След сутрешната чаша чай с нашите спътници дойде отговорникът ни по вагон да ни предупреди, че в Хива ще бъдем след 10 минути. Е, нямаше какво толкова да се приготвяме. Благодарихме на спътниците си за приятния преход, пожелахме си взаимно приятен път и с раници на рамо, слязохме на перона.
И бяхме посрещнати с духова музика. Брех, не очаквах да сме толкова важни гости!
А, то за други било. Не е важно. И на ни посрещнаха.
И ето го пред нас Ургенч.
Тук се запознахме с една особеност на маршрута. Всъщност, целеният от нас Хива беше следващата гара. Разделяха я от Ургенч 30 км. и един час престой на влака. След дългия нощен преход искрено благодарихме на организиралите ни жп билетите представители на узбекската агенция. Явно запознати с тази особеност, предвидливо ни бяха спестили този час изчакване. Само дето защо не го бяха направили на пътя наобратно, не разбрахме. И петнадесет минути след тръгването ни от гара Хива, прекарахме един час на гара Ургенч.
Но, сега бяхме тук.
Предвижването до Хива беше отработено достатъчно добре от местните. Непосредствено след градинката пред жп гарата, се бяха наредили множество автомобили тип „Лада“. А усмихнатите им шофьори ни подканяха да ги ползваме наместо таксиметров превоз. То по-официални таксита и нямаше.
Харесахме си ние един мустакат млад шофьор и влязохме, както се казва в преговори. А на простоцарски в „пазарене“. Пазаренето, обаче, се оказа непозволено официално, макар и широко използвано неофициално. И длъжен да изпълни служебните си задължения по опазване на официалните разпоредби, минаващият наблизо милиционер ни го напомни. Не ни санкционира, нито ни се скара. Прикани ни да отидем да провеждаме преговорите си малко по-встрани от него и от входа към гарата. Подчинихме се на органа на реда и се отдалечихме с няколко метра.
Не че много бяха важни преговорите. Цените бяха достатъчно ниски, за да предполагат избягването им. На цена около 10 лв. усмихнатият ни шофьор щеше да ни откара директно до къщата ни за гости.
Пазаренето се наложи заради неумолимото ми желание да се отбием пътьом до река Сърдаря.
Това мое желание срещна леко неразбиране у моята спътница. Слава Богу, реши да угоди на каприза ми и склонихме шофьора на тази мини разходка.
В интерес на логиката на повествованието, съм длъжна да споделя идеята си за реката. А идеята се корени отново в далечното ми детство. Както често казвам, благословено бе то с прекрасни учители. И една от тях беше учителката ми по история в руския ми период. Валентина Борисовна. А тя бе дотам сладкодумна и омайна, че аз цяла потъвах в нейните разкази. Толкова изкусително и интересно ни разказваше различните исторически събития, че на практика ги попивах целите. Дори не ми се налагаше да си готвя домашните по история. Преподаденият ми урок в цялост и още по време на учебния час влизаше в паметта ми и трайно се заселваше там.
Дотам интересно разказваше Валентина Борисовна, че още тогава, в детското ми съзнание се формира неистовото желание да видя местата от нейните разкази. И за това са толкова ценни за мен пътуванията ми. Няма да забравя как в Египет не се впечатлих особено от египетските пирамидите. Но не можех да преодолея вълнението си, когато застанах на брега на река Нил. В този момент пред мен оживяха историите за древната египетска цивилизация. Аз бях на бреговете на Онази река! Реката от учебниците ми по история!
Не знам защо, но три древни цивилизации останаха в съзнанието ми до днес от детските ми уроци. Египетската. Месопотопамия, изградена между реките Тигър и Ефрат. И Междуречието, между реките Сърдаря и Амударя.
До там вълшебни ми се струваха разказите за древните им жители, че да стъпя на територията на обитанието им за мен си беше истинска магия. И с каквато трепет помъкнах Дона на брега на Амударя в Таджикистан, така се устремих днес към бреговете на Сърдаря. Не можех да повярвам, че аз, обикновеният земен жител, стъпвам на тези исторически брегове!
Реката си беше нищо особено. Просто река като повечето други. За мен, обаче, в този миг оживяха уроците по история.
Застанала на брега виждах жителите от онези древни времена.
А наименованието Междуречие звучало на древноперсийски Фараруд. Или по-точно Параруд. От „пара“, което означавало противоположен бряг, и „ар“, означаващо вода, река.
Също тогава река Амударя носела названието Окса. Сърдаря пък била именувана Яксарт. И с термина «Фараруд» бил обозначаван регионът между Окса и Яксарт.
След завземането на Средна Азия от Александър Македонски, същият този регион получил името «Трансоксиана» или „Transoxiana“ от името на река Окс / Амударя/
Друго име получил региона по време на арабското завземане на Средна Ация в 7-8 векове. То било «Мавераннахр» и означавало бескрайните територии на брега на реките. Самата река Амударя, пък тогава носела името Джейхуна. А посестримата й Сърдаря била наречена Сейхун. И под «Мавераннахром» се разбирало регионът между тези две реки. И именно в Мавераннахр са били изградени най – важните градове на ислямското царство от онзи период, включая градовете с изключително висока култура и изградена цивилизация като Самарканд, Бухара, Шаш, Нахшаб, Кармана, Фергана, Худжанд и Кеш.
В днешно време голяма част от историко-географския регион Мавераннахр – Фараруд / или Междуречие/ попада на територията на днешен Узбекистан. А покрайнините на древния регион влизат в границите на Казахстан, Киргизия и Таджикистан.
Наученото в часовете по история придоби нов романтизъм за мен по време на кандидатстудентското ми лято. Доколкото световна и руска история бях учила в Русия, а история на България почти не бях изучавала, за подготовката ми за входящия изпит по история, на практика се преселих в библиотека „Иван Вазов „ в Пловдив. И тъй като не знаех какво точно и от къде да чета, четях всякакви източници. Последващите разговори със съучениците ми ме бяха накарали да проумея, че посещенията ми в библиотеката ми бяха донесли знания по българска история, доста по-различни от признатите по онова време за исторически вярни факти. Така за древната ни история бях чела доста по-различни материали от преподаваните в училище. И ако на кандидатстудентския ми изпит се беше паднала някоя от тези теми, по никакъв начин нямаше да успея да го преодолея. За щастие, темата от изпита ми по история беше „Симеон Велики“. А за него историческите ни източници са доста едностранчиви. Та, преминах успешно.
Силно ме вълнуваше по онова време, а и днес темата за Аспарух, за създаването на българската държава и за първите данни за древните българи по света. Най-различни източници четох. И много теории за възникването ни като народ видях. А една от тях беше свързана именно с древния район между реките Амударя и Сърдаря.
И нея ще си позволя да ви разкажа.
Според нея,
„Българите са се сформирали като общност на територията на планините Памир, Хиндукуш и в низините на запад от тях – горните течения на реките Амударя и Сърдаря, където през ІІІ хилядолетие пр.Хр. вече са имали изградени общества с развито животновъдство и поливно земеделие. Постепенно българските племена се оформили като компактна група и при тях започнали да се появяват начални форми на държавообразуване. Главни градове на българската общност в района са били Бохан, Фергана, Самочан, Балгаш (днешен Балхаш), Бугара (в западното подножие на Памир) и Балг (дн. Балх в Северен Афганистан). През ІІ хилядолетие пр.Хр. българите, живеещи в областта Балг, създали държавата Балгара. Поради трудност при произнасянето и записването на звуковете „ъ” и „г” иранските и гръцките хронисти са изписвали името Балгара като „Балхара”. На езика фарси е наричана „Бахтар”, на арабски „Бхалика”, а на китайски „Дася”. По името на държавата Балгара е наречена известната днес историческа област Бактрия, която обхваща дн. Северен Афганистан, части от планините Памир и Хиндукуш и низините на запад от тях. В историческата наука държавата Балгара остава с името „Бактрия”.
Бактрия е описана в индийски източници от II хилядолетие пр.Хр. и от гръцкия историк Ксетий, описващ събития от Х и VI в.пр.Хр.
Първоначално Бактрия заемала територията на древната област Балг (в някои извори „Балк”, „Балх”). Областта Балг носи името на народа, който я е обитавал – балги – етническо име на българите, живеещи в региона. Столица на Бактрия бил град Балг (дн. гр. Балх в Северен Афганистан). Държавата е била известна в древността с развитото си строителство, държавно устройство, търговия и с широко разпространените религиозни и духовни школи. Една от висшите касти на Бактрия била съставена от мъдреци, жреци и учители (наречени по-късно „брахмани“), които съхранявали и разпространявали свещени знания за произхода и за устройството на света. В този период Българите са били в непрекъснати културни и търговски контакти със съседните племена и народи.
Бактрия е изиграла особена роля в живота на император Александър Македонски (IV в.пр.Хр.). През 329 г.пр.Хр. Александър Македонски стигнал с войските си до Бактрия и останал да живее там три години. Тук той спрял завоевателните си походи и рязко променил живота си – оженил се за първи път и започнал да води мирен живот. Много от войниците му също се оженили за бактрийски момичета. Един отряд от войската на Александър Македонски бил съставен от войници от племената на фригите, живели във Фригия – област в Мала Азия (някои изследователи намират връзка между фригите и бригите – едно от племената, живели на териториите около днешно Черно море преди потопа през 5 600 г.пр.Хр.). Александър Македонски наричал Бактрия своя „втора родина”. Той се опитал да покори и съседната държава Нанди (в днешната южна част на индийския щат Бихар). По-късно държавата Нанди била наречена Маури – по името на династията, която я управлявала. Маурите били едни от основните обединители на Индия. Наследници на Маурите били Гуптите, които през III в.сл.Хр. завзели част от Бактрия и я включили в територията на Индия.
От I до IV в.сл.Хр. Бактрия влязла в състава на Кушанската империя.
В средата на II в.пр.Хр. част от българите, живеещи в областта около гр. Куча (северния дял на Таримската низина), придружени от тохарите, се преселили на югоизток (днешен Източен Туркменистан). Там те сключили съюз със саките, а по-късно се договорили и с Бактрия да стане тяхна васална държава, но през 128 г.пр.Хр. Бактрия била напълно завладяна, заедно с доскоро съществувалото царство Согдиана. Племената, които завладели Бактрия, били наричани от китайските хронисти “Големите ЮЕ ЧЖИ”. След заселването и усядането в Бактрия, завладените територии били разделени на пет владения (административни области). В началото на I век едно от владенията – Кушан (по името на преселниците от град Куча, намиращ се в северната част на Таримската низина), се наложило над останалите и ги обединило в единна и мощна държава – Кушанска империя, съществувала от началото на I до края на IV век. В състава на Кушанската империя, създадена на принципа на федерацията, влизали предимно тохари, масагети, българи, алани и саки. Според китайски хронисти племената, които завладели Бактрия, били наричани “големите ЮЕ ЧЖИ”, а един от управляващите родове на Кушанската империя бил от владетелската династия Дуло – преселници от Таримската низина.
Кушанската империя бързо се разширила на юг и след овладяването на прохода Болан били завладени земите на днешен Пакистан и Северозападна Индия. В Кушанската империя бързо се развили поливното растениевъдство, животновъдството, занаятите, монетосеченето и писмеността. Китайският пътешественик Сю Ан Цзян споменава, че писмеността на кушаните имала 25 знака. Първите владетели били Мауес, Мога, Вонон, Спалир, Азилиз, Гондофар, Бакарна, Кадфиз. Част от тях били масагети или саки по произход. Империята достигнала своя най-голям териториален обхват при един от владетелите от рода Дуло – Каниш кан I (127 – 151). Често хронистите са изписвали името и титлата му слято – „Канишка”. При неговото почти 25-годишно управление империята достигнала огромни размери: напълно овладени били териториите на днешен Афганистан, Пакистан, Северна и Северозападна Индия. Начело на седемдесетхилядна армия Каниш кан I завоювал областта Джунгария (днешен Източен Туркистан) и освободил свои сънародници, които живеели там под китайско управление. Освен столицата на Кушанската империя – Балг (дн. Балх), бил създаден и втори административен център, наречен Пуло ша Пуло (днешен град Пешавар). Вторият център бил създаден, за да ръководи и надзирава южните провинции. През 151 г. Каниш кан I поставил на престола сина си Васиш кан. По неизвестни причини малко след смъртта на Каниш кан I през 152 г. Кушанската империя се разделила на две – Балгара (Балхара) с център град Балг и Кушания с център Пуло ша Пуло. Първият владетел на Кушания е Кардам – правнук на Каниш кан I. Той положил началото на династията на Кардамитите, произлязла от рода Дуло и владяла земите на днешен Пакистан и Северозападна Индия до 351 година.
За управлението на Каниш кан I и сина му са намерени надписи близо до Мадхура (Мадара, в дн. Северна Индия), до Санча и в Камра ( в дн. щат Пенджаб, Пакистан). Мраморна фигура с образа на Каниш кан I е открита също до Мадхура. В един от надписите се твърди, че двамата “Царе на царете” са управлявали в известен период заедно държавата. Други каменни надписи са намерени до Вардака (близо до днешен Кабул) и до Сур Котал, недалеко от град Балг. На монетите, сечени в Кушанската империя, се срещат и имена на божества на народи, които са живели в империята – древноиндийски, ирански и гръцки (наследници на гърци и македонци, заселени по тези места по време на нашествието на Александър Македонски през IV в.пр.Хр.).
Интересна находка от това време е погребението на знатен вожд край река Исик – тялото е положено с глава на север, открити са 31 керамични съда, медна, сребърна и позлатена чаша, запазени са златните апликации и украшения по наметалото на погребания вожд. До лявата му ръка е положен кинжал, дръжката на който завършва с изображение на две глави на грифони. До дясната ръка е поставен дълъг меч, инкрустиран със злато, и специална препаска с фигура на крилат тигър. Присъствието на крилатия тигър е особено интересно, тъй като в древността той е бил покровител на бялата раса. Широко разпространен е в земите на Южен Сибир, в Долна Месопотамия (крилат лъв), а по-късно е държавен герб на Волжка България, основана през 660 г. от кан Котраг.
В Кушанската империя е била спазена традицията в българската армия за подреждане на конете по цвят – на запад белите, на изток сивите, на север черните и на юг червените.
Владетелските знаци на царете от Кушанската империя са сходни със знака на рода Дуло.“
И аз бях на бреговете на една от тези реки! Познаваща хора и събития, които за нас са абстрактно непознати. Безценен миг от пътуването ми!
Двете големи реки се вливали до скоро в Аралско море, което всъщност е безоточно езеро. Съветското време наложило отглеждане на памук в този твърде сух район. Изпълнението на почти нереалистичните цели изискало отбиване на водите на двете реки в цяла мрежа напоителни канали. А те били единственият източник на прясна вода за морето. И днес Аралско море е изчезващо, както и Мъртво море в Израел. При това пресъхва с доста сериозни темпове. И въпреки че периодично политиците се присещат за тази „грандиозна екологична катастрофа“, нещо особено не са направили.
А то е пресъхнало до такава степен, че на дъното му вече се появяват останките на две селища и мавзолей от 11 – 14 век.
От романтизма на отминалите времена се пренесох в битовизма на днешния турист. А то предполагаше осигуряване на бутилка хубаво червено вино. Дългият път и прекрасната ни дестинация предполагаха по една чаша вечерта.
Нали домакините ни бяха мюсулмани, а знаем, че те алкохол не употребяват, все не събирах кураж да попитам любезният ни шофьор дали все пак … от някъде …. бихме могли… да се снабдим с една бутилка. Оказа се ненужна моята плахост. На купищата ми извинения, че го занимавам с тоз нелицеприятен въпрос ми отговори, че алкохолът не е непознат сред тях. И пият, но рядко, и по повод. И това, че те почти не употребяват, не ги кара да заклеймяват ползващите го. Веднага ни откара до най-близкия магазин.
И за пореден път се върнах назад във времето. При истинските храни. Без лъскавите опаковки. Безконсервантното мляко с трайност до два дни и домашно приготвените сладкиши.
До „топлия щанд“ с печено пиле и микровълнова за претопляне, бяха строени безалкохолните напитки. А до тях това, което търсехме. Вино. Не само, че имаха. Ами си имаха и такова, специално за жени. Едва ли беше така, всъщност, но кога друг път можехме да пием вино, украсено от жена с фередже. Както стана ясно, изборът беше бърз. Вино и бонбони. Печеното пиле щяхме да опитаме на следващия ден.
След многото спирки, най-после влязохме в чертите на древния Хива и се озовахме в къщата ни за гости. А тя беше типично узбекска къща. Именно в такива бях направила резервации за всичките ни нощувки. И имахме късмета да се насладим на узбекското гостоприемство.
Още на входа всички обувки се събуваха и гостите се разполагаха в общата всекидневна за чашка чай.
На сутринта, пък, отново в общата кухня любезните ни домакини ни нахраниха с богата узбекска закуска.
