А началото започна от летището, разбира се.
Пълна с прекрасни впечатления от целия арабски свят, се подредих на опашката за паспортен контрол на летището в една късна вечер.
А последващите три дни щяха да ме убедят, че Дубай е неправилното място за завършване на подобна обиколка. Или поне за затвърждаване на приятните впечатления.
Сякаш тук бяха събрани всички възможни негативи на този свят, за които само бях чувала, но досега не само че не срещнах, а бях на път да се убедя в липсата им. Е, Дубай щеше да ми ги покаже. Всичките, и то в големи порции.
Разглезена от бързото обслужване по летищата през последните няколко дни, очаквах и днес всичко да мине бързо и стегнато. Както досега. Действително, пътнико-потокът беше значително по-голям от този в Оман и Кувейт, но в никакъв случай по-различен от Доха. За сметка на това имаше цяла огромна редица гишета. И зад всяко едно от тях работеше по един облечен целият в бяло мъж. От белия плащ до бялата чалма с кордончето.
Всичко обещаваше да приключи за няколко минути. И след максимум час вече ще съм на финала на поредицата такси-хотел-душ-легло.
Така явно се бях отпуснала, че успях да се поразсъня нервничко чак на около 40-тата минута. И се оказах все още на същата опашка. При това не много по-далеч от първоначалната ми позиция.
Какво всъщност става? Започнах да се оглеждам. Да не би да са спряли да работят? Токът да си е отишъл? Извънземни да са дошли, та комитетът по посрещането да е пренасочен?
Не, всички си бяха по гишетата. Пред всяко гише имаше по един нещастен пътник. И сякаш процесът си течеше. Просто всичко се случваше бавно и полека. Бърза работа , се оказа, служителите в бяло нямаха. А нощта настъпваше все по-катерогично. Заедно с новите потоци пристигащи.
И тъкмо да възкликна „Ами така е в арабския свят!“ И се сетих, че току-що идвах именно от този арабски свят. Бях обиколила три арабски държави и нищо подобно не се беше случило там. Напротив, всичко се случваше с неочаквана за мен бързина.
И не бяха те безкрайно различни от Дубай. И при тях имаше петрол. И те, да речем, очаквателно са разглезени от тази придобивка. И въпреки това не се бяха отдали на тази високопарна и високомерна и леност на дубайци.
След малко повече от час и половина успях да се доредя и аз да застана „на гише“. И тук почти ми се изясни неистовото забавяне. Арабинът срещу мен нямаше, ама наистина никаква спешна работа. А всъщност трябваше да извърши няколко простички действия. Да вземе паспорта, да провери нужните му печати, да сканира паспорта, да сложи неговия печат и да върне паспорта на уважаемия турист. За справка, по останалите летища тази важна дейност отнема от половин минута до максимум три ( като при три, уважаемият турист вече е леко изнервен от чакането).
В Дубай бяха успели да поставят и свой, и световен рекорд. Около 15 минути. И подозирам, че се стараят да го подобряват всеки ден.
За да оправдая една половинка от тези петнадесет минути, трябва да уточня, че тук освен изброените горни дейности, митничарят в бяло трябваше да ми снима и зеницата на окото. Това вече не е необичайно по летищата. Както казвам, отпечатъци от пръстите ми и снимки на физиономията и зеницата ми има по цял свят.
И също толкова обичайно по останалите летища тези снимки отнемат също по около половин минута.
Какво правеха митничарите в Дубай? Ами, говореха си помежду си, започваха паспортната процедура, пак си говореха. Пак я започваха отначало и пак си говореха. И вече не знам какво друго. В тези петнадесет минути цялото ми същество се напълни с такова раздразнение, че беше подтиснало цялата способност да запомням.
Чак и сега ми е невероятно какво толкова правеха и как успяха да създадат такава бавност. За радост, цялата им бавност беше компенсирана от напълно отсъствие на безпокойство, или интерес към правата на другите. То не може всичко. Щом ще има от едното по много, то другото ще трябва да остъства съвсем. Равновесие трябва да се гони.
Вече не помня как, но и тази драма се приключи. И аз излязох от летището.
И се срещнах с единственото предимство на Дубай. Такситата. Обозначени автомобили. Шофьорите с бели ризи и прекрасен английски. Спазват правилата за движение по пътищата! Чудеса!
И навигация! Най-после. Вече нямаше „не го знам този хотел, ама все ще го намерим“. Просто въвеждане на адреса в навигацията и без излишни драми и бясна скорост, уважаемият турист беше доставен напълно успешно до крайната си дестинация.
И тъкмо да се зарадва, че до последната отсечка към леглото в този вече нощен час, са му останали няма и толкоз, и рязко беше върнат в дубайската действителност.
Колко време според вас може да отнеме едно настаняване? За да е пълна фактическата обстановка, уточнявам. Часът беше в ранните такива след полунощ. На рецепция бях само аз. Нямаше големи и шумни групи. Нямаше хич никакъв друг турист, освен мен. За сметка на това, персоналът не спеше. Във фоайето имаше доста много служители. И как, наистина, тези дубайци успяваха да объркат нещата при идеално поставени, иначе, условия?! Или дълго са тренирали, или им е вроден талант. За трети вариант така и не успях да се сетя.
Въпреки че беше избран на принципа „най-ниска цена“, хотелът си беше страхотен. Само дето персоналът беше изключително бакшишно ориентиран. Вярно, че по принцип има създадено такова мнение за арабския свят, но в 10-тте дена до тук не останах с подобно впечатление. Напротив, навсякъде всички си вършеха работата. И не само че не искаха нищо от мен, ами ме даряваха и с любезност и усмивки.
Е, за сметка на това в този последен хотел ми се изля цялото неприятно просене на бакшиши. Що така се опитаха да ми развалят прекрасните впечатления тези дубайци?!
И така, след нощния полет и безумното преминаване на паспортен контрол, се подредих аз на празната от към желаещи за настаняване рецепция. Не повече от половин час му отне на човека зад нея моето регистриране. Както се казва, направо с бързината на яребица.
И си мислех аз, че след като държа заветния ключ в ръка, проблемите са отпаднали и последната отсечка до леглото пак се е скъсила. Пустата му последна отсечка. Нямаше преодоляване.
Не можело така „мам“ сама да си ходи до стаята. И още повече да си мъкне раницата. Не че не си я беше мъкнала по целия арабски свят. Но тук точно не бивало. И за да й бъде най-удобно на „мам“, ще трябваше да изчака пиколото, за да й занесе багажа в стаята. Пък и да й я покаже тази тайнствена стая. То сама и как ли да я намеря.
Не се забави много пиколото. Само около 15-тина минути. Вече виждах как неумолимо се стопяват така или иначе малкото ми часове за сън.
Прояви съжаление за забавянето ми или разбиране? А, не. Не се затормози с подобни емоции излишни. Вместо да ме остави да си почивам, че явно бях уморена и нямах никакво време и още по-малко желание за безсмислени разговори, той започна да се върти като „шугав“. Ту пускаше климатика, ту телевизора. Междувременно не спираше да ме разпитва какво ще правя и в коя част от моето туристическо пребиваване би могъл да се включи срещу съответното заплащане. Пустото ми добро възпитание, не ми позволи да го нагоня. Само деликатно и непрекъснато му казвах, че нямам нужда от нищо, ни от климатик, още по-малко от телевизор, щото ама много съм уморена и искам веднага да си лягам. Мислите, че се впечатли? А, не изобщо.
Бързичко схванах аз, че за бакшиш е работата. Хубаво, дадох му, та и белким си тръгне. Не, дори това те помогна. Взе бакшиша и с още по-голям хъс продължи да ме убеждава, че ако имам нужда от нещо, да звънна на рецепция и той щял да дойде и щял да направи всичко за мен ( пък аз само щях да му платя). Толкова много варианти на услуги предложи. А единствената ми нужна – да ме остави на спя, не се оказа в листа с възможните. Устойчив се оказа. Вопиющите ми вече вопли, че съм уморена и че ми се спи, продължаваха да го впечатляват точно никак. И на всичкото отгоре, постоянно ми повтаряше, че за него най- важното е на мен да ми е удобно.
Определено ще трябва да поработя върху възпитанието си. Или поне да започна да пътувам със зло куче-медалист ( приятелче с по-правилно възпитание).
Даже не помня поради какви обстоятелства най-после си тръгна.
И успяла да дремна в няколкото часа до сутринта, с желание да изръшкам всичко, каквото мога, се впуснах в града.
Не че на рецепция не предлагаха всякакви възможни турове. От градски забележителности, до сафари в пустинята. Само дето го предлагаха на впечатлителни цени. В общи линии, всичко, което можеш да получиш навсякъде по света на една цена, тук го получаваш на двойна.
Ами, нямат си много петрол хората. Пък свикнали вече на добрия стандарт. И ще трябва да го докарват от нещо. И защо да не е от тъпите туристи. Да не ги е канил някой тук. Като са дошли, ще плащат. Пък като се уплашат и не дойдат повече, нищо, има много туристи. Свят широк.
А градът в началото започна добре. Хубави, нови сгради. Широки улици.
Разхождайки се из града, непрекъснато си припомнях прочетенето за Дубай. Петролът му е малко и основната част от приходите на дубайци са от туризъм и финансови услуги. За финансовите услуги не знам. Но от туризма каквото можеха, взимаха. Толкова свят обиколих. За първи път срещнах град, в който само въздухът и разходката по улиците са безплатни. Поне засега.
Всичко друго струваше. Че платих билет за да разгледам музея, няма лошо. Така и трябва. Но че за да видя морето и да си направя снимка на брега, трябва да платя, вече ми дойде вповече. За да предотвратят такива безплатни прояви, дубайци бяха заградили цялата ивица на залива с високи ламаринени плоскости.
И за да се докопа уважаемият турист до заветния бряг и още по-заветната си морска снимка, имаше няколко опции. И всяка една от тях платени. И то скъпо. Все пак, основен приход, да не забравяме.
Значи, можеше да седне на кафе в кафене на брега на залива. И да плати за консумираното. Можеше да се запише на една от многото „водни активности“, в цената на която може би влизаха безплатните му снимки. Да си вземе стая в хотел на брега. Дори не исках да разбера цената. Или пък да се повози на кораб из залива. Естествено, отново срещу заплащане.
И за да разбере уважаемият турст, че не е шега тази работа, на всеки един от платените входове към залива, бяха обособени своеобразни „КПП“. И се охраняваха те не от един, а от повече въоръжени араби. И не с какво да е, а с автомати. За автоматите, ясно. Бяха си ги купили от където. И понеже нямаше какво друго да си ги правят, бяха ги връчили на охранителите.
Но тези охранители никак не желаеха да проявяват какъвто и да било компромис. За първи път видът ми на бяла жена не го играеше. Тук важният е човекът с парите. А той не винаги беше бял. Е, с бели дрехи по-често.
Така или иначе, вариант за безплатен досег с водата просто не съществуваше. А познаващите ме не вярвам да се съмняват, че съм обиколила града почти изцяло и не само отвътре. И към онова време не намерих.
Единствената такава беше плод на вече проявено туристическо нахалство и лъжа, че влизам да си купя билет за корабче. Та снимах тези пусти небостъргачи на брега на залива. И безценната си физиономия на техен фон.
Какво да правя по-нататък? Тази бурна комерсиализация направо ме лишаваше от желание да я гледам.
Е, трябваше да се отметне хотелът, придобил общественост като „Платното“. По онова време все още беше една актуалност такава. Постижения на строителството, на науката и техниката. Не можеше чича ви Манча да остане без ценен кадър.
И се метнах на метрото. А оттам поразгледах и града. На цената само на един билет. Управата на Дубай са се отпуснали. Такава евтиния да предложат. Чак обидно.
Тук е моментът да спомена широките улици на Дубай. За свикналия с максимум три платна в посока европеец достатъчно учудващо си беше четвърто тук-таме. Но платната в Дубай бяха неизброими. А пристрояването си беше истинско изкуство. За да се направи съответния завой, трябваше да се прегазят толкова много платна, че маневрата трябваше да започне още от момента на отпочване на маршрута.
Ами, не ми хареса Дубай. Ама, никак.
Вярно, че и отношението на дубайци с цялата тази тяхна комерсиализация и лицемерно внимание, очакващо заплащане, определено допринесе за това усещане. Но не ми хареса и на друго основание.
Заварих го като буквално огромна строителна площадка.
Големи небостъргачи. Хубави, несъмнено. И почти до всеки небостъргач имаше по една също толкова внушителна дупка. Явно, за следващия. Може би след време щеше и да е хубав, но сега си беше един недовършен и никакъв.
Стигнах квартала с „Платното“.
Богаташки квартала. С ниски къщи и лъскави коли отпред.
Където беше довършен, си беше истински хубав. И пак строително поле на места. Както ми обясни един от местните, всички си имат коли. И си бръмчат от къщите до търговските центрове и офисите само с тях. Това, ходенето по майката земя, не го признавали за занимание. За по-простосмъртните го били оставили. Та не им пречела пръстта и недовършеността особено.
А „Платното“ също само отдалеч успях да видя. Същите онези въоръжени до зъби с автомати охранници хич даже и добре не гледаха, камо ли да ме изслушат. И рекох да не влизам в излишни драматични разговори. А да платя кафе на цената на самолетния ми билет, също реших че не е инвестиция, която ще ми донесе кой знае какви приятни изживявания. Та го снимах от където даваха и си тръгнах. Уморих се от този комерсионализъм!
В този именно квартал видях нещо изключително странно и ценно за мен. Границата на пустинята и града. Или, както аз я въприех, Пустинята, спокойно и невъзмутимо наблюдаваща издигнатите бетонни висоти на съвременния град.
След като се поразходих и малко ми отмина туристическата обида, реших, че няма да е лошо, така и така съм тук, да отида и до тази прословута кула „Бурдж халифа“. Нали като се върна, всички за нея ще ме питат.
Пак на метрото и съм там. А спирката не е просто спирка. Тя е в огромния туристически център – Дубай Мол. Та, докато излезе навън посетителят, да може да разгледа подробно поне няколко етежа с магазини. И все ще купи нещо. В интерес на истината, желаещи никак не липсваха. Повечето от тях дори не показваха никакви признаци на желание да излизат.
За пореден път тези дни се сблъсках с една от големите страности на този арабски свят. Силните климатици. На фона на добрата жега навън, навсякъде в затворените помещения имаше климатици. Които не просто охлаждаха въздуха, а го правеха леден. Явно за тукашните хора мразът е твърде екзотично чудо. И като всяка екзотика, плащаха скъпо за досега с нея.
Почти всеки път, когато влизах в затворено помещение – я спирка, я МОЛ, я летище, се сещах за здравословните не повече от 10 градуса разлика между външната и вътрешната температура. Тук тези десет градуса бяха около тридесет. Как я издържаха тези хора? Ами, те просто не я усещаха. Припомних си няколкото разговора с местни. Тукашните хора просто си живееха на климатици. И на практика, дори не съзнаваха колко е горещо навън. От студените си климатизирани жилища се качваха в студения си климатизиран автомобил и влизаха от паркинга директно в студените и климатизирани обществени сгради. Какво е времето навън, те си нямаха и представа. Дали от интерес не прочитаха по някой учебник по история, или география, за да го научат? Странни птици сме това хората. Никога не ценим което имаме. И все драпаме за няманото. Пък че то не е полезно за нас, кой ти гледа, нали струва скъпо и е толкова престижно да демонстриташ имането му.
Още първият ми ден на арабския полуостров ме накара да си приготвя един кат дрехи „за летище“. Най-отгоре в раницата. И първата ми работа, влизайки от голямата горещина в блъскащия студ на поредното летище, първата ми работа беше да драсна с пълна скорост в най-близката тоалетна. С още по-голяма бързина навличах вълнено поло, панталон, яке и дебел шал, чорапи и затворени обувки. И така предотвратявах страшната болест като я спирах на нивото на първата кихавица. Все пак докато стигна до мястото за обличане, студът успяваше да скове нагорещеното ми тяло.
Та и в този МОЛ си бяха организирали арктически климат. Затова побързах да изпълзя на спасителното слънчице.
А навън добрите хора бяха изградили изскуствено езеро. И другите добри хора си се рахождаха покрай него.
И там, на брега на езерото си се извисяваше прословутата кула „Бурдж халифа“.
„Кулата на Халифа“ ( в буквален превод от арабски), с височината си от 828 м. е най-високата конструкция, строена някога.
Строителството й започва на 21 септември 2004 година под намиенованието „Бурдж Дубай“ (Кулата на Дубай).
Официално е открита на 4 януари 2010 година.
Общата стойност на Бурдж Халифа е около 1,5 милиарда долара, а на целия комплекс Даунтаун Дубай – 20 милиарда долара.
Завършването на проекта съвпада със Световната икономическа криза, започнала през 2007 година, както и с пренасищането на местния пазар на недвижими имоти. Всичко това води до лека промяна в плановете, както се казва. Само дето не се оказала съвсем лека в този кризисен период. И тъй като емирството Дубай било затруднено в обслужването на дълговете си, било принудено да потърси помощта от съседното емирство Абу Даби.
Помогнали от Абу Даби. Само че в замяна на навременната си помощ в кризисния момент, по време на церемонията по откриването, сградата изненадващо била преименувана от „Бурдж Дубай“ на „Бурдж Халифа“ в чест на емира на Абу Даби и президент на Обединените арабски емирства Халифа ибн Заид ал-Нахаян.
Съгласно проекта, на долните 37 етажа има хотели, като между 9 и 16 етаж е разположен хотел „Армани“. Между 45 и 124 етажи има луксозни апартаменти.
Бетонната конструкция на сградата достига до 586-я метър – 155-и етаж (който е мезонетен).
Следва метална конструкция до 162-ри етаж на височина от 624 метра. На тази височина приключва официалното броене на етажите. Оттук нагоре, до височина 768 метра следват още 44 етажа (продължава металната конструкция).
А последната част от сградата представлява мачта, която се издига до височина около 828 метра.
А след моста ми се откри цял един прекрасен квартал. Значително довършен. И наистина красив. Високи небостъргачи, красиви улици. И междублокови палми.
Дубай взе да ми показва хубавата си страна.
Даунтаун Дубай, се оказа красивият квартал. Мащабен градоустройствен комплекс със смесено предназначение, включващ 30 000 жилища, 9 хотела, 30 000 m² паркови площи, 19 високи жилищни сгради, търговския център Дубай Мол и изкуственото езеро Бурдж Халифа с площ 120 000 m².
Основната цел на Даунтаун Дубай, както и на другите внушителни строителни проекти в Дубай, като Палмовите острови, била да привлекат вниманието на чуждите инвеститори към пазара на недвижими имоти в града.
За тях не знам, ама моето туристическо внимание определено смаяха.
Ранният залез отдавна беше отминал и в настъпилата нощ се насочих към метростанцията – МОЛ с цел предприемане на действия по прибиране в хотела. По същия онзи мост.
Спрях за малко пред изкуственото езеро. Настъпилата нощ го беше напълнила с лодки. И те пълзяха по тъмните води. Светещите им покриви се движеха като вълшена магия в тъмното.
А на брега по тревата си бяха кротко насядали жители и гости на квартала. И се наслаждаваха на заобикалящата ги красота в нощната прохлада.
И тъкмо да реша, че прекрасностите са се изчерпали, точно тук и сега получах най-вълшебния подарък от туристическите ми ангели-хранители.
Веднъж на ден, а именно в 20.00 ч. в езерото се разигравало светлинно шоу на пеещите му фонтани.
И аз напълно случайно се случих там. Почувствах се възнаградена и компенсирана за всички комерсиални лудости на Дубай. Подаръкът беше така прекрасен, че заличи цялата натрупана през деня неприязън и ме потопи в магията на цветната танцуваща вода под звуците на древната арабска музика.
А водата се виеше и огъваше, изникваха нови и нови височини и форми. Водните струи се извиваха в кръг, а после се разделяха. Оплитаха се в нежна прегръдка и потъваха в езерото.
И когато всички фонтани изпълниха блестящо танца си, водата се събра в един огромен стълб и изригна в разхладителни пръски към публиката.
Прекрасен завършек на деня! С милиарди пъти по-добро настроение се отправих към хотела. Толкова бях изпълнена с прекрасността на преживяното, че дори не отразих комерсиалните му служители.
