В шеги и закачки денят приближаваше към своя край. И наближаваше времето за нощния ни влак към Хива.
Колкото и да не ми се искаше да напуснем красотата на метростанциите, се наложи да се качим в горния град и да потеглим към северната гара. Оттам предстоеше да тръгне нашият влак.
Предстоеше ни най-дългият преход за цялото ни пътуване. До Хива. Най-крайната точка от туристическия ни маршрут. Дори не си мислех, че няма да е изморително. Затова реших за удачно да го предприемем още първия ден. Докато все още не сме уморени от самото пътуване. Пък и тогава адреналинът на очакванията от бъдещите емоции е дотам силен, че да помогне за лесното приемане на някои неудобства.
А след нея щяхме да се връщаме към Ташкент на етапи и по малко. Със спирки в Бухкара и Самарканд.
И тръгнахме ние. На едни автобус, на следващ. Разговор с единия шофьор, селфи с другия, и гарата беше пред нас. А виждайки реките върху пътното платно, си дадох сметка, че докато сме скитали в подземията на метрото, горе добре си беше поваляло.
От другата страна на пътя имаше изграден огромен търговски център. Със също толкова голям хранителен магазин. Прекрасна възможност за снабдяване с провизии за нощното ни пътуване. А магазинът по нищо не се различаваше от познатите ни такива. Е, може би по някои по-странни зеленчуци. Но си имаше и топъл щанд, и печени тестени вкусотии. И всичко нужно.
Напазарувахме ние и се отправихме към гарата. „Вокзал“ я наричаха узбеките. С останалото от руския език наименование. Нали именно по това време се сдобиват за първи път с подобно съоръжение и придобиват нужда от нарочна за него дума.
А всички вокзали бяха приказно красиви. И доста еднотипни. И напълно нови. Явно строени съвсем наскоро. Всички големи гари бяха снабдени с такива градиозни вокзали на два етажа. Всичко си имаше в тях за удобство на пътника. Долната част представляваше огромна чакалня с безброй седалки. А горният етаж поделяше пространството между тих кът със стаи за отдих И друг, не толкова тих, но значително по-вкусен. С гостилници, сладкарници и зали с маси и столове за хранене.
Дългият път ме убеди, че такива нови и лъскави вокзали има на абсолютно всяка гара. И са двуетажни и удобни на гарите на всички по-големи градове. Единствено големината им беше значително по-малка на по-малките гари. Но архитектурно имаха напълно идентичен външен вид.
Разположихме се ние в една от залите за хранене. Разположихме и накупените провизии. Интересно ми беше да наблюдавам местните. И те като нас се бяха приготвили да хапват. Малка част от тях си бяха взели топли ястия от гостилницата на етажа. По – голямата част пътници си носеха. Основно от техните банички с картофи, лук, или месо. И както нашата мусака не може да определи народността и територията на първоначално възникване, И за тези банички не беше ясно руснаците ли са ги взели от народите на Централна Азия, или пък са им ги дали. Всъщност, нямаше и значение. Обичаха ги всички. И не напразно. Бяха си истински вкусни.
Независимо, обаче, дали купуваха храна, или хапваха носената, всички хапнали се отправяха към сладкарницата и неизменно се връщаха с по един голям чайник и много чаши. Така е о тези ширини. Хапнали, нехапнали, но чай трябваше да се пие. Доколкото религията не им популяризираше алкохола, чаят си оставаше преобладаващата им и предпочитана напитка. И я пиеха по всякакво и време, и поводи. И на закуска, и на обяд, и на вечря. И в къщи, и на гости, и в заведения.
Времето на пристигане на нашия влак наближаваше и хвърлях по някой поглед на перона. А той си оставаше все така празен и пуст. Доколкото влакът ни имаше около 20 минутен престой на гарата, се бях отпуснала в топлата зала, лишена от всякакво притеснение относно евентуалното му пропускане.
Затова така странно ми подейства препълненият изведнъж перон две минути преди пристигане на влака. Като гледах множеството, изпълнило платформата, не можех да повярвам, че всички тези хора са били прибрани досега в чакалнята. Имах чувството, че някой ги пусна от някъде. И което е по-странно, цялото това множество предстоеше да се подреди в очаквания влак. Имахме си билети с определени места. И въпреки това, видът на огромното множество желаещи спътници предизвика у мен леко смущение. Взехме си набързо раниците и ние се вляхме в човекопотока на перона.
Пристигна влакът. Спря на перона. И времето се върна назад. В един миг аз бях изпратена далеч в руското си детство. Когато осъществявах подобни влакови преходи, но от по четири денонощия.
Дойде същият влак. От вратите на всеки вагон излязоха същите„проводники“. Отговорници, които пътуваха по един във вагон и се грижеха да обслужването на пътниците. Раздаваха им спално бельо и одеала. Събираха билетите и документите. Информираха се за дестинацията на всеки един пътник и се грижеха да го събудят поне десет минути преди влакът да спре на желаната гара. Изобщо, като добри домакини осигуряваха пълен комфорт на пътуващите. И най-важната им задача. Раздаваха чай. Топъл и ароматен. В руските стакани. Стъклена водна чаша, поставена в метален пръстен с дръжка. Че да може приносителят да я поеме, без да си изгори ръцете.
И в онази узбекска вечер всичко си беше както тогава, в далечна Русия. Единствено полът на „проводники“ беше сменен. В моето детство те бяха „проводницы“ – красиви руски дами. А днес нашите отговорници по вагони бяха мъже. Облечени в костюми, чисти и спретнати, чинно застанаха до вратата на вагона си и започнаха службата си по ориентиране, помощ и приемане на пътникопотока.
Дойде и нашият ред. Проверка на билетите, упътване към купето и пожелание за добър път.
И аз влязох във влака от моето детство. Нищо не се беше променило! Същите вагони, същите купета. Същият коридор, в който ни пускаха в детските ни преходи да тичаме и да играем, докато стане време да се прибираме по купетата.
И същите купета. С четири легла – по две от всяка страна. И задължителните пакетче чай и бучки захар за всеки пътник. Опаковано в запечетани найлонови торби спално бельо. Стълбата към втория етаж. И металните дръжки, служещи за опора на качващия се.
Моето място се оказа на горното легло. За да се кача, трябваше от стълбата да се преметна леко на леглото. А за целта имаше поставена метална дръжка над леглото. Да се хване пътникът за нея при извършване на това упражнение.
Първият ми поглед към тази дръжка беше силно недоверчив. Кой знае дали е проверявана изобщо. И колко всъщност да е здрава при това сериозно ползване на железниците?!
А основание за погледа ми беше обстоятелството, че за да се преметна върху леглото, аз трябваше да доверя цялата си тежест на тази дръжка. И в случай че не се окажеше достатъчно здрава, имах две опции. Да се излющя директно на пода в тясното купе, или да обера с гръб и крайници стените и вратата. И двете не бяха хич приветливи. А и съдържаха достатъчно основателен срах от болка. Та бая я погледах от упор.
За щастие, оказа си се дръжката напълно здрава и стабилно предлагаше помощта си на желаещите. А следващите дни и придружаващите ги пътувания със същите тези железници ме убедиха в поддържаността на всички влакове. И не само откъм дръжки. За пореден път се убедих в ефективността на простите неща. Целите вагони бяха метални. Метална беше тоалетната. Метални бяха купетата. Метални бяха коридорите. И в този им вид напълно лесни за поддържане на хигиена. Просто миеш смело с маркуча, без да се притесняваш да не подпухне, или да изгуби блясъка си част от мебелировката.
И друга разлика установих от детските ми спомени. Самоварът с топлата вода беше изнесен пред купето на проводника – отговорник. И всеки пътник имаше свободен и неограничен достъп до него. Придобивка на демокрацията, предполагам.
Разходката ми из вагоните ме увери, че с нищо не са се променили и общите спални вагони. В тях леглата отново бяха на два етажа. Нямаше преградите на купето. Няма да забравя колко екзотично беше преминаването ми през тях в детството ми. Сред хората, прекарали 4 дена в тях. Сред съпътстващите миризми на спаренко, чесън и сельодка.
Екзотичното за мен си беше напълно обичайно за тях.
Също толкова обичайно беше посещението на „ бабушка“ по време на пролетната и зимната ваканция. И двете с продължителност по около 10 дни. А гостуването при баба включваше : четири дена с влак до там, два дена на гости „у бабушки“ и четири дена с влак обратно. И нищо странно. Учуденият ми поглед от разказа срещаше не по-малко учудените погледи на разказвачите ми.
В купето се случихме с млада дама с 5 годишен син. Живеели със съпруга й в столицата. А днес тръгнала на гости на роднините си в родния Хива. И друга причина имаше за пътуването й. Момченцето й, макар много живичко и весело, не умееше да говори. С много лекари се били консултирали. Не помня дали имаше медицинско обяснение. Но в родния й град имало лечителка. На много хора била помогнала. И към среща с нея се беше отправила младата майка.
Другият ни спътник беше възрастен мъж. Той пък посетил приятели в Ташкент и се връща в дома си. В градче, малко преди Хива.
И се случи най-желаното ми при всяко пътуване. Общуването с местните. Разказите им за обикновения, живия живот. Извън статистиките и публицистичните предавания.
Проводника-отговорник мина, раздаде ни опаковано в запечетани найлонови торби спално бельо, увери ни, че ще събуди всеки от нас при наближаване на неговата гара, пожела ни спокойно пътуване и излезе.
А аз потънах в разказите на моите спътници. Приказливи се оказаха. И с желание отговаряха на въпросите ми.
И потекоха историите. Колелетата тракаха. Мракът отнасяше неизвестните пространства. А в купето оживяваха коне, ханове, битки.
Героичната история ясно. Имаше с какво да се гордеят. Само че ги насочих към съвремието.
А в съвремието си имали доскоро прекрасен президент. Направил много за страната. Построил големите лъскави вокзали. Посторил много красиви административни сгради. На добре тръгнала страната. Но преди около година, за зла участ, се споминал. И днес Узбекистан си има нов президент. За щастие, и той с добри намерения към страната си се случил. Доста дълго време той бил заместник президент. И сега, пълен с опит и амбиции, строи промени за държавата. И продължава предприетата политика на предшестевника си. Та, не руши, а надгражда.
Той отваря границите на страната. Включително и със съседските държави. Той създава добри дипломатически отношения със съседите, както и с Турция и Китай. Макар и да поддържа добър тон с Русия, определено е насочен към ислямските държави. От тях взима пари, за да строи помпозните сгради в градовете.
Отново той прави нещо изключително ценно, според скромното ми мнение. Връща хората по родните им места.
Оказа се, че след получаването на независимостта, и тук настъпила неизбежната урбанизация. Подгонени от глада и безпаричието, хората от малките градчета и села, напуснали домовете си и започнали преселение в големите градове. И се оформили доста големи пустеещи райони.
И новият президент построил еднотипни нови къщи в тези насилствено опустели райони. Четири стайни и с малко дворче всяка. Напълно еднотипни. Да няма завист и сравнение. Дал ги на гражданите на изплащане. Построил в селата нови училища, поликлиники. И най – вече. Построил по една малка фабрика на район. За да имат източник на доходи хората.
И те започнали да се връщат. Все пак, родни места. И спокойствие. Далеч от суматохата на големия град. Върнали се към привичния си и желан начин на живот. В малкия град, при близките. При спокойно играещите си деца. А президентът го направил възможно. Дал им работа, възможност за образование и медицинско обслужване.
Слушах и се пренасях у нас. Видях една своя мечта осъществена. Как силно си мечтая да не случи същото и в България! Вместо да обезлюдяват Родопите и да тъпчат хората в Пловдив и София, да преместят същите тези фабрички, които построиха около Пловдив, например, там, в Родопите. И хората ще имат възможност да останат близо до земята си. И да живеят в големите си родопски къщи. Вместо да се тъпчат в новопостроените маломерни боксониери. И да запазят привичния си начин на живот. И отношенията между хората.
Е, поне в Узбекистан се е случило! Има надежда!
А днес в Узбекистан образованието до ниво средно, както и медицинското обслужване, са напълно безплатни. Но, вече има и частни училища и клиники.
Дамата, с която споделихме купето в нощния влак, имаше момченце на 3 години и половина. Въпреки че хвалеше държавните поликлиники, сподели, че не били на нивото на новите частни. Първите имунизации на детето направила именно в държавна поликлиника и с ваксини, осигурени от държавата. И детето ги понесло с многодневна температура и отпадналост. Оказало се, че в държавните се ползват не до там качествени ваксини. Следващите направила в частна клиника, изписани от чужбина. И детето ги понесло без никакви неудобства.
Тя самата работила като стоматолог в частна клиника. Но имало стоматолози и в държавните, напълно безплатни за гражданите. При това напълно безплатни били и изследванията, и интервенциите, че дори и операциите.
Образованието в университет по принцип било платено. Но, при показан отличен резултат на приемните изпити, студентът получавал право на напълно безплатно обучение. Останалите плащали определена сума. Имало и трети вариант. За деца на богати родители, които не са успели изобщо да се класират за обучение. За тях съществувала възможност да платят двойно повече от определената за останалите цена и да бъдат приети за обучение.
Като цяло всички узбеки, с които говорих, неизменно ме убеждаваха, че живеят много добре. И наистина, бяха сити. Но по старите им, макар и спретнати дрешки, някак си не можех да им повярвам напълно. Ето, даже дамата стоматолог не беше платила малко по – високата цена на самостоятелно купе, за да осигури собствения комфорт и този на детето си. Вместо това пътуваше в купе с още трима, на едно легло с детето. А на сутринта ми се оплака, че цялото тяло я боли. Детето се въртяло, ритало и я удряло с ръце. Не посмях да я попитам дали поради липса на пари, или недосетливост не е наела самостоятелно купе. Но по начина, по който няколко пъти ми каза, че то е значително по – скъпо предположих, че именно парите са основната причина. А цената не беше особено драстична. Цената на самостоятелното купе беше по – висока с една втора. А имайки предвид, че изначално не беше никак висока, не ми се струваше причина да избегне удобството. Според думите й апартаментът, в който живеят със съпруга й в столицата, си е техен. Работи в частна клиника като стоматолог. А се скъпи за такава дребна сума. Която ще й осигури все пак комфорт. Може да не са й всъщност чак толкова добри доходите.
Може пък това да беше нормално за тяхната психика. Все пак, години, години са учени да търпят и да се задоволяват с малко.
А днес основната заплата на средностатистическият гражданин била 200 – 250 долара. Както казаха те, с тях се живее прилично, но мъничко не достига.
А колко е нужно, за да достига напълно?
Около 500.
Наистина мъничко.
И въпреки това никой не се оплака. Всички заявяваха, че живеят добре. Не можех да не се замисля. Промити мозъци, или липса на амбиции?
След няколкодневното ми общуване с тях си направих едно леко странно заключение. Странно незаинтересовани бяха всички те. От всичко. Не знаеха елементарни неща. Не се интересуваха за местоположението на известни дворци и забележителности на няколкостотин метра от местоработата и местожителството им. А както вече писах, не знаеха за нахождението на метростанция на 500 метра от местоработата. Месторабота, на която ходят всеки ден.
Десетки пъти питахме за това, или онова. Спираха се, усмихваха се, искаха да помогнат. И не знаеха. И нямаше дори съжаление в погледа им. Ами не знаят. И за какво им е?!
Няма да забравя как търсихме един от дворците в Хива. Сложих локацията му на картата и с навигация стигнахме до нея. Тя, обаче ни отведе до един парк. И ни указваше, че е тук някъде. А не го виждахме. През парка минаваха множество хора. Ученици с униформи, възрастни с ежедневни чанти. Явно на всеки от тях това беше ежедневният маршрут. Никой не знаеше че има дори такъв дворец.
Минаващ английски турист ни упъти. Оказа се, че ние сме на самата ограда. Просто от тази страна беше заключена, а входът беше напротив.
Чак се потресох. Може ли да минават всеки ден покрай тази ограда и да не знаят, че това е дворец. Историческа ценност, вписана в историята на страната им. Вписана в списъка на Юнеско за световно културно наследство.
Някои от минувачите бяха по – големи ученици. Хем образовани, хем будни, се предполага.
В един от музеите на Хива уредничката не можа да ни отговори кой номер от обектите на картата е музеят, в който тя работи.
Как е възможно? Не можех да разбера. Такава пък чак незаинтересованост?!
Привидно имат образование, но народът се държи прост. И сит. Е, как да не е послушен?! И му се строят огромни и лъскави джамии. Огромни и лъскави жп гари. Огромни и лъскави административни сгради. Може да си живее в мизерията на дома. Но вижда колко е красив градът му, колко е велика ислямската религия. И в крайна сметка е сит. Децата са му около него. Спокойно му е. Добре му е. Основни притеснения няма.
Явно това е основната им сила. Държейки ги в непросветеност и липса на недоимък, те запазват семейните структури. Нахранени, сред близките си и красивите постройки. Неуки и нестремящи се към по – добро. Доволни от кроткото си съществуване, за което е осигурен житейският минимум.
Такъв видях днес обикновеният узбек. Беден и неук, но вярва в силата на държава. Я, какви сгради са му построили! Колко е красива страната му!
Отива с прашните си стари торби на гарата. А там красива сграда, чисти пейки, млади служители, които се усмихнат и вместо да му се присмиват, внимателно го упътват.
Всъщност така ни обясниха големият брой служители по жп гарите. За да обясняват и упътват пътниците, които в голямата си част били доста ниско образовани.
Бедни в богата държава. И със съхранени семейни ценности. Ето това е силата им. Държат ги в привидно благосъстояние и необразованост и ги подчиняват с мека ръкавица.
А при нас всеки гледа в неговата къща да е добре. Истерично чисти дома си и плюе, и хвърля фасове на улицата. И псува държавата. Условно богати в бедна държава.

