А туристическият ни червен автобус ни отведе до първата си спирка.
Най-мащабната зона за узбекската столиЦа – Националният парк Алишер Навои.
Построен през 1932 година на мястото на кариерите на стар тухлен завод от комсомолците на Ташкент посредством Хашар /безкористната помощ/. Моментът на раждането му в съветско време предопредил името му – „Централен парк на културата на Ленинския Комсомол”.
Сега паркът носи името на великия просветител и поет Алишер Навои.
Негов паметник бил издигнат върху хълм и под куполна ротонда в центъра му. При посещението си заварихме там каменна плоча, която уведомяваше, че паметникът на великия поет в момента е в реконструкция. Та, беше останала само ротондата. И историята на Алишер Навои. Тюркски поет, писал на фарси и на чагатайски езици. Тъй като узбекският език произлиза от чагатайския, Алишер Навои е смятан за първия узбекски поет. Роден в Херат в благородническо семейство, Навои разполагал със значителни средства, блаодарение на които се превърнал в меценат на града. С личните си средства финансирал строителството на обществени сгради в града. Познанството му с известния поет Джами го превърнал във верен привърженик на суфизма.
През последните години от живота си Алишер Навои се занимавал главно с литературна дейност. Той пишел произведенията си първоначално на фарси, а след това на чагатайски. Едно от произведенията му дори е сравнително изследване на двата езика. Автор на 4 сборника със стихове, както и на няколко книги в проза, най-известна е неговата знаменита „Хамса“. Наречена „Петопоемие“, или „Петокнижие“, заради включените в нея 5 епически поеми: дидактическата „Смут на праведните“ (1483) и сюжетните героически дастани „Лейли и Меджнун“ (1484), „Фархад и Ширин“ (1484), „Седемте светила“ (1484), „Стената на Искандер“ (1485).
В литературн аспект „Хамса“ представлява „отговор“ на „Петокнижията“ на Низани Гандеви и на индо-персийския поет Амир Хосров Дехлави, писал също на фарси.
Толкова е обичан от узбеките Алишер Навои, че до днес в парка при паметника му идват на поклонение младоженчески двойки в деня на сватбата си. Води ги желанието да им даде мъдрия просветител благословията си на началото на съвместния им живот. Да ги благослови да продължават славните традиции на мира, любовта и взаимопомощта на древния народ.
Съвсем близо до парка е издигната и телевизионната кула на Ташкент. Въпреки че ние не успяхме да влезем, разбрах, че в тумбестата част на кулата има заведение. Та, освен телевизионна антена, кулата е и място, от където може да се види градът от птичи полет, а и да се хапне някое от вкусните узбекски ястия.
На брега на водния канал Анхор е издигната и огромната бяла джамия Минор.
Това беше и втората спирка на туристическия ни автобус.
С цялата си грандиозност, джамията е построена за малко повече от една година. Начало на строителството й през лятото на 2013 година поставя Постановление на президента на Република Узбекистан Ислам Каримов «За мерките по строителство на джамии на територията на махаля „Минор“ в граа Ташкент». А е осветена от същия президент и пусната в действие на 1.10.2014г., в навечерието на свещения мюсулмански празник Курбан Хайит.
Сградата е построена в традиционен източен и узбекски стил. Има две минарета и купол в небесно син цвят.
Третата, и най-дълга като време, спирка беше отредена на комплекса Хазрати Имам.
Изграден около могилата на имама на град Ташкент, Хазрати Имам. Изключително колоритна и богата личност бил той. Учен, който владеел 72 езика и превел Стария Завет Тору на арабски. Познавач на Корана и един от първите проповедници на исляма в града. Поет и занаятчия – майстор на ключове и катинари, зарди което получил прякора „Кафал“, което значи „ключар“.
Пълното име на този невероятен човек е Абу Бакр ибн Исмаил ал-Кафал аш-Шоший.
В комплекса през 20017 по постановлението на президента Ислам Каримов е изградена съборна джамия Хазрати Имам.
Джамията има два купола и две минарета с височина 53 м. Вътрешната част на куполите е украсена с листове злато. А прозорците са конструирани така, че да пропускат слънчевата светлина от изгрев до залез.
В малката сграда пред нея днес се пази Корана на халиф Усман.
В комплекса са изградени и две медресета – мюсулмански учебни заведения.
Първото е Медресе на Барак-хан. Построено през 1531—1532 г. по указание на внука Улуг`Бег, Науруз Ахмед хан. Прозвището на този хан било «Барак-хан» – «късметлия».
Вратите на медресето са украсени със слонова кост и цветни метали.
Във вътрешвостта му има два мавзолея. Единият на Суюнчходжа хан, в който са положени останките на този първи управител на Ташкент от узбекската династия на Шейбанидови.
А другият мавзолей е бил построен са самия Барак хан. Само че бил погребан той не в него, а в Самарканд.
Другото Медресе в комплекса е Муйи Муборак.
То е построено през XVI век и в него се пази кичур от косата на пророка Мохамед.
В медресето е расположена библиотека на управлението на мюсулманите в Узбекистан. Във фонда на библиотеката се намира Корана на Усман, който датира от 644—648 години. Тук се съхраняват също около 20 000 книги и ръкописи, както и преводи на корана на повече от 30 езика.
Днес в двора му е изграден мини туристически базар, от сергиите на който могат да се закупят сувенири и произведения на местните майстори.
Качени отново на туристичекия автобус видяхме и началото на последиците на започналата ислямизация. Толкова се надявам да надделее мъдростта на дедите им и да не стигат до неразумни крайности!
Умората от нощния полет и целодневната обиколка на града вече започна да наддига глава. И ме свари пред погледа на пазара Чорсу. Именно завладяващото ме желание да си полегна насочи погледа ми към продаваните детски люлки. Размечтах се. Ще си купя една люлка и ще си я нося с мен. И така ще си осигуря комфорта където ми се приспи, там да си легна.
Пазарът предстоеше да посетим по-късно. Засега спирка на туристическия автобус не беше предвидена. Та, се задоволих само с чутата история.
А историята на този пазар започва преди около 2 000 години. Това е възрастта и на самия Ташкент. По онези древни времена тук било основано древно поселище. А по стара централно азиатска традиция, негов център неизменно е пазарът. Тук са се случвали срещите между хоата. Тук се е случвал обменът на стоки. И към него са се стремели търговците от далечни краища на цяла Централна Азия.
И до днес пазарът, разположен на четири пресичащи се търговски улици, привлича с многообразието си от стоки съвременните си посетители.
Следващото, което се изправи пред уморените ни погледи от висотата на автобуса беше Дворецът «Дружба на народите» ( Xalqlar Do’stligi Saroyi) .
Днес в него е разположена основната концертна зала на Узбекистан. А след реконструкция тя побира 3 968 човеща.
Именно с тази идея е бил проектиран и построен през 1980 година и година по-късно пуснат в експлоатация. За провеждане на концерти и празнични мероприятия.
Освен концерти, днес тук се провеждат официалните церемонии по време на визитите на представители на чуждестранни делегации.
Сградата представлява пълен квадрат, чиито четири стени имат напълно еднакво и оформление.
Претърпяло е леки промени наименованието. С протокол на републиканска комисия от 7 април 2008 година дворецът бил преименован на «Дворец на изкуствата Истиклол». Но на съвещание от 26 април 2018 година по предложение на президента Шакат Мирзиеев е върнато предишното му име „Дворец на дружбата на народите“.
Близо до двореца с концертната зала се намира и стария музикален театър. Построен за 43 дни с доброволен труд на жителите по метода „Хашар” /безкористната взаимопощ/.
Добре похапнали, стоплени и отморени, тръгнахме на разходка из базара. Попитах невинно един от охранителите къде е тоалетната. В този сладък миг никак дори не подозирах, че това няма да е последната ни среща за деня. От едночасовата ни обиколка по щандовете установих, че в този базар има някаква магия. Той имаше няколко етажа. И няколко входа от към две различни улици. И от където и да влезем, От който и да е вход, от които и стълби да слезем, неизменно попадахме на същия охранител. Влизахме и излизахме, качвахме се и слизахме. Сигурни бяхме, че го правим от най-различни места. И неизменно следваха ескалатора, нашият охранител, вляво роклята, която бяхме запомнили като ориентир, и изходът. И следващият път пак така. Дали умората си казваше думата, дали магия беше, не ни се даде да разберем.
Излезли за пореден път от базара, се оказахме сред капки дъжд. За наш късмет, това беше единственият ни полудъждовен ден за цялото пътуване.
И въпреки умората, не се поддахоме на униние. Бях чела, че метрото в Ташкент е дотам красиво, че си заслужава да бъде обект на самостоятелна разходка. Какво по – подходящо време да се скрием от дъжда?! Помъкнах моята дружка натам и слязохме в подземията на града.
При една от най-ценните придобивки от съветското време. По същото време Ташкент се бил разраснал до значителни размери. И днес метрото невероятно облекчаваше предвижването из красотите му.
А се оказа то истинска приказка. Огромен музей на закрито. И ние просто си обикаляхме из него. Спирахме от спирка на спирка. И всяка от тях си беше със своето великолепие. Коя от коя по-красива. При това красива по смоему. Не ми се искаше да спира този наш поход из красивото! Все си мислех какво ли е да се прибираш всеки ден след уморителния ден сред такава красота?!
В метрото се сблъскахме с две особености.
Първата. Макар че всички говорят руски, имената на спирките носят типични узебкси имена. Изписани на кирилица, много екзотично и красиво звучащи. И безкрайно непонятни и трудни за запомняне, камо ли за произнасяне. Първият ни досег с тях беше именно в метрото. Попитах едно момче във влака коя е спирката, на която сме, за да се ориентирам по картата кога трябва да слезем. Момчето много любезно изрече три много дълги и изцяло непонятни думи. Любезно го помолих да повтори. Повтори. Но нямаше особена полза. Изрече същите дълги и все така непонятни думи. След като срещна празния ми поглед, отразен в неговите очи, любезно предложи просто да ни каже къде да слезем. Обичам толкова сговорчиви и мили хора! Със сложните и непонятни наименования щяхме да се борим през цялото ни пътуване. За щастие, по тези земи растат изключително любезни и услужливи хора, та се справихме истински успешно.
Другата особеност беше охраната.
Навсякъде из метростанциите, а и във влаковете беше разположен надпис „Бдителността е изискване на времето”.
Тези надписи, на фона на наличните на всяка станци по 2 – 3 полицаи, ни накараха да заподозрем някаква форма на престъпност. При това сериозна? Трябва ли да се плашим?
И нали с любопитство съм си създадена, това множеството полицаи не му даваше покой. И попитах. Едно момче в метрото ми каза, че полицаите са там заради множеството нещастни случаи. А те били наистина доста чести. За да ги предотвратят, местните управници се принудили да начертаят жълта линия на края на перона към релсите. Нямаше да съм аз, ако не се бях уверила лично в ситуацията.
Без да искам преминах тази линия няколко пъти. И неизменно се включваше аларма, която пък довеждаше един от тези полицаи.
Разбрах. В тази държава полицаите бяха Добрите и пазеха хората. А те бяха буквално навсякъде из града.
Тук е моментът да отбележа, че охранители, при това въоръжени, имаше и в магазините, и в заведенията. Тази засилена въоръжена мощ за пореден път смути туристическите ни души. Но, както разбрахме от последващите разговори с местните, престъпността е изключително ниска. А многото охранители служели за превенция. Обедняването на населението напоследък водело до помисли за престъпления. И заради това навсякъде сложили охранители. И напълнили града с полицаи. Пък и така се осигурявала работа на много от мъжете.
В интерес на истината, ивън Ташкент чак такова силно полицейско присъствие не видях.
За радост, в наличното спокойствие и липсата на престъпност, успяхме да се убедим през целия ни престой. Не само че никаква, дори неприятност, не ни се случи, но имахме възможността напълно спокойно и несмущавани от абсолютно нищо, да си обикаляме където ни душа сакаше. А познаващите ме добре знаят, че не пропускам да излизам от утъпканите туристически маршрути и да се завра във всяка малка уличка, за да поема максимално повече от живота на местните. И Узбекистан е оказа напълно добронамерен към тези ми пориви.
