ЧАСТ ДЕВЕТА – КАЙО ЛАРГО и PARQUE NACIONAL CIENADA DA ZAPATA

Сутринта не ни се разделяше с любезните ни домакини. А и толкова прекрасен беше Винялес и неговата планина!

Нямаше как. Качихме се в такси колективо и се насочихме към морето.

Паркът Запата. За него бях чела, че е прекрасно място с типична тропическа растителност и типични птици, които гнездят в него. Разбира се, не намерих по-подробна информация. Но пък засега изненадите на Куба бяха основно приятни.

Запата е доста голям природен парк. Намира се на юг от Хавана. Всъщност, от Винялес се върнахме в Хавана и от там продължихме.

А «кайо ларго» на испански означава «голям плаж». Така че с това наименование се били подвизавали няколко селища в Куба. Такова селище има и около Винялес. Което, честно казано, малко ме беше заблудило при предварителното плануване на пътуването от България. Но пък грешката се оказа истински добра.

Нашето Кайо Ларго се оказа доста симпатично, но малко и напълно непретенциозно селище. Към момента на първата ни среща с него приехме това за нормално. Нищо особено нямаше наоколо.

Къщата ни за гости също беше приятно място. За първи път домакинята ни посрещна с фреш от диня. И за първи път аз пих подобен еликсир. Повечето от вас навярно са пили и няма нужда да изпадам в дълги словоизлияния колко прекрасно и освежаващо нещо е той.

Там се срещнахме освен с домакинята ни, и с едно наистина малко красиво създание.

Верни на себе си, хвърлихме багажа и тръгнахме да опознаваме околната действителност. Малките еднотипни улички ни накараха да се заозъртаме за ориентир. Хубаво беше да си намерим  все пак пътя на обратно. А липсата на интернет и възможност да си отбележим на картата мястото за настаняване, правеше истински необходим подобен ориентир. И ето ни го пред очите! На самия ъгъл на улицата имаше нещо като заведение с голям крокодил отпред. Добре, значи на крокодила вляво. Вече по –спокойно закрачихме из селото.

И някак си внезапно се срещнахме с морето. Отдадохме му почит с няколко кадъра и се предадохме на настъпващия все по- упорито глад. За първи път по време на пътуване изпитвах толкова често глад. Просто нямаше от къде и какво да се купи за подобни гладоспасителни акции между основните хранения.

Решихме, че нахранени ще гледаме на света значително по-ведро и единодушно седнахме в едно от крайморските заведения. Географското местоположение на заведението просто изискваше да бъде заменено пилето с ориз с риба с ориз. Дори получихме две миниатюрни салатки. Животът беше прекрасен!

Оказа се, че нашето заведение е на малък залив. А до плажа ни предстоеше да повървим буквално няколко минути.

Пътьом се натъкнахме на един от кубинските магазини. Както вече бяхме свикнали, почти празни рафтове. Цени, написани на лист хартия. Стар кантар. Отворена поради жегата врата.

И морето. Ето в този момент непретенциозността на селището вече нямаше за нас никакво обяснение.

Невероятен плаж. Ситно бял пясък. Кристално прозрачно вода. Палми. За подобно вълшебство на Малдивите и други острови туристите плащат луди пари. А за нас тук бяха най-евтините нощувка и хапване. Запознахме се с едно момче. Той ни каза, че за 20 кук/евро/ си е вземл стая в къща на самия плаж. Ние  бяхме платили подобна цена. Нашата къща не беше на плажа. Но това се дължеше единствено и само на пълната ни липса на информация. В къщата ни беше изпратил домакинът ни от Винялес. И той, и домакинята ни в Кайо Ларго ни заявиха, че с нищо не сме ангажирани и можем да отседнем  другаде, след като се разходихме. На практика, можехме и ние да спим на самия плаж. Но някак си не ни се занимаваше. Все пак една нощувка. Така или иначе, планирахме да стоим на плажа до настъпването на нощта. Пък къде  точно ще са ни леглата, за едната нощувка в този момент нямаше значение.

А плажът беше наистина вълшебен. И нямаше застрояване на големи хотели. И нямаше тълпи туристи. И нямаше заведения. Те бяха встрани, на малък залив.

Може би така са изглеждали нашите  черноморски села по време на социализмът.

И ето че обяснението си дойде. Социализъм. Затова няма застрояване. Затова няма тълпи от туристи. Затова можехме да се насладим на безкрая на морето и плажа. Внезапно се почувствахме невероятни късметлии. Имахме щастието да видим вълшебството на това място в истинския му вид. Само след няколко години сигурно ще заприлича на нашия Слънчев бряг. Дано новите му арендатори проявят повече мъдрост от нашите!

След подобни мисли усетихме нуждата от разхладителна напитка. Е, хубавината на празния плаж не предполагаше заведение, от което да се снабдим с такава напитка.

Тръгнах аз на проучвателна обиколка по брега. И нищо да не намерех, нямаше да е голяма беда. Но пък толкова обичам да ходя по граничната ивица на пясъка и водата и да играя на гоненица с морето.

Освен с приятната игра, разходката ми ме възнагради с достигане до нещо, което може би беше плажен бар. Две маси под палмите. Част от висящите отгоре кокосови орехи бяха подредени на пясъка. И един голям кубинец с един голям извит нож сечеше коковите орехи, бучваше им по една сламка и ги връчваше да благодарните туристи.

Веднага закупих два такива ореха и понесла ги като менци за вода, се върнах при Мира.

Изпихме ги с пълно удоволствие на брега на морето и бегом на обратно. Вече знаех, че кокосовият орех има и друго за консумиране. Сокът му беше  приятен. Но бае ви Ганя знаеше, че намиращото се след него бяло «месце» беше далеч по-вкусно. Но достъпът до него се получаваше единствено и само след разчупване на ореха. А предвид твърдостта му, без намесата на големия кубинец с големия нож, нямаше как да се справим сами. Затова се върнахме при споменатия господин и като победители заехме една от неговите маси. Изчистете ни кокосовите орехи, пер фаворе! Добър беше човекът, направи го.

И после пак море, пак пясък. И пълен релакс. Изгряващата Луна.  И после залез. И звезди. Тропически покой.

На сутринта вече ни беше уреден от нашата домакиня  тур в дома на птиците – Parque Nacional Cienada da Zapata.

Излишно е да казвам, че ни откараха до входа на парка със стар Шевролет. Вече си станахме роднини с прародителите му, така че подобни отношения приемах вече напълно естествено.

В началото на тура се получи лека засечка. Нашият гид нещо не дойде. Така и не разбрахме причината. А и не беше важна. Зачислиха нашия стар Шевролет към модерния чу събрат-джип на друга група. И след куп извинения милага гид-ка на другите ни заля с информация как гнездят птиците, какво ядат, по колко малки отглеждат,  къде ходят и какво правят. Прекрасна и обилна информация. Мъдро решавайки, че едва ли ще ми трябва някога, пък и то усилие си трябва да я запомня, благосклонно й позволих да си остане в родното място. Не исках да я отделям от роднините й. А аз посветих цялото си време на съзерцание на езерото, птиците и зеленината.

Естествено, нямаше как да не инициирам сничка с цялата интернационална група. И красивата ни водачка с тениска с образа на Че Ге Вара.

Имахме малко време след края на разходката. Дори без да се споглеждаме, смело се отправихме към онзи прекрасен плаж от вчера. А той си беше все така прекрасен.

Дойде време за такси колективо за Сиенфуегос. С последни сили попивахме морските гледки и се отправихме към къщата ни за гости. И в този момент се натъкнахме на второто за кубинското ни време местно заведение за хранене. Приготвено в една малка колибка. Пиле с ориз за мен и свинско с ориз за Мира. И всичко това за  няколко Куб. Дори не ми се смята колко стотинки прави това.  Но направо без пари. По вкусови качества това хапване по нищо не отстъпваше на претенциозните си събратя от туристическите заведения. Да не кажа, че ни хареса и повече. Естествено, нямаше чинии и вилици. Наместо това удобно си се беше разположило в картонена кутия. Дори напълно доброволно ми бяха сложили няколко резена домат и малко зеле. Морският туризъм си беше казал думата. Вече бяхме снабдени и с пластмасови вилици. Море, ориз, пластмасови вилици. И някакъв непознат десерт.Победихме социализъмът!