Бухоро–и–Шариф. Така е бил известен в миналото Бухара. А в превод означава Свещен и благороден Бухара. И такъв е бил. През него е преминавал знаменитият Път на коприната. Бухара е бил и един от гланите центрове на исляма в цяла Централна Азия. В него са били построени повече от 80 медресе и 350 джамии.
Докато готвех нашето пътешествие четох, че в Бухара няма много останали паметници на културата и е твърде по-малко интересен от Хива и Самарканд. И добре, че не се поддадох на тези писания. Макар наистина от славното минало на граа да беше останало по-малко от другите два града, Бухара определено ни подари един прекрасен ден.
От разговори с местните разбрах, че условно те приемат Хива за бебето, а Бухара за дядото. И сякаш наистина беше така. Със своето изобилно множество старинни лъскави сгради, буквално вплетени една в друга, Хива приличаше на бебешки кош с детски играчки. Коя от коя по-хубави и шарени, тя бяха сякаш нахвърляни в него. С изобилието и некретичнистта към подредбата и количеството на вещи, купени за любимото дете.
Далеч по-мъдрият и улегнал дядо Бухара предлагаше доста по-убрано количество старинни паметници. И с критичността на годините им беше дал и достатъчно пространство, и достатъчно внимание. Не бяха така изобилни те, както в бебешкия кош. Но всяка беше обгрижена, реставрирана и предложена на погледа на посетитетя с грижата на натрупания житейски опит.
По-мъдри сякаш бяха и гражданите на дядото. За разлика от жителите на Хива, проявяващи бебешка незаинтересованост към всичко, извън собствения им свят, жителите на дядо Бухара бяха далеч по-информирани. Със спокойствие и разум ни упътваха. А доколкото в Бухара нямаше предвидена туристическа карта, помощта им беше безценна. И не се ограничаваха с простото показване на посоката. Даваха ни информация, предлагаха идеи, стараеха се всякак да ни помогнат. Двама продавачи в магазин за сувенири ни разпечатаха дори карта на града. Не беше предвидена тя за продажба. Направиха го за нас. С грижата и покровителството на по-мъдрия прародител.
Определено дядо Бухара беше по – мъдър от бебето Хива!
И тръгнахме ние към него рано сутрин по тесните му улички.
Пътят ни изведе до градинката пред ансамбъла Надир Диван – бег–Nadir Devanbegi Madrassah . Кръстен на Надир Диван – бег, виден везир на Имамкул хан, ансамбълът включва медресе, ханака и хауз.
Започнало строителството му като керван сарай. Изненадващо за всички, при самото му откриване Имамкул хан го провъзгласил за медресе. Заради този хански каприз се наложило набързо да допълнят сградата с портал и ъглови кули. А доколкото медресето имало нужда от стаи за учещите се / худжри/, надстроили и цял втори етаж с тях.
Новият портал бил украсен с мозаични изображения на живи същества. Основните са две птици на щастието, Семург, които се стремят към лъчите на слънцето. Разбира се, надписът на портала гласи „ Аллах е велик и Мухамед е негов пророк“.
Красива легенда ни разказаха за строителството на този комплекс.
В далечни екзотични времена везирът Надир Диван-бег решил да се свърже в законните възли на брака. В деня на сватбата подарил на възлюблената си комплект обици. Възлюблената не останала доволна от недостатъчния подарък и скръцнала през зъби, че семейството на новия й съпруг не е дотам бедно, че да подари на невестата само едни обици.
Като всеки мъдър мъж, везирът не отговорил на хапливата забележка на жена си.
Когато след няколко години той въздигнал красивия комплекс, жена му му напомнила за скромния си сватбен подарък. „Значи за строителство имаш пари, а на мен само едни обици“- разсърдила се тя.
При тези й думи везирът помолил възлюблената си да погледне в кутийката със скъпоценностите. Погледнала тя и видяла там само едната си обица. На виковете й, че са ги окрали, везирът отговорил, че само със стойността на едната обица той платил грандиозния строеж. Дотолкова били ценни те.
„Не оцени моят сватбен подарък. Наслади се поне на построеното за негова сметка“ – възкликнал везирът.
Дали тя е изпитала нужната наслада, легендата не разказва. За сметка на това, поколения жители на Бухара са превърнали комплекса и градинката пред него в свое любимо място за отмора. А днес той е притегателен и за нашего брата туриста.
Най-голямото в Бухара и едно от най-големите в цяла Средна Азия, то е построено през 16 век по време на управлението на Абдулла хан II. А спонсорирал строежа бухарския емир Кулбаба. Дотам бил сговорчив емирът, че успял да се задържи при управлението на няколко хана. При това да изгради и добри отношения с всеки един от тях. За тези негови умения получил титлата Кукелдаш. В буквален превод „млечен брат“, тази титла била една от най-високите придворни длъжности и се присъждала на истински заслужилите я. Дотам била ценна тя за притежателя си, че я дал за име на сътворения градеж, наместо името си, какъвто бил обичаят по онова време.
Медресе Кукелдаш било не само най-голямото, но и уникално със своята иновация. По традициите на древното строителство, всяко медресе представлявало затворен площад. Само фасадната стена била с красиво оформени ниши и параден вход. Останалите стени били с нищо неукрасени. Иновативните строители на медресе Кукелдаш не оставили нито една неукрасена стена. Във всяка една от тях били изградени множество сводове и балкони, изписани в сини стенописи. Впечатляващо било и количеството изградени худжри ( стаи за живеене и подготовка на учащите се) – цели 160.
В течение на годините медресето много пъти е сменяло предназначението си. В 18 век то е изпълнявало дори функцията на керван сарай.
А живял в него и един от най-обичаните писатели на Средна Азия – Садриддин Айни.
Пред двете красиви медресе е разположен площадът с изкуственото езеро Ляби – хауз–Labi-havz. Мястото е избрано не случайно. Изградено в шахристан-а ( частта от града, намираща се зад градските стени и извън цитаделата), в древността всички пътища на свещения град водели именно към Ляби – хауз. Буквалният превод на наименованието му е „бряг на басейна“ (хауз-водоем, басейн). А е строен от същия везир Надир Диван-бег, за да украси допълнително построения от него комплекс. А и от него черпели вода жителите на Бухара, слизайки по каменни стъпала.
Имало една трудност по онова време. На мястото на Ляби Хауз тогава била разположена къщата на възрастна вдовица еврейка. Дошъл в дома й везир Диван – беги и й предложил каквато цена поиска за разрушаването му. Не се съгласила на нищо вдовицата. Тогава везирът я отвел при емира с надеждата той да я убеди да продаде дома си.
Емирът Имам Кули хан бил мъдър управник. Не разрешил сам въпроса, а го отнесъл на колегията мюфтии. И мюсулманските законотворци признесли своето изключитено справедливо решение. Спорен тях евреите имали равни права с мюсулманите и забранили да се разрушава дома на вдовицата еврейка.
Защо ли все подобни мъдри решения не произвеждат в действие проявената справедливост и се намира все някой с хитрост да ги заобиколи?!
Подчинил се везирът на решението на мюфтиите. Не съборил дома на вдовицата. Само че желанието му за голям водоем не отминало. И изкопал той покрай дома на вдовицата канал за своя водоем. Минавал той точно до стената на къщата и с течение на времето бавно и упорито започнал да руши фундамента й.
Тогава вдовицата отишла при везира. Апелирала към събуждане на съвестта му. Единственото, което направил той, е да поднови старото си предожение за цена на къщата й. Нямала какво да прави възрастната вдовица. Изправена пред неизбежното, се съгласила да напусне дома си. Отказала пари. Наместо това помолила везира да построи синагога.
Охотно се съгласил той. И като реванш за проявената подла хитрост, настанил вдовицата в нова къща с двор в квартал, който днес се нарича еврейски ( махаля кухма). Съвсем скоро след това построил и първата в Бухара синагога.
Горната история дало народното име на площада с езерото „Хауз и Базур“ – „Построено с принуда“.
Във времето на Средновековието Ляби хауз бил търговски площад, на който се сключвали сделките. И не напразно. Съвсем наблизо се намирала главната търовска улица на града.
Днес площадът със своята градинка, езеро и красиви сгради наоколо е любимо място не само за жителите на града, но и за туристите. Тъй като къщата ни за гости беше на две пресечки зад площада, и ние и започнахме, и завършихме деня си на изградените покрай езерото заведения. Сутринта на кафе, вечерта на по биричка с камилата.
Строежът й в изкопан двор е определил името й, което в превод означава „джамия в ямата“.
Строена през 9 век, още в доислямския период, тази джамия е една от първите джамии в града.
На нейно място в началото на нашата ера бил изграден Храм на огъня, а около него шумял Лунен базар. На него търговците търгували със своята стока. А на празника Навруз продавали и изображения на зороастрийски божества на плодородието.
По уличките, по уличките и пристигнахме до недалечния комплекс Ходжа Гаукушан. Името си, което в превод означава „убиващият бикове“, мястото получава заради стария търговски площад с кланица Гаукушан, на чието място е издигнат.
Комплексът е издигнат по инициатива на джуйбарския шейх Ходжа Саъд. А взима името си от прякора на шейха, „Ходжа Калон“.
Височината на минарето й може да се мери само със съседното в комплекса Калян, прочетох в туристичесикя гид.
И стана ясно! Те били различни комплекси! Комплексът Калон и Комплексът Калян.
Близкото звучене на двете наименования доведе по няколкоминутното ни първоначално разочарование. Все пак за комплекса Калян бяхме чели, че е с несравнима красота. А братовчедът му Калон не че беше лош, но никак не отговаряше на очакваната от нас пищност. Бъдещата ни среща с Калян щеше категорично да изтрие всякакви несбъднати очаквания.
А засега тръгнахме по уличките. През старата баня, обърната отново на базар.
