На следващия ден, рано сутрин, се отправих към автобусите към Абу Даби. Нямаше как да удържа неуморната ми туристическа душа да не преодолее 130-тте километра до столицата.
А докато пейзажите зад автобусното стъкло бяха категорично пустинни, използвах наличната мрежа да науча нещичко за скорошната си среща.
Абу̀ Да̀би всъщност носи красивото арабско име „Баща на газелата“. Столицата на Обединените арабски емирства, столица и най-голям град на емирство Абу Даби. С населението около 1 400 000 души. Разположен на 27 метра надморска височина на югоизточния бряг на Персийския залив.
За първи път на това място е основано селището в средата на XVIII век. Причина за неговото населяване станало наличието на сладководен извор.
Островът придобива важност в по-късни години, след откриването на нефтени залежи. И през 1795 година Абу Даби става столица на обединените емирства.
Интересно ми стана, че управляващото семейство Нахиян е Ал Аин, не живее в столицата, а в едноименен оазис, намиращ се на около 160 km източно от Абу Даби.
Екзотично ме посрещна Абу Даби. Носих малък багаж, който не държах да разходя из целия град. Та го оставих в нарочното за това „бюро“ на автогарата. Любезният служител го прие, разбрахме се за работното време. И се пристъпи към издаване на разписка. Всъщност, така и не разбрах какво беше, но все пак трябваше да има срещу какво да ми връчат по-късно безценните ми вещи.
И ми даде този служител Лист А4, плътно изписан с красивите йероглифи на арабската азбука. И никакъв превод на никакъв език. Сега, аз наистина харесвам арабската азбука. Изключително я приемам за красива. Само че така приех и предоставения ми лист А4 – като произведение на изкуството. По краснопис, например. До тук нищо лошо. Всеки има право да си го приема както намери за добре. Пък ако се стигне до съдебен спор, ще се уточнява кой кому и защо ему.
Само че служителят поиска да се подпиша на неговото копие. И тук професионално изкривеното ми съзнание нещо хи не се съгласи. То хубаво да подпиша, ама бивало да знам какво подписвам. Все пак. Опитах плахо да възразя в този смисъл. А служителят с най-чаровната си усмивка ми заяви „Dont worry,mam“.
То „Dont worry“, де, ама на моята гърбинка. Както често в такива ситуации реших да приема, че хората са добри и едва ли предварително са сглобили сложна схема, очаквайки да се появя и да ме маят нещо. Подписах и се оттеглих.
Звъннах от наличната мрежа на един приятел. Да го уведомя, че „Подписах тук нещо на арабски. Ако нещо, такова, да знаеш“. Бодър и положителен, както винаги, той простичко ми отвърна:“Гледай сега, само да не си омъжила. Всичко друго някак ще го оправим“.
Еми, и аз се надявах да не съм се омъжила. Или, ако съм го направила, да съм поне в редицата на четирите законни жени, а не на опашката на наложниците. За всеки случай все ка побързах да изляза в света. Кой знае, може според брачния договор това да беше последният ми ден свободен.
Може и да беше последен, но за сметка на това обещаваше да бъде прекрасен. Толкова много красота ме обгърна, че чак се замаях. Само гледах да не се прегърна с някой стълб. Че главата ми само се въртеше по високите етажи на небостъргачите.
Вървях и вървях. И постепенно ме завладя усещането, че съм в бъдещето. За разлика от Дубай, тук строежите бяха довършени. И всичко наоколо беше перфектно и впечатляващо. Толкова ми изглеждаше цялата действителност на красив музеен експонат, че все се стрясках от живите хора по улиците. Не че бяха много. Криеха се и те в арктическите си домове.
Дори не можех да си представя, че местата, по които минавах, са просто жилищни комплекси. За живеене. Не повече. Просто трудовите хора се прибират сред тази красота. И в тази красота са домовете им. И в тази красота просто си извършват простите ежедневни дейности.
Толкова съвършено и невероятно беше всичко, че ако сега из-зад някой небостъргач вземе рязко завоя някоя летяща чиния и ми прехвърчи над главата, никак нямаше да се учудя. Дори се хванах, че ги очаквам. И някак разочарована останах от липсата им. Чак неестествена ми сe струваше тя на фона на съвършените форми от бъдещето.
Нищо, явно почиват през деня. Все пак, жега си беше.
С великодушието на столица и богат джентълмен, „Бащата на газелата“ беше предоставил цялата плажна ивица за свободно ползване на жителите си и гостите на града.
И аз, от името на гостите, се възползвах максимално като я обходих колкото само успях.
Първо се поснимахме. Другите мен. Аз другите. Аз небостъргачите отсреща.
После си пообщувах с морето.
А след това тръгнах по безкрайните крайбрежни алеи.
Ползваха ги активно и местните. Някои тичаха – жените с дълги ръкави и дълъг панталон. А върху него шорти. Мъжете – само по шорти и клин до коляното под тях. Други караха колела. Или просто се разхождаха. За разхождащите се пък, грижовно бяха опънати огромни тенти за сянка върху алеите.
Приготви се за нощния си сън и градът отсреща.
Толкова ми беше приятно да се разхождам по пясъка до морето, че не усетих как времето отмина. И взе да става време да се предвижвам но автогарата. Нищо, подканваше ме дяволчето на едното ми рамо, има още време. Така и така автогарата е в тази посока, върви сега по алеята, пък на края й ще излезем на улицата и ще хванем такси.
То така де. Ама когато бях на края на алеята, се случих и на края на града. И в този късен час вече много таксита не бяха наваляли. Та преживях няколко десетки туристическо-инфарктни минути. Докато в последния момент се появи най-после моето.
На бегом при служителя с подписания документ, с две крачки в автобуса и препуснахме в нощта.
А на сутринта настъпи и последният ден от лудото ми арабско пътешествие.
И отново Дубай се опита да го поскофти. В малкото ми оставащи часове до нощния ми полет към родината, бях амбицирана да видя всичко, което не успях, но забелязах през първия ми ден тук.
Първоначално смятах, че имам достатъчно време и ще успея да покрия набелязаната си програма. Да, ама не. Дубай жалост само ми затвърди неприятното впечатление от първия ден. Надявах се и бях изпълнена с намерение това впечатленията се обърне, но не би.
В ограниченото ми време (все пак бях взела от съня си, за да са имам време за града), исках да си оставя багажа на рецепция и да тръгна максимално бързо по туристическите си пътеки. В крайна сметка, това е услуга, която се предлага във всеки хотел.
Да, увериха ме, и тук е така. Само дето трябва да седна и да изчакам 10-ина минути. Реших че няма да позволя на надигащото се в мен негодувание да се разрасне и седнах тихо на посоченото диванче. Непрестанно си мислех каква ли може да е причината за това да изчакам, при положение, че вече така или иначе, бях оставила багажа си на рецепция. Непрекъснато си поглеждах часовника нетърпеливо, но човекът от рецепцията само ми повтаряше от време на време, че трябва да изчакам няколко минути.
Е разбрах за какво е това чакане. За да дойде момчето, което ще ми вземе багажа и ще го занесе в нарочната за това стая. И най-вече, за да му дам бакшиш.
За пореден път комерсиалното им лицемерие ме блъсна в лицето. Значи, могат да ми казват непрекъснато „мам“ и да ми обясняват, че трябва само да им кажа как могат да ми създадат удобство, а пренебрегват моето желание на турист да изляза и да си туриствам. И всъщност, не само не ми създават удобство, а ми причиняват НЕудобство.
Няма значение, че ми губят от ценното време за разглеждане и мои си забавления. Важното е да им дам тъпия бакшиш. На всичкото отгоре, трябва да остана с впечатлението, че те ми правят добро и аз съм доволна.
Добре, последно стискане на зъби.
Само че явно не съм успяла да ги стисна достатъчно добре. А и няколкото последни часа в града не допринесоха за забравяне на неприятната ситуация, а ме поляха с нови порции от същото комерсиално лицемерие. И както винаги, когато позволя гневът да ръководи постъпките ми, си получавам уроците.
Така ми бяха омръзнали с постоянното изнудване на пари, че реших да ги накажа. И, разбира се, наказах само себе си.
За да си спестя едни пари за такси, се качих на метрото. Трябваше да стигна до новото летище на Дубай. Преди известно време беше отворило врати и от него тогава излитаха единстевно полетите на „Wiz air“. С техен директен полет щях да се връщам у дома.
И всичко щеше да бъде добре. Само дето в яда си не прецених доста важни подробности. Метрото свършваше на края на града. И оттам все пак трябваше да взема такси. С това се бях съгласила. Само дето не прецених, че в настъпилата нощ в онзи край на града не изобилстваше от таксита. Все пак, това си беше краен жилищен квартал. И кой каквото е има да прави, го е направил. И кварталът се приготвяше за нощния си сън. Респективно, движението на автомобили, и особено на таксита, си беше твърде ограничено.
Почаках, почаках, времето отминаваше и отминаваше. И придобих нужда от помощ от публиката. А поради липса на такава, влязох в станцията на метрото и помолих намиращите се там служители да ми извикат такси.
И поредния сблъсък с комерсиалното им лицемерие. Само че сега бях готова да го приема без всякакви възражения. Самолет гонех. Да не кажа, че изпусках.
Ами, то било трудно. Ама той, служителят, имал братовчед, на когото ще се обади, и той ще дойде, и ще ме откара.
Нямах особен мегдан за пазарене.
Дойде след известно време „братовчедът“. Качих се в автомобила на напълно непознатия арабин и поехме в тъмното.
Добре че си бях сложила отметка на мястото на летището в навигацията, та поне виждах, че пътуване натам.
И друго виждах. Часовникът. А времето безмилостно летеше.
Времето за чекиране беше отдавна минало. Нищо, крепях се аз, пътувам само с ръчен багаж, така че това не е фатално. Имах си принтирана бордна карта, а това за „Wiz air“ беше достатъчно основание да се пропусне етапа с „чекирането“. Само че вече почти наближаваше времето за затваряне качване в самолета. А това вече си беше фатално от където и да го погледнеш. Със или без багаж, много важно условие да притигна в България, си оставаше качването в самолета.
Буквално секунди преди да рухна, летището се показа на предното автомобилно стъкло. Бързо плащане, на бегом в сградата. Нямаха си други полети за сега хората, та развълнувана служителка ме посрещна с въпроса „София?“. Кимнах утвърдително и затичах в показаната от нея посока. Хванах „бординга“ за опашката и запъхтяна влязох в самолета.
Вътре съм! Ще се лети!
Опитвайки се да овладея дишането си на самолетната седалка, си мислех дали този път ще усвоя даденият ми урок. И следващия път, вместо да се ядосвам на кой знае какво и кого, ще седна, ще поема дълбоко въздух и ще помисля как да организирам моите действия така, че да постигна целения резултат, а не да претърпя загуби за сметка на някой, който никак дори не се интересува от мен.
Благодарих, че урокът беше с успешен край и се загледах през илюминатора.
Помахах от високо на емиратите.
А няколко часа по-късно ми се усмихна в небето прекрасният Изгрев.
Новият ден настъпваше. И моето арабско приключение беше напълно приключило.
Последните дни в Дубай не успяха да помрачат прекрасните ми печатления. Преживях невероятни дни. Преживях и големият подарък на самия Дубай. И това беше чудесно!
Отпуснах се на самолетната седалка и благодарих за предоставената ми възможност.
Благодаря, Арабски полуостров, за вълшебното арабско приключение!
Благодаря, че бях!
