватели.
От древни времена градът е бил разделен на отделни махали /махаля на узбекски/. Такива са останали и днес в старите квартали на столицата. Оградени с каменни стени множество сгради.
Във всяка Махаля задължително имало три неща. Джамия, пазар и „чай хана”. И трите били сборни пунктове за събиране и общуване на хората.
Така в неделния ден жителите, след като напазаруват, посещавали джамията. А след нея се събирали в Чайхана на сладка приказка и чаша чай. Чай хана е приемникът на старите Керван сараи. След като превозът с камили вече загубил своята популярност, необходимостта от наличие на огромните Керван сараи сама по себе си отпаднала. Но нуждата на хората да се събират и общуват помежду си, останала. И така духът на древните Керван сараи се преместил в значително по-малките Чайхана. Помещения, наподобяващи нашите заведения. В духа на традициите по тези географски ширини, вместо маси и столове има разположени множество кътове за сядане. Всеки един от тях представлява ниска маса, около която в целия й правоъгълник са положени меки възглавници.
На тях сядат посетителите, пия традиционния чай, хапват вкусни гозби и обменят новини от битието си. А след като се наситят на храна и слова, могат да си полегнат на меките възглавници за кратка отмаряща дрямка. За да остане тя необезпокоявана от другите посетители, служителите на чайхана деликато спускат намиращите се около всяка маса завеси.
Няма да забравя как в Таджикистан с Дона се излегнахме в една чайхана след обилния обяд. Поради липса на добри навици, не се сетихме да си дръпнем завеските. И офръчният сервитьор побърза да го стори. Че мъжете на съседната възглавничева маса леко се бяха повъзбудили.
На същите възглавнички сядат и съвременните посетители. В основната си част тези посетители са мъже. Тук се събират да обменят злободневните новини, да избистрят политиката и да гледат футболните първенства.
А често, както ни каза нашият узбекски водач, просто да прекарат половин ден на спокойствие, далеч от шумотевицата на семейните задължения.
Излишно е да казвам, че основната част от предлаганата храна беше месо във всякакъв вид и количество. Многобройните шашлици са изложени в стъклени витрини на входа. Минавайки от там, посетителят ги разглежда, уведомява за желанието си изникналият тутакси сервитьор и се отправя към примамливата мекота на възглавничките.
Не така обилни бяха предлаганите зеленчуци. След много настояване за салата, местният ни придружител великодушно отсече „Поръчах огромна салата. За трима“. Не че не оцених жеста му. Ама, как да кажа. Огромната салата за трима в домашни условия бих си я сгънала самостоятено напълно без никакви проблеми.
В Чайхана отсядали и пътешествениците. Около същите тази маси се срещали с местните и ги увличали в пътешествията си чрез сладките си разкази. Отново тук се подписвали и бумагите при всяка една търговска сделка, или друго съглашение. И единствено мъжете можели да посещават тези прекрасни заведения. На жените било напълно забранено. Може би заради това било обичайно мъжете да прекарват в чайхана почти цял ден. Както сподели няколко дена по-късно нашият узбекски водач, именно тук можеш да се скриеш от жената, децата и къщните задачи. Сладко мъжко убежище.
От древни времена по тези земи съществува и една друга много интересна традиция. Така наречения Хашар. В буквален превод означава „добро, помощ на роднина, или съсед, без да се иска за това отплата”. Когато някой има нужда, мъжете се събират на „Хашар” и решават как да помогнат. В наши дни именно в чайханите се събира този „Хашар”. А „Хашар“ се извършва достатъчно често и днес.
По свой начин узбеките празнуват и Нова година. Наричат празника „Навуз”. На Навуз се събира цялата голяма фамилия. Празнуват основно с песни и танци. За празничната трапеза приготвят само две ястия. Мъжко и женско. Едното се приготвя само от жената, а другото само от мъжа. И двете ястия се приготвят единствено от продукти, които са съхранени към това време на годината. А продуктите са подбрани така, че двете ястия в комбинация осигуряват на всеки един от празнуващите всички нужни витамини. Така узбеките показват, че само чрез обединението на мъжа и жената се постига истинската хармония.
А за осигуряване на храна за зимните неплодовити месеци, древните узбеки имали изключително много начини за запазване на храната. Основният бил сушенето. Бурканирането на продукти не е популярно и до днес. За сметка на това са сушели почти всичко.
Малко ме замисли видяното по-късно. За сушене на гъби и риба, добре. Това лесно приех. Все пак не е непознато и при нас. Най-странно за мен беше сушенето на мляко и сирене. След изсушаването им и двата продукта оставяха в оформени малки бели топчета, кубчета, или други форми. Въпреки различните форми, всички тези сушени млечни произведения бяха обединени от еднакво потресаващата си соленост. Вярно, че солта е консервант, ама в този продукт определено не го жалеха.
И от древни времена, та до днес, в зимните месеци си хапват директно по едно такова кубче, или пък го слагат в горещата супа.
Тъй като околностите на Ташкент са силно сеизмична зона, сградите тук се строят при строго спазване на всички правила.
Интересни са дори огромните блокове тук. Всички те са лишени от скуката на своите събратя. Украсени с типичната за древността каменна дантела, всеки един е произведение на азиатското изкуство.
По време на социализма се случило силно земетресение. И Ташкент бил почти изцяло разрушен. А датата била 26.04.1966 година.
И тук на помощ дошла голямата съветска държава. Много работна ръка имало в нея. И, за добро, или лошо, по съветски организирана. В помощ на пострадалите ташкенци прииждат строители от всички републики. И го вдигат от пепелта като го построяват на ново за три години. Всеобщият труд олицетворила старата узбекска поговорка
„Силата на птицата е в нейните криле. Силата на хората е в техните приятели“.
Строителите на всяка една република построили по един квартал. При това архитектурно го оформили според естетическия стил на своите национални традиции. И днес, с различните си квартали, Ташкент е превърнат в музей под открито небе на дружбата на народите.
През 1976 година признателните граждани изградили и паметник в чест на възраждането на града. На всички онези строители, оказали реална помощ на бедстващите ташкенци. Нарекли го „Монументът на смелостта“. В чест на смелостта и силния дух на жителите, несломени от стихийното бедствие. В чест на всички приятели, притекли им се на помощ.
В центъра на паметника е поставен куб. От едната му страна е изобразена цепнатина със зигзагообразна форма, символизираща земетресението. От другата му страна е увековечено времето на земетресението – 5. 23 часа на 26.04.1966г.
А зад куба е издигната скулптура на семейство. Жена, която в лявата си ръка държи дете, а с дясната сякаш изтласква от себе си земния трус, пазейки детето си. До нея мъж, заграждащ с тялото си жената и детето, защитатвайки ги от опасността.
Отстрани са изписани всички етапи на строителството на новия град.
