Част десета – по улиците на Хива.

След толкова духовна храна беше редно да се погрижим и за далеч по-прозаичната ни прехрана.

И тръгнахме просто из улиците на Хива.

А имаше варианти за похапване всякакви.

Естествено, най-лицеприятен за туриста си бяха ресторантите (чайхана).

И една идея бяха те по-различни от тези, с които сме свикнали като видни европейци.

А различното беше в мястото за сядане. Наместо обичайните за нас маса и столове, или пейки покрай нея, узбекските чайхана имаха обичайните за източните заведения за хранене издигнати платформи. Оформени като правилен четириъгълник, те бяха постлани с възглавници от всички страни. А по средата беше разположена масата за хранене.

И за да се наредим около нея, трябваше да си събуем обувките. Но пък можеше да се поизлегнем  за кратко след хранене. Именно за тези житейски случаи бяха предвидени завеските. Да си ги спуснеш и да не притесняваш и да не бъдеш притесняван от околните по време на следобедната си дрямка. А обиколките ми из страните на Цнтрална Азия ме убедиха, че подобна дрямка е  не само допустима, но и напълно обичайна.

Надникнах и в значително по-малко лъскави и туристически гостилници. Задължителната възможност за измиване на ръцете и последващото вкусно хапване.

За нежелаещите да отделят време за тази прозаична дейност, милите хора предлагаха всякакви закуски за из път. Разбира се, първо място заемаше хлябът. Типично за източните народи, тънък и плосък. Ухаещ на прясно изпечен. И на чубрица.

Имаше и всякакви банички и солени тестени закуски. А тези „блинчики“ намерих за жалост, само един път. Варено тесто с плънка и залято със сос от сметана. Дали аз бях гладна, или си бяха вкусни, но ги търсех до края на пътуването ни.

Търсейки  дворец извън чертите на стария град, се насочихме към най-голямата му порта.

Недалеч от крепостните стени се беше разположил доста по-съвременен парк. И той предлагаше хапване на узбекските патформи сред зеленината си.

И друго се разполагаше под хладината на дърветата му. Детски увеселителен парк. С „Ну погоди“ и много алеи за разходка.

А до старата стена беше издигната далеч по-нова. И зад нея се беше скрил търсеният дворец.

Точно тук, в този парк, разпитвахме минувачите за входа му. Търсехме го от към парка. А той се оказа от към улицата. Един след друг минувачите вдигаха рамене и усмихнато отговаряха, че не знаят изобщо за съществуването на дворец тъдява. И като един ни сочеха стените на стария град. А минаваха костюмирани хора, деца с униформи. Някои видно от последните класове. Все от интелгентната извадка на нацията. И никой от тях не знаеше, че зад оградата на ежедневния им път за в къщи, се намира част от тяхната велика история. И национално богатство, беля. Напълно бяха незаинтересовани узбеките. Мили и добри. И интересуващи се само от изключително тесния си кръг на комфорт.

А дворецът имаше с какво да учуди посетителя си. Нямаше нищо просто сложено. Всичко беше изящно и красиво. Дори колоните, които служеха за подпора на сградата представляваха самостоятелни произведения на изкуството. Така изящна беше  дърворезбата им.

Вътре открихме зала, в която се прожектираше филм. Прекрасна идея за малка отмора. Настанихме се и загледахме филмче за близката история на Узбекистан. А филмът беше пълен с фотографии на старите узбеки. Истински празник за мен! Толкова много хора. И аз мога да ги снимам! Не се и поколебах да изпусна никой кадър.

Всяка приказка си има своя край. Дойде  време и ние да напуснем тази източна приказка. Не можех да си представя, че след толкова много екзотика ще се върна отново в реалността на времето ни. Но се налагаше. Благодарихме на милите ни домакини. Благодарихме и на древния Ичан Кала. И потеглихме към гарата.

А тя беше само на километър и половина от нашата порта. Исках да запазя   няколкото оставащи минути в миналото. И тръгнахме пеша. Така можех да се обръщам постоянно и да се уверявам, че преживяното през последните два дни не е било плод на фантазията ми.

И Ичан Кала му беше мъчно от раздялата ни. Не напразно ми изпрати сърчице по пътя ми.

Наистина само след няколко минути вече бяхме на грандиозния Вокзал. Прекрасна сграда. Огромен парк пред нея. Фонтан и цветя. А вътре също толкова нови и помпозни заведения. И празни. Нямаше много пътници за нашия влак. И след не повече от половин час щяхме да резберем защо.

Последна тестенка, снимка с възрастен узбек и  на влака.

Че потеглихме, потеглихме ние. След около петнадесет минути спряхме на първата спирка. Ургенч. Там,   където бяхме слезли на идване към Хива. И изненада. Един час престой.  Ето защо нямаше хора на гарата в Хива!

При положение, че 30-тте километра от Хива до гара Ургенч можеше да се преодолеят за десетина лева с такси, за местните притежатели на лек автомобил би било немислимо да хабят цял час просто в изчакване.  Е, ние бяхме с предварително закупени билети и ненавременно получаване на тази информация. Така че се огледахме какво бихме могли да правим. Бърза справка с отговорника ни проводник дали може да слезем.

-Ами може. Хубаво е да се върнете навреме, ако държите да пътувате.

Повече не ни трябваше. За един час чудеса можехме да направим с нашето туристическо темпо.

Единственото неудобство беше, че при влизане в района на гарата трябваше да минем  отново паспортен контрол. И проверка на багажа на скенер. Но багажът нямаше да си носим. А в експедитивността на гаровите служители се бяхме вече убедили. Та, влязохме в града.

А той се оказа напълно нормален жилищен град. И както разбрах после от разговори с пътуващи във влака ни, именно за такъв е строен. Въпреки славното му минало, от него не е останало нищо значимо. И в момента просто предлага битови удобства на жителите си.