Тръгнахме към Винялес за първи път на принципа на споделеното пътуване. Другите ни двама спътника се оказаха французи. Влизайки в Шевролета, бодро ни поздравиха с „Бонжур“. Нали сме си възпитани, отвърнахме им със същия поздрав. Пък и като представители на една от най интелигентните нации в света, все поназнайвахме нещо от езиците. Франсетата явно се въодушевиха искрено. „ О, вие сте французи!“ Не знам на колко от вас се е случвало да контактуват с французи. Прекрасни хора, не искам да бъда разбрана неправилно. Но за мен те са най-последователните и твърди расисти в света. За тях светът не се дели на черни, жълти и пембени. За тях расизмът е доста по – простичък. Те делят света на французи и нефранцузи. Верни на националната си черта, в момента, в който разбраха, че не сме от техния френски свят, рязко загубиха интерес към нас и до края на пътуването не отправиха дори поглед в посока на скромните ли личности.
За щастие, видът на наистина древния Шевролет, с който щяхме да пътуваме, не позволи в мен да останат каквито и да било негативни емоции. Нали за такива коли си бяхме мечтали! Е, очарованието на старинната кола, за жалост, доста скоро отстъпи пред неудобството от наистина изкорубените й седалки. На предната седалка някакви железа се впиваха в нежните ми задни части. А на задната седалка Мира полагаше неистови усилия, впрягайки всичките си мускули, да се закрепи в каквото и да било положение, за да не потъне в прегръдките на седящи до нея французин. Това едва ли би харесало на жената на французина. Пък и на самата Мира. Както по-късно разбрахме, за да поддържат един автомобил жив, за кубинците беше важно да се грижат за мотора му. Ясно, ако го няма моторът, и автомобилът загива. А нов няма откъде. Така се правеха чудеса от храброст и изобретателност, за да се движат тези древни машини. За жалост на пътниците, обаче, тази грижа беше не само важна, но и достатъчна за същите тези кубинци. Те никак не се интересуваха от удобството и комфорта на пътуващите. То, като се замисля, и ние придобихме претенции за комфорт след влизането ни в ЕС. Така туристът в Куба заплащаше екзотиката да пътува в лъскавите ретро автомобили с хематоми и леки схващания по тялото си. Но какво тук значи някаква отминаваща болка пред незабравимата емоция и лъскавата туристическа снимка?!
След известно време на път установих, че на нашия ретро автомобил действително е ремонтиран единствено и само двигателят. Опитах се да задоволя любопитството си с каква ли скорост се движи този ретро звяр.
Не напразно казват, че любопитството е порок. Скоростометърът беше развален, поради което и не успях да преценя с каква скорост се движехме. Но фактът, че преодоляхме разстояние от 200 км. за малко над два часа, ме доведе до наистина невероятни умозаключения. По нищо не личеше, че този древен джентълмен можеше да се държи така прилично на пътя. Ако не беше болката в задните ми части, направо щях да се влюбя в него. Тук е моментът да отбележа, че може да беше с изкорубени седалки, но имаше, макар и древен, касетофон. Древният му вид чак умиляваше. Като истински кубинец, шофьорът ни пусна музика веднага след потегляне. Е, ревът на мотора направи напълно невъзможно да й се насладим. Той бе дотам оглушителен, че правеше напълно невъзможно възприемането на каквито и да било други звуци въобще. Не знам каква сила на звука беше необходима, за да се заглуши този лъвски рев, но древният касетофон определено не я притежаваше. Подобно движещо се средство имаше силата да остави без фауна наистина големи пространства около себе си.
А пространствата за прозореца бяха наистина прекрасни. 100 км. в час ограничение на полупразната магистрала. Разминаване с каруци и съвременни автомобили. Ниви и крави, малки селски постройки.
След мръсна и неугледна Хавана, влизането ни в малкото китно селце Винялес ни очарова с чистота и топлите си цветове. Потънахме в пастелните цветове на едноетажните къщи, над които се извисяваха зелените планински върхове. Почти всяка от тези китни къщи играеше ролята или на къща за гости, или на заведение за хапване. При това изключително успешно. Стаите бяха чисти и добре обзаведени. Пред всяка къща имаше по четири люлеещи се стола. Истинско удоволствие беше да се отдадеш на зелено съзерцание на планината под равномерното им полюшване!
А домакините се оказаха семейство изключително приятни хора. Разлети в усмивка, ни настаниха в широката стая. Почти веднага изникна и синът им. Приятен млад кубинец, който говореше изключително добре английски. За разлика от родителите си, които наблягаха на единствено познатия испански. В рамките на десет минути получихме цялата ни нужна информация. Вече имахме уговорен тур из близките забележителности за след два часа, уреден транспорт за следващия ден и място за спане за утрешния ден. Това беше единствената нощувка, която не бях резервирала от България. И то поради почти пълната липса на информация за тази част на Куба. Единственото, до което успях да се докопам от сайтовете беше, че в не много отдалечения от маршрута ни природен парк „Запата“ е много хубаво. Вярна на принципа си, че освен градове, е хубаво да се запознаем и с природата на една държава, включих този парк в програмата ни. Но пък по никакъв начин не можах да събера информация в коя част на иначе доста големия парк могат да отидат туристите. Нямаше информация и за превоз до там. А без да знам къде отиваме всъщност, не можех да резервирам място за спане. Въпреки това, вярвайки на добрия си туристически нюх и също толкова добър късмет, оставих парк „Запата“ в програмата. И ето, че Вселената ни предложи решението. Младият кубинец ни препоръча селището Кайо Ларго в парка. Оказа се, че именно в това селище има познати, които имат къща за гости. Звездите се подредиха правилно. Освен, че имахме уреден транспорт, имахме и място за спане. А любезността и излъчваната доброта на домакините ни ни оставиха единствено да се радваме на увереността, че ще ни докарат и ще ни посрещнат сигурни хора. Разбира се, увериха ни, че по никакъв начин не ни задължават да отседнем при техните познати и можем на място да изберем която и да е друга къща.
С умиление се сетих за кореспонденцията си от България с явно този кубинец. Както обикновено преди пътуване, изпратих мейл с молба на ни предложи някакви турове и помощ в предвижването ни на следващия ден. Получих доста лаконичен отговор. „Всичко това може да се уреди на място“. Неспокойният ми разум, изискващ всичко да е предварително идеално уредено, ме караше да пиша отново и отново, изисквайки пълни и точни подробности и уверения. Е, по-подробен отговор не получих. Но туристическата ми душа, насладила се неведнъж на добрата подредба по време на пътуване, ме заливаше със спокойствие. И ето, всичко беше наред! За пореден път се убеждавам, че там където има хора, винаги може да се намери съдействие и помощ. На добрината ни Вселената отговори с добро.
Успокоени и гладни, се отправихме към симпатично центърче в търсене на храна. Винялес беше дотам малък, че не създаде дори полъх от притеснение за ориентацията ни. Пък и точно на улицата, от която трябваше да свием към нашата къща, удобно беше разположен единствения базар в селището. И така възможността да се загубим в селото напълно изчезна.
Магазинчето на селото. Няма по-добра илюстрация на социалистическия строй. Празни рафтове. Но двама продавачи. Работно място трябва да има за всички! А като няма работа-подпираш се на рафта и гледаш как минава времето.
Там беше и пекарната.
Зеленчуковата сергия
Съвсем кратка разходка ни доведе до желаното хапване.
Насочихме добрата изненада от вида на селището към надеждата за също такива приятни изненади откъм цените в заведенията. Все пак в Хавана си беше наистина скъпо. За щастие, надеждата ни се увенча със също толкова добра изненада. „Мохито“ беше вече 1 кук, за разлика от 5-те кук в Хавана. Аз хапнах печена риба тон за 5 кук. В Хавана порция риба беше 12 кук. Мира хапна пиле за 3.50 кук. Излишно е да казвам, че и в двете порции имаше внушително количество вкусен ориз с боб. Определено щяхме да издържим до закуска с това количество вкусна храна. Е, поне така си мислехме на пълни стомаси. Всъщност, не успяхме да издържим без вечеря. Доброто ни изкарване и нестихващо ни удоволствие от интериорния и ценови контраст с Хавана ни заведоха до уличката на заведенията и за вечеря. Все пак омар за 5 кук, тоест 10 лв. не всеки ден мога да ям. А беше приготвен наистина вкусно, макар и леко люто. За щастие, пътешествията ми из Азия вече ме бяха приучили към този вкус, така че остана само удоволствието. Винялес определено ни предложи истинска кулинарна наслада. Най-после евтина и вкусна храна, каквато очаквахме.
Винялес е разположен в западната част на Куба, в географския район Пиняр дел Рио. И буквално е сгушен в планината. А варовитият строеж на тази планини беше позволило образуването на всякакви причудливи скали и хълмове. Изобилието от реки пък беше довело до образуването на множество пещери. Именно в тях, според легендите на местните, са намирали убежище последните останали индианци преди да бъдат изтребени и те.
В памет на избитите местни индианци преди входа на най-голямата и отворена пещера бяха построили нещо като индианско селище. Всъщност, две-три сламени палатки. Един млад кубинец беше препасал сламена препаска около слабините си и изобразяваше древен индианец. Излишно е да казвам, че към него бяха насочени всякакви видове снимачно-туристическа техника. Заслепен от светлината на камерите, и за шоу на публиката, този млад „индианец“ ту повдигаше някоя девойка, ту се правеше, че се жени за нея. Когато дойде моят ред за снимачна сесия с него, изведнъж ме завлече вътре в палатката. Вътре „индианецът“ с жестове ми посочи да крещя. Влязох в роля. Разкрещях се, сякаш ме отвлича. Миличкият, не посмя да ме държи дълго и бързо излязохме навън пред изумения поглед на Мира. Тя продължаваше да държи в ръка телефона, с който беше натоварена да увековечи в снимка всяка поза. Но в объркания й поглед видях съмнение дали пък уж туристическата атракция не е излязла от контрол и дали не е време да се хвърля да ме спасява. Ухилените физиономии и на двама ни я изведоха от това съмнение и телефонът отново беше вдигнат за следващата порция снимки.
Не спирайки да се смеем, се запътихме към „Пещерата на индианците“. Най-голямата и отворена за посещение. Естествено и за нея нямахме предварително събрана информация, заради което всичко видяно беше прекрасна изненада. Лежерно си се наслаждавахме на разходката, пълна със сталагмити и сталактити до един момент, в който стигнахме до стоящи прави група хора. Естествено, възприехме ги като организирана група, която изчаква водача си и опитахме любезно да ги подминем. Учудените им погледи, насочени към нас ни накараха да се огледаме. И в резултат на това оглеждане забелязахме реката, пред която всъщност се бяха подредили тази група хора. Оказа се, че изходът от пещерата е през тази река. И хората не чакаха водача си, а да се качат в лодка към изхода. Получили тази информация, чинно си се подредихме на опашката и се качихме в поредната лодка. Няма такова удоволствие! Пътувахме в тясното тунелче, изровено от древна река. Лодкарят сочеше с фенерче всякакви причудливи форми, издълбани в пещерните скали. Хубаво си беше!
На място се оказа, че Винялес е разположен на практика в самото подножие на планината. А тази планина предлагала страхотни трекинг маршрути. Такава информация от България не можах да събера. Искрено съжалихме и двете с Мира, че не си бяхме отделили поне два дена за това прекрасно място, за да можем да направим поне един еднодневен трекинг из красотата на планината. Споделихме това със сина на нашите домакини. Той го отдаде на липсата на интернет и невъзможността им да се рекламират. Затова помоли ние да разкажем на нашите приятели. Малко неангажиращо ми прозвуча това обяснение. Съгласна съм, че почти нямаха интернет. Но фактът, че кореспондирахме с него, макар и бавно, означаваше, че някакъв достъп, макар и ограничен, все пак имат. Това потвърди и той. Каза, че в селото имало някакво заведение, в което може да се ползва интернет и там той ходил периодично, за да проверява кореспонденцията си с бъдещите гости. Ами, при повече добро желание можеше да измисли вариант в този кратък достъп до интернет да популяризира възможността за планинарски туризъм. Още повече запитвания в този смисъл му бях изпратила на няколко пъти и той се ограничи единствено с лаконичния отговор:“ Всичко може да бъде организирано на място“.
Нищо, макар и без възможност за пешеходен преход, имахме късмета да прекараме половин ден в прегръдките на планината. А тя беше наистина прекрасна! Отдаде ли ви се възможност да пътувате натам, непременно си оставете дни за трекинг!
И продължи из високите планински хребети до място за „гледка“. Като всяко уважаващо подобно място, и това беше разположено на значителна височина и откриваше кадифено зелена панорама към планината. И отново, подобаващо на подобно място, и на него беше изграден туристически център за забавления с кафене и сергии със сувенири.
Плавно и полека нашият хибрид ни откара и до силно атрактивната за туриста ферма за пури. Тя всъщност представляваше една селска къща на края на голяма нива, насята с тютюн. А и такава трябваше да бъде. Все пак си беше малка ферма, която си позволяваше да произвежда малко количество пури, но пък истински и без никакви консерванти. В стаичката, в която трябваше да ни демонстрират процеса по направа на тези екзотични средства за пушене, ни чакаше много достолепен възрастен кубинец. Бяхме чували в родината мъжки фантазии на тема страстни кубинки, които оформят всяка пура на младото си бедро. Е, може би защото бяхме две дами, на нас ни предоставиха красив джентълмен. А направата на пури се оказа доста интересно занимание. От него разбрах, че всъщност най-голямо количество никотин се съдържа в централните нишки на тютюневото листо. И понеже пурата представлява няколко нагънати такива листа, именно тези централни нишки се премахваха, за да не стане прекалено силна пурата. В тази малка ферма тютюневите листа се закрепваха в добре оформена пура благодарение на чист меден разтвор. Този меден разтвор бил заменен от изкуствен такъв в големите заводи.
За сметка на чистотата си, тези екологични пури, имаха доста ниска трайност. Те наистина съдържаха в себе си единствено тютюневи листа и малко меден разтвор. За да бъде удължен този срок поне до две седмици, няколко готови пури се опаковаха в пакетче, увито с други някакви листа, чийто произход не успях да запомня. И в този им вид вече туристът можеше да ги съхрани до края на пътуването си и да зарадва с тях употребяващите подобни средства приятели.
