Автобусът потегли и аз се потопих в омаята на разказвача. А той беше приел руското сладкодумие. И потече историята, разказана от местните.
Преди много много години народите по тези места представлявали щастливо живеещи номадски племена, без особено ясно очертани граници. А през територията на съвременен Узбекистан минавал древният Път на коприната. На този път били сформирани древните градове Самарканд, Бухкара и Хива. В тях били построени по няколко големи „Керван сарая”. В които отсядали древните търговци. В същите почивали и камилите. В тях местните са слушали невероятните разкази на търговците за другия свят. А търговците се срещали помежду си и обменяли информация за препятствията и особеностите на пътя. В градовете търговците оставяли своите дарове. В тях извършвали и търговията си. Плащали данъци и такси. И така с вековете градовете придобили богатство. И използвали градоначалниците това богатство за построяването на големи джамии и медресета /мюсулмански училища/ в градовете. В тях събрали да се изучават науките младите будни умове. Плавно и полека богатството, събрано в градовете, им придало блясък и величие.
Векове наред народите по тези земи изповядвали зороастрсизъм, будизъм и християнство. Във времаната на 8 век тези племена били превзети от арабските нашественици. И на мястото на всички предишни религии се наложила една единствена – исляма. Три века местните се бунтували срещу монопола й, но в 11 век окончателно се примирили и приели официално мюсулманството. Ислям изповядват местните и в наши дни. Но в най-светлата му форма, лишена от всякакъв фанатизъм.
Последвали векове на безкрайни битки. Ту падали под зависимост, ту извоюввали независимостта си. И били формирани в годините три независими държави.
И така до 19 век, когато при поредната битка, вече, с царската руска армия, тези свободни номадски народи не удържали атаката и трите независими държави били приобщени към Великата руска империя. Районът на централна Азия бил наречен от руския цар Туркменистанска провинция. Не се бунтували дълго племената срещу новия владетел, тъй като царят добре се грижил за тях. Построил им нови домове, преместил ги в тях от бедните им къщи. С легло заменили древните азиатци постелките върху пода.
А не са и имали достатъчно историческо време за бунтове. Случила се „Великая октябрьская революция” и върху новоприобщената към царската империя азиатска Туркменистанска провинция била наложена съветската власт. А тя в началото ласкаво и грижовно се отнесла към номадските племена. Съветите им построили болници, училища. И тези свободни номади започнали да спят на чисти чаршафи. Придобили лукса да бъдат обгрижени в добре поддържаните тогава болници, вместо да карат болестите си на гърба на коня. Децата им били организирани да учат, да събират знания за така екзотичните науки. С мека ръкавица съветската власт изкоренила у свободните номади желанието за самостоятелност. За разлика от европейските бивши съветски републики, азиатските с радост се приобщили към голямата съветска държава. И до наши дни изпитват единствено благодарност към Русия.
Заради тази останала любов към Русия, добрият ми руски ми отвори топлината на сърцата им. Приемайки ме за рускиня, се отнасяха с мен именно като с представителка на държавата, към която пазят благодарност и лелеят за спасителка.
Именно в съветско време били очертани граници и на практика били създадени днешните отделни държави – Киргизия/Киргизстан/, Казахстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан. Местните вярват, че това е сторил другарят Сталин. Един малък пропуск бил допуснал той. За да е красива картата, начертал граници, без да съобрази, че духовни и религиозни центрове на едни народ преминават в създадената република на друг народ. Тогава нямало проблем. Единственото на съветското государство не предполагало граждански войни за територия. Недомислие допуснал и Горбачов, който хубаво дал независимост на републиките. Но при тази независимост спазил Сталинските граници. И вече различните и самостоятелни държави започнали войни за граничните територии. Така се случило с Грузия, Армения и Азербайджан. Което в съвременни времена довело до безсмислени междуособни войни и създаване на малки, непризнати държавици.
Докато бях в Таджикистан пък, местните ми разказваха, как в границите на съвременната държава се оказали обединени като една нация няколко дълбоко различни и войнстващи народи. И придобила новата държава трайно напрежение. Но, за това е политиката. Да създава исторически обърки, а хората да живеят някак си с тях.
За щастие, в съвременен Узбекистан подобни проблеми не били създадени. И сега хората си живеят напълно мирно и тихо. След няколко дни сред тях разбрах, че за този мир и спокойствие си има и причина, и цена.
Безплатен обяд нямало, казват. Е, тук го видях на живо.
Ислямската религия, загнездена по тези земи още в 11 век, винаги е била светла и непретенциозна. Местните изповядват ислям в най – лекия и мирен вариант. Знаят си, че са мюсулмани. Спазват си мюсуюлманските традиции. Ходят в джамиите когато решат, без ревностно и истерично да показват поклонничество. Така е било и в съветско време. И не са имали нужда да правят показни акции. Живеят добре, имат с какво да се нахранят, имат къде да живеят, съветското правителство се е грижило за безплатните им образование и медицинско обслужване. И те са били доволни.
Годините след дадената им независимост се оказали не така леки, както очаквали. Тези народи, които от векове са били покорни поданици на своя владетел, на практика не са и знаели как да се управляват сами. И неминуемо са настъпили трудни и гладни години. Русия вече не помага така, както преди. А сами не успяват.
Е, всички знаем, че природата не търпи вакуум. Настъпилият такъв в съвременен Узбекистан на мига бива поет от мюсулманските държави. В последните години Узбекистан получава огромни помощи от Турция. Строят им нови квартали в градовете, възраждат образованието, медицината, урбанизацията. Хората отново започват да живеят добре. Но от тях вече се иска да показват по – яростно вярата си в пророка Мохамед. Наред с новите квартали се строят огромни и бляскави джамии. Образованието в държавата придобива два профила. Религиозен ислямски и светски. Възраждат се ислямските медресета в съвременен вариант. За първи път в света са открити в Узбекистан и две женски медресета, в които се обучават младите дами. Освен тях в държавата в момента има 11 мъжки медресета и 4 ислямски университета.
В медресе днес постъпват след завършване на средно образование и навършване на 18 години. Именно тогава узбеките смятат, че човек е способен сам да определи пътя си. Във всички тези религиозни училища и университети наред с религията, се изучават и светските предмети. На практика, се подготвят добре обучени в светските науки и силно зависими от религията специалисти. Обичаният руски език плавно отстъпва на навлизащият турски и арабски.
Гледах тези мили хора, особено жените. И си мислех до колко ли време косите им ще бъдат оставени на милувките на вятъра. И до колко ли време върху пъстрите им до невъзможност облекла и официални копринени рокли ще бъдат наметнати страховитите черни фереджета. Сега живеят добре, сред блясък и доволство. Кога ли ще платят цената? Тъжният ход на историята!
Зарадвах се, че се случих сред тях преди да бъде платена тази цена. И можех да се наслаждавам на немислимата им шарения. А тя беше наистина немислима. Обичайното облекло на мъжете беше костюм. В костюми бяха облечени и малките момчета. Задължителен атрибут към костюма беше узбекската изрисувана шапчица, която аз знам като „тибитейка”. Рядко имаше мъж с отпуснат вид. Всички бяха стегнати и стройни. Ниски и добре сложени, без излишни тлъстини. Повечко тлъстинки имаха някои от жените на по-зряла възраст. И, може би, в опит да ги прикрият, те бяха облечени с дълги панталони и туники до над коленете. И всичко това в най – ярките и немислими за съчетание цветове. Част от тях към туниките прибавят кърпа на коса. Тя не крие косата, просто се намира там. Косата си беше свободно съществуваща под тях. Не беше олизана и прибрана с фанатичен истеризъм.
Голяма част от жените носеха открито официални рокли с дължина малко под коляното. Така официални и копринени си се разхождаха в ежедневните задачи. Първоначално приех тази излишна официалност с лека насмешка. Съдейки по себе си. Ние обличаме официални облекла при официални поводи и никак в ежедневието си. Но пък установих, че ми харесва тази „ненужна” официалност. Носейки официални елегантни рокли, узбекските жени показваха женствеността си. И какво, всъщност, лошо има да си добре облечен, независимо от случая?! Както узбеците носеха костюм в ежедневието си, така узбечките пък носеха своите официални рокли.
Голяма част от жените обличаха и нещо, което аз помня от своето детство като „пеньоар“. Рокля с дълги ръкави и копчета отпред. В неизменните шокиращи цветове, но далеч по-малко светли.
Явно за голяма част от узбекските дами тази дреха беше писъкът на съременната мода. Навсякъде срещах цели фамилии. Мъжете и малките момчета облечени в костюми. Малките момиченца в красиви шарени роклички. И на техния фон гордата мама с пеньор в тъмни цветове.
Разбира се, имаше и доста дами с прибраните в строги кърпи коси и неизменните дълги мюсулмански облекла.
При оглеждане на представителите на този народ няколко дни установих един странен феномен. По улицата тичаха безкрайно симпатични и сладки дечица. Типичната им тъмна кожа, средноазиатските им черти и черната им коса им придаваха особена красота и екзотичност. Интересно как с порастването им този колорит и красота някъде си се изгубваха. Изключително симпатични като малки, възрастните узбеки никак не бяха красиви. Екзотични да, но не красиви. Няма да забравя колко красиви ми се сториха киргизите, казахстанците. А тези не. Имаше и нещо друго. С риск да бъде упрекната в някаква форма на расизъм, от физиономите им лъхаше простота и необразованост. Същият феномен наблюдавах и на Карибите. И там тази необразованост се отразяваше на физиономиите на хората, лишавайки ги от красиво излъчване.
Видимото спокойствие и добродушие на узбеките беше плод на истинска незаинтересованост. Изобщо не се интересуваха. Ама напълно от нищо. В Ташкент, на 300 метра от метро станцията питахме поне 15 човека къде се намира тя. Никой не успя да ни отговори. И не си мислете, че просто ни отговаряха „не знам”, за да се отърват от нас. Не, спираха се, усмихваха се. Питаха други минувачи. Явно искаха да ни услужат. И не знаеха. Питахме и няколко души, които работеха в магазинчета на същата улица. И те не знаеха. А те работеха там!
Два дни по-късно питахме къде се намира двореца в парка в Хива. Питахме поне 10 минувачи. Отново никой не знаеше. Оказа се, че сме ги питали на 50 метра от оградата на този същия дворец. И те всеки ден минават покрай него, без да знаят какво е това. Подобни примери на пълна незаинтересованост ни съпътстваха през целия ни път.
Потомци на съветското минало, всички говорят руски език много чисто, с много симпатичен азиатски акцент. Английският език не е никак разпространен. А причината е, че ориентирани към даващите им парични средства, младите са започнали да изучават турски и арабски.
Средната им заплата е около 200 долара. А 500 долара им стигало за добър живот. Националната им валута – сум – в момента не е много силна. Дали заради това, или по други причини, но парите им имат много ниска стойност. 60 000 сум се равняваваха по наше време на около 8 долара. Огромното количество пари, които ни трябваха за разплащане определено ни създаваха леки неудобства при съхранението им. А и при разпознаване и броене при плащане. Няма да забравя как за нещо, струващо няколко стотинки, по грешка бях подала доста едра, явно банкнота. Съвестният продавач ми върна цяла чанта с пари. След този случай много внимавах с разплащането.
Именно заради това се чудих, преди да се реша да обменя цели 50 долара. Това беше такова количество „сум”, че носенето и сортирането им ме караха дълго да обмислям предприемането на подобни актове. А и цените в Узбекистан бяха такива, че не се наложи да обменяме особени суми.
