Излишно е да казвам с какво съжаление напуснахме този неземен рай на Кайо Ларго. Само ако бяхме имали малко повече информация, всъщност ако бяхме имали поне някаква информация, щяхме да останем поне още един ден. Да се размажем на белите пясъци пред прозрачното море. Мечти. Мечти. Е, всяко пътешествие трябва да си има такива неосъществени мечти. Нали за това са следващите пътешествия!
Този ден ролята на такси колективо изпълняваше значително по – нова кола. Със значително по-млад шофьор. Абе, истинско кубинско тежкарче.
Както вече бяхме установили, такси колективо обикновено обслужваха в сутрешните часове на деня. Но тъй като на това невероятно място ни се прииска да останем поне още няколко часа, измолихме домакинята ни да ни уговори такси за следобед. Така и стана. Въпреки това шофьорът ни взе отново цена като за четирима пътуващи. Малко по-късно щяхме да вземем двама души по пътя. Но засега започнахме пътешествието си в пълен комфорт. Мира дори успя да осъществи словесен контакт с шофьора с познанията си по испански.
А за да е пълен комфорта ни, в автомобила се оказа касетофон. А за да е още по-пълен, автомобилът не ревеше неистово по време на пътуването. И тишината на двигателя му направи възможно използването на касетофона. Мисля, че такава комбинация ни се случваше за първи път. Шофьорчето- тежкар ни пусна салса още при влизане в автомобила. „Волумето на макс“ и пътуването започна.
И доста бързо прекъсна. Още на излизане от Кайо Ларго ни спря катаджия. За жалост, написа акт на усмихнатия ни шофьор. Оказа се, че в този час било забранено да звучи силно музика. Всъщност, съм съгласна напълно с това правило. Но ми стана странно, тъй като из цялото село се разнасяше именно толкова висока музика почти от всяко велосипедно такси.
Е, общият принцип. Забранено е за всички, но плаща този, когото хванат.
Нашият шофьор се отдаде на яда си съвсем за кратко. След малко започна да нарежда доста дълго словоизлияние като ме гледаше проникновено в очите. Аз седях до него. Нищо не му разбирах, но усетих, че човекът има нужда да излее мъката си. Затова го гледах с внимание и разбиране и от време на време, водена от неговата интонация, кимах утвърдително.
Мира отзад си умираше от смях. Тя беше наясно, че не разбирам испански. Е, всъщност, знаех няколко думи, но те никак не ми помагаха да вникна в същината на проникновения му разговор.
На няколко пъти дори шофьорът усети някаква нередност и ме питаше „Но компрендо, но?” /Не разбираш, нали?/
Аз честно отговарях с „Но”. Но широката усмивка, с която го правих, явно го окуражаваше и разговорът ни продължаваше. Многословно от негова страна. И многокимащо от моя.
В общи линии, проведохме си доста дълъг разговор. Но само един от нас разбра същината чу. И това определено не бях аз.
Малко по-късно шофьорът ни успя да преодолее яда си. Абе, какво да ви кажа, добър слушател съм!
Обясни ни, че за това нарушение ще трябва да плати парична глоба и да спре автомобила от движение за три месеца. Нямаше как да разберем дали това е истина, или ефектен номер да впечатли горките туристи. Но ако е така, само ще кажа, че при социализмът не се шегуват. Какво ли щеше да стане при ПТП, например. Интересно, дали тук се случваха подобни събития? При това невероятно ограничение на количеството на автомобили. За щастие, до края на пътуването ни не видяхме нищо подобно.
Вече напълно успокоен, шофьорът ни започна да ни разказва за живота в Куба. Мира правеше всичко по силите си в сферата на преводите. Първо дълго и пространствено се оплака от лошия живот в Куба. Бедни били, много нямали. Само да можел да се махне и да заживее щастливо в някоя европейска държава.
И изведнъж се оказа, че освен кубинското гражданство, си има и испанско. Дори цялото му семейство живеели в Испания. Питахме го защо той не отива при тях. Току-що беше изразил многословно предпочитанието си към европейските държави. Там имало евро! Ти да видиш!
Оказа се не дотам неосведомен относно бляскавото благополучие на европейците. Призна ни, че в Куба печели повече пари. А в Испания няма работа. Бил вече ходил там. Е да, беше осъзнал, че в Испания ще му се наложи и да поработи. Да върти волана за 10 евро на километър, можеше само в Куба. Пък и да ги похарчиш тези евра при курс 1 към 24 към твоята валута. Наистина само социализмът предлага такива екстри.
Това добре. Беше го осъзнал поне. Но след като ни го каза, попита как е икономическото положение в България. Казахме му, че не е толкова скъпо, колкото в Куба и трябва здраво да работим, за да си позволяваме подобни пътувания. Леко успя да се смути, след като сметна, че при нас едно евро се равнява на 2 лева, а в Куба едно евро си е 1 кук. Но се отърси след няколко секунди и отсече :”Абе, вие имате пари”.
Всъщност, това беше философията на всички лентяи по света, очакващи един турист да им осигури годишната издръжка. Със същата сентенция ни беше надарил и един чернокож шофьор в ЮАР. А разговорът напълно преповтаряше този с кубинския му колега.
Може би и на нашите родители така им е изглеждала западна Европа по време на социализма у нас. В крайна сметка, ситият на гладния не вярва. Не напразно мъдростта на тази поговорка преборва вековете.
Отдадох се на съзерцание на преминаващата зад прозорците ни действителност.
И взехме, че пристигнахме в Сиенфуегос.
За него поне бях открила информация. Напълно еднозначна. Много е красиво, типично колонизаторско градче. Многото ми пътешествия ме бяха научили да се боя от подобни сентенции. Не напразно мъдрите предупреждават за големите очаквания и тръгването с големите кошници.
За да не оставим търпението да ни изнерви, само хвърлихме багажа в къщата за гости на поредните усмихнати домакини и драснахме навън.
Сиенфуегос определено нямаше намерение да ни празни кошниците. Беше наистина прекрасно! Далеч по-чисти и подредени улици. Зеленина по тротоарите. Всъщност, сега като са замисля, май само в Хавана беше доста по-мръсничко. В останалите места си беше истински чисто.
Ей, това е то напредъка на информацията! За първи път по време на кубинското ни пътуване срещнахме офис за туристическа информация.
Идваше ни да се ощипем. Да не би да халюцинираме?! Не, офис си беше. А вътре усмихната и мила дама, която говореше испански и английски. Е, нямаше богато разнообразие на брошури. И още по-малко на карти. Но пък любезно ни разказа за забележителностите наоколо. А сред тях се оказа доста голям водопад. Отделно от това, имало тур и до тропическа гора. Но това предполагаше наличие на два свободни дни. А ние разполагахме само с един. И тук добрата дама от офиса веднага намери решение. Имало тур, който първо минава през гората, после ни води до водопада. Чудесно! Даже имаше опция да си вземем багажа и от там да ни откарат до следващата ни спирка – Тринидат. Изобщо, кубинците се оказаха доста гъвкави и услужливи за целите на туризма. Както се казва, напълно са готови да посрещнат вълните от туристи, които очакват като всяка новоотворена дестинация. Наистина добро обслужване!
Излязохме за няколко минути. Да се посъветваме, така да се каже. Все пак, всяка информация в Куба ни се представяше буквално в последния възможен момент. Удобство си беше да ни откарат до Тринидат. Но пък още не бяхме приключили със Сиенфуегос. А неговите романтични улички предразполагаха към добри очаквания.
Решихме да се върнем от тура и да прекараме още една нощ в Сиенфуегос. Пък на другата сутрин все ще ни намерят такси колективо до Тринидат.
Речено-сторено. Платихме тура. Вече май позабравих цената. Беше някъде около 50 кук /евро/, без да е включена храна.
И попаднахме на площада Сан Михел. Изиграл важна роля по време на освобождението им от испанците, кубинците изразяваха благодарността си с кръщаването на негово име на площади и улици из цяла Куба.
Наснимахме го и тръгнахме да търсим брега. Любезната дама от туристическия офис ни беше обяснила, че плаж има на няколко километра от Сиенфуегос, но залив без плаж има в края на града. Към него се насочихме. Голямата улица, която водеше към залива, и в чиято пресечка беше и нашата къща за гости, си имаше много приятна за разходка централна част. Нямаше как да не се възползваме.
Попили каквото можахме, се отдадохме на значително по-земните си нужди. Сега и тук една биричка ако може…. Е, пътешествието ни досега беше показало, че това е трудна и доста скъпа работа. И тук вълшебникът ни – пътешественически закрилник отмести погледите ни от настъпилия Залез и ин ни насочи към изгрялата Луна. А там, точно под нея, от другата страна на малката уличка, кротко си стоеше малка будка.
И се разви следния диалог между нас:
„Мислиш ли, че може да продават биричка, случайно?”
„Определено би било чудесно!”
„Абе, този не купи ли бира?”
Мира вече не можеше да стои безучастно. Скочи и след малко се върна с две бири в ръка. Велик строй е това социализмът! Показва ти с колко малко можеш да се почувстваш напълно доволен от живота. И то на най-ниската срещана до сега цена от 2,50 кук за бира.
Преди да се приберем решихме да „преслушаме“ забелязаната по-рано сладоледаджийница. Голямата тълпа от хора пред нея не ни обнадеждаваше излишно. Но се оказа, че голяма част от хората просто си стоят там. А всъщност, вътре имаше свободна маса. Заехме я с бърза туристическа скорост. Да ядеш сладолед в комунистическа Куба. Това си беше изживяване. Поне за нас си остана и последното такова.
Сладкарничката беше доста приятна. Предлагаше се само сладолед. Но в добри количества. На всичкото отгоре се оказа, че можем да платим в тяхната валута „куб”, та мелбите ни бяха и без пари.
Пристигналият сервитьор ни каза, че предлагат много видове мелби. Окуражени от това предлагано многообразие, подробно му обяснихме с колко топки желае всяка една от нас своята мелба. И с какъв точно сладолед да бъде всяка една от тях. Чак се чудихме как да изберем по-голямо разнообразие от вкусове, че да можем да ги опитаме всичките. Стриктно си записа сервитьорът различните ни поръчки. И ни донесе напълно еднакви. Ами комунизъм е! Какви са тези капиталистически претенции?! Може и да поръчаш различно, но ще ядеш като другите!
Нямахме никакви възражения. Сладоледът се оказа истинска машина на времето. С тласък ни изхвърли в ранното ни детство. При истинския сладолед от мляко и яйца. Да ядем сладолед с вкус на мляко за няколко „куб”. Добър завършек на днешния ни ден!
