Част осма – Хива

Поради отдалечеността си от столицата, доста мислех дали все пак да предприемем такова пътуване до Хива. Двата дни, прекарани зад стените му ни изпълваха единствено с благодарност, че сме го направили.

Хива е един истински запазен истински старинен град. Както и в древни времена, така и днес е ограден с висока стена. За първи път преживявах битуване в подобен затворен от стени град! Въпреки че в далечното минало именно това е бил обичайният строеж на градовете, досега само бях чела за него. А в подобни градове попадах след сериозното им разрушение от времето.

Действително, в Хива са протекли масивни реставрационни действия. Но пък резултатът е уникално пътуване във времето.

В стените на града има две порти. И доколкото е обявен за музей под открито небе, входът от към тези две порти предполага наличие на билет. А за добрия турист добрите домакини са осигурили двудневен такъв, който осигурява безпрепятствени  двудневни обиколки из целия град. В зависимост от включените в тях обекти за посещение, билетите са разделени в три ценови категории.

Вътре в границите на стария град, наред със старинните джамии и медресета, живеят съвременните потомци на гордия народ. И за да е пълно сливането ни с времето на узбекското величие, именно в една от къщите зад древните стени бях запазила стая. Така, заедно с другите  живеещи в чертите на града,  получихме допълнителната привилегия да си се разхождаме свободно дори след залез слънце.

Комплексът на Стария град, наречен Ичан Кала-Ichon-Qala (Itchan Kala)

бил резиденция на узбекистански владетел. Днес  събира в себе си около 50 исторически паметника и близо 250 старинни къщи. Той е и първият паметник в страната, който е включен към световното историческо наследство на ЮНЕСКО.

Още до стените му срещнахме възрастна семейна двойка. Мили хора. Оказахме се и ние не по-малко екзотични  за тях. Помолиха ни за снимка. Няма нужда да казвам с каква радост приех. Просто ме изпревариха с няколко секунди.

Аз пък задуших сладкия малък узбек.

А пред стените на този древен град няма как да не поговорим за историята.

Хиванското ханство  съществува в историческата област Хорезмия   от 1511 до 1920 година. Изключение прави периода на персийска окупация от Надир Шах между 1740 – 1746. Хановете й са наследници по бащина линия на Шайбан, петия син на Джучи и внук на Чингис хан.

Дълго време държавата със столица град Хива се управлява от тюркизиран клон на монголското племе Хонгиради, което идва от Астрахан. Територията й покрива териториите на днешен западен Узбекистан,  югозападен Казахстан и голяма част от Туркменистан.

И така  до пристигането на руските царски войски  във втората половина на XIX век. През 1873 Хиванското ханство вече е съвсем смалено и става Руски протекторат.

След Октомврийската революция в Русия, революция избухва и в Хива. И през 1920 ханството се превръща в Хорезмийската народна съветска република. През 1924  официално е включена в състава на Съветския съюз и след очертаване на новите съветски граници, попада в границите на новосформираната съветска република Узбекистан, в чертите на която остава и след обявената независимост.

Днес Хива е невероятна компилация между исторически паметник и жив град. Прехласнати от вида на величествено медресе, тръгваме по страничната уличка. А оттам се носи мирис на препържен лук. На улицата изскача невръстно дете, гонено от малко по-голямото си братче. Именно това уникално съчетание дава на туриста усещане за пътуване във времето. Забравяхме, че сме в музей и се разхождахме по улиците, сякаш в отминалите времена на източна приказка.

Хива е единственият град в Узбекистан, който е запазил напълно непокътнат голяма част от средновековния шахристан / вътрешния отбранителен град/. Наречен е Ичан Кала този гъсто застроен древен град. За начало на строителството му се приема 1598 година. Тогава заради промяна в руслото на река Амударя тук е преместена столицата на  древното кралство от Гурганджа – днешен Ургенч.

Основна част от Ичан Кала заема Куня Арк – Kuhha Ark ( „старата крепост“ в буквален превод). Такава крепост имал всеки управник в голям град. Зад чертите на крепостта била изградена достатъчно добра инфруструктура за комфортното съжителство на жителите, административните държавни служби, местата за развлечение на хивинския хан, както и на неговата фамилия и войската. От края на 18 век  крепостта представлява охраняван град в града, скрит зад двойни стени.

Ами, да отпочнем разходката из древния град.

Мавзолеят на Пахлаван Махмуд-Pahlavan Mahmud mausoleum. Виден гражданин на древна Хива, Пахлаван Махмуд набавял средства за препитанието си от майсторството си на кожухар. А по призвание бил изключителен поет и мъдър философ. Много помагал той на хората. Заради безкрайната му мъдрост, те го считали за покровител на града. След смъртта си бил поребан в кожухарската си работилница. А по-късно признателните граждани издигнали над работилницата му този величестен мавзолей, който не след дълго се превърнал в свещено място за поклонение.

Нашата къща за гости се оказа точно зад комплекса на Ислам ходжа-Islam Khodja complex.

            Строен едва през 1908 – 1910 години, високото минаре на комплекса служело като своеобразен фар на сушата. По него се ориентирали за града пътешествениците отдалеч.

И от него се впуснахме в града.

В самия център на Ичан Кала е строена Джума джамия – Juma mosque, петъчната джамия. На единствената права улица в Хива, идваща от портата Куня Арк. Особена е тази джамия с  архитектурата си, неподчинена на каноните. Напук на традициите, Джума джамия няма входни портали и арки, нито даже куполни тавани.  Входът й е от дървена врата, изработена според надписите преди повече от седем века.

Днес най-голямата атракция за брата турист е да се качи във вътрешността на древното минаре. А то тесничко. И освен че тесничко, през твърде ниска вратичка се преминава. Та, бяхме изложени пред необходимостта да си припомним патешкото ходене от детството. Или пък да изложим прекрасните си задни части почти в лицето на стоящия и качващия се отзад. Ама нали туристи, можеш ли ни удържа.

Истинска забава се случи при насрещното движение вътре на тясното стълбище. За да  преминем бяхме поставени пред нова дилема. Да се отъркаме стабилно един в друг, или просто да дадем заден. И затова избрахме трети вариант. Изчакахме на горния етаж да свършат със снимките. И използвахме времето за социални контакти. Употребихме  джамията в основната й функция, както се казва.

От там към далеч по-ниското, но значително по-синьо минаре Калта Минор-Kalta Minor minaret. Всъщност е толкова ниско, защото е недовършено. Все се канели управниците да го достроят, но все не стигали точно до него. И в момента, в който осъзнали, че няма да бъде довършено то, взели мъдрото решение да прикрият недовършеността му с богата украса, изпълнена от най-добрите майстори на Хива. И доста им се получило. С преплетените си плитки от синьо, бяло и светло синьо, минарето с магия сякаш привлича туристите.

Уникално беше построен този стар град. Тесните улички с каменни порти на тях лесно можеха да заблудят небрежно преминаващият, че с тях се изчерпват обектите за разглеждане. С нищо не показваха те каква красота и пространство се криеха зад малката им врата на портата.

А всичко се случваше зад тази вратата. Преминали от тясната улица през ниската врата, пред погледа ни се разгръщаше цяла феерия от сгради, минарета и сини фасадъчни рисунки.

Като една от най-мистичните сгради в Централна Азия описваше нашият туристически гид Мавзолеят на Саид Алаудин-Said Alaudin mausoleum. А мистиката му се състояла в това, че не се знаела  датата на построяването му.

За добро, или лошо, съвременните учени повдигнали завесата на тази мистика. Намерен бил  все пак надпис, който повелява мавзолеят да е построен от шейха Саид Мир Кулол. Което от своя страна довело учените до определяне на мистичния момент на построяването до  средата на XIV век.

А мавзолеят се състои от две стаи: ханака и гробница на Саид Алаудин. Към тях води малък входен портал, покрит от огромен купол. Надгробният камък е облицован с плочки, украсени с флорални дизайни и надписи на арабски.

От лявата страна към мавзолея беше прикрепена квадратна сграда (зияратана). Декорът и архитектурата на сградата е доста проста. И обичайно за този древен град, ако не се подлъжеш от тази простота и продължиш само още няколко крачки, зад простата фасада се открива цяло множество нова красота.

Построяването й също не е датирано.  Но пък от иззиданите калиграфски стихове става ясно, че възстановяването й е извършено по нареждане на Аллакули хан (1825г.-1842г.)

В същия стил са и баните Ануш Хана–Khan Anush Bath. Започнал е строежът им през 1664 година. А са построени съобразно изискванията към подобно съоръжение за времето си. Както и другите бани на Изтока, се състоят от вестибюл, съблекалня и същински миялни помещения. Удивителна е канализацията и водонабдяването на баните Ануш Хана. Удивителна е и изградената система за подово отопление, пред която била прекарвана топлата вода, и запазвала топлината в цялата баня.

Като образец на величието и могъществото на порезмския стил на строителство беше описан дворецът Таш Хаули–Tash Chauli palace. Построен през 1830 – 1838 години по нареждане на Аллакул хан, всички части на двореца са свързани помежду си с лабиринт от неосветени коридори.

С дълъг коридор е отделена частта на двореца, отредена за покоите на хана и неговия харем. Явно заради численото превъзходство на жените, за тях били отделени четири помещения. А за горкия хан само едно.

Всичко беше изящно в този дворец. И стените, и вратите, и таваните. Личеше, че от царски особи бил обитаван.

В чертите на стария град се намира и една много ценна сграда. Музеят на Авестата. Ценна е не точно сградата. На фона на помпозните й посестрими наоколо, тя си е съвсем непретенциозна.

Ценна е експозията й. А тя съдържа копия от Авестата. Дори според един от историческите източници, именно тук е била написана тя. А на страниците й Хива е упомената като „Урва“, или „Урга“.

За Авестата чух за първи път в Иран, от разказите на местния ни екскурзовод за древната религия зороастризъм.

Именно свещенната книга на зороастризма е Авеста.

Неин автор и основател на религията, съгласно написаното в нея, е Заратуштр. Познат в писанията също като Зороастър, Зардушт. А различните произношения на името му се появили през вековете на създаването на свещената книга. Повлияни били също от развитието на езика и различните му диалекти през този период.

Съгласно древното учение, главния Бог на доброто и мъдростта, Великият Творец бил Ахурамазда. И той предал учението си на своя пророк Заратуштр.

Като всяка религиозна книга, и Авеста е не само сбор от свещени текстове на зороастризма. Тя е също паметник на древноиранския език, на който е написана. А е и уникален документален източник за историческото създаване на различните държави и социално икономическите отношения в Средна Азия.

Написано е в нея:„Първата от най-добрите местности и страни създадох аз, Ахурамазда, – Арянем Вайчах / арийските простори/. Втората из най-добрите е Гуву /Согд/, където живеят согдийците. Третата от най-добрите е Мауру/Мерв/. Четвъртата от най-добрите е Бахди /Бактрия/.“

Май онази Бактрия, обитавана от българите? Чак се опитах да се пръсна. Май сме велик народ, нали?

Времето на създаването на Авеста от Заратуштр, по мнението на повечето учени, е началото на първото хилядолетие преди нашата ера.

Първоначално текстовете на Авеста са се предавали устно. И в  7-6 векове до нашата ера били записани и съединени в едно писание. Записвани били те на волски кожи със златно мастило. Според повелята на една легенда, всички тези над 20 000 волски кожи били изгорени от великия завоевател Александър Македонски. В по-късен момент ученията на Заратуштр били записани наново. А днес се смята, че Авеста се състои от 21 книги. Само пет от тях са в писмен вид. Останалите 16 са устни и се предават от поколение на поколение.

Авестата разказва за живота на общините на земеделците и скотовъдците, където преобладавал патриархат. Дава знания за класовото деление на обществото, за божествата и духовете, в които вярвали, за начина им на живот.

Авестата  също е сборник от закони, който показва справедливостта на народите от първите държавни образования. От нея учените черпят знания за забраната за убиване на робите. Както и за правото на същите тези роби да се обърнат в съда при нарушение на правата им. Тоест, Авестата ни дава знания за съществуването на роби, както и за  висшестоящият съд, който защитава правата на всички, независимо от социалното им положение. Авестата защитава и правата на децата. Те били длъжни да живеят само с родителите си  и да получават образование от малки. Строго се наказвала кражбата на деца, както и отказът на родителите да ги отлеждат. Явно и подобни драми са имали древните.

Смисловата основа на Авестата е борбата на доброто и злото. Не напразно зороастризмът е станал основа за съвременните ни религии като будизъм, християнство и мюсулманство.

Основните принципи на древната религия били

„Мисли добро, говори добро, прави добро“.

Да обичат ближните си призовавал Заратуштр в своите учения, да си помагат и да се обединяват в трудни моменти. Говорил за любовта към природата, внимателното отношение към земята и животните. Забранено било убийството на животни. Въпреки че смело убивали домашните такива, предназначени за храна. Също било поощрявано убийството на вълците. Те били олицетворението на злото.

Святи за зороастрийците били и огъня, и водата, и земята, и въздухът. Именно заради това мъртвите си не погребвали в земята и не изгаряли в огъня. А носели на специални възвишения – дахми. Там ги оставяли като храна на хищниците. А костите по-късно поставяли в специални оссуарии. Хората, които отнасяли телата на мъртвите, наричали ристо каша. И не само не бил ценен техния необходим труд. А се считали за прокълнати до края на дните си. Забранено им било да се приближават до огъня и водата, както и да общуват с другите хора от близко разстояние.

Такива хълмове видях в Иран. И същата история ни разказаха пред тях. Нищо чудно, нали и те са същите потомци на древната религия.

Говори Авестата и за архитектурата на своето време. И посочва като строителен материал суровия кирпич.

Един от най-важните празници, споменат в Авестата е Навруз. И той се чества от много народи в Централна Азия и днес.

Почитат посланията  на древната книга узбеките и до днес. И живеят според постулатите й за добро и уважение. Продължават да я изучават и в съвременните медресета. А се изучава тя и в целия свят.

През 2001 година под егидата на Юнеско бил отпразнуван нейния  2 700 годишен юбилей.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език