Част девета- парк Хаконе в планината Фуджи (Fuji-san)

Дойде предпоследният ми ден в Япония. И последен от картата  ми „Japan rail pass“

 

За да я използвам максимално добре, този последен ден бях оставила  за най-дългия ми преход. До подножието на Фуджи и оформения там парк Хаконе.

Освободих рано сутринта хостела и с целия си багаж се отправих към жп гарата.

Тук е моментът да отбележа, че за удобство на туриста, в Япония са предвидили две възможности за предвижване на туристическия багаж така, че да не пречи на туристическите обиколки на собствениците си.

Първата беше възможност да си изпратиш същия този  багаж до следващото място за нощуване. А ти през деня да си обикаляш необезпокоявано и спокойно. Единственото неудобство на тази възможност беше високата цена.

Втората и далеч по-евтина възможност беше да се остави багажа на която и да е гара. На всяка жп гара в Япония има огромни каси за багаж, в които се събира включително доста голям куфар. Така срещу неголямо заплащане   багажът може да се остави вътре и да се вземе след разходка и съответния град.

Излишно е да казвам, че бае ви Ганя избра втората. И рано сутринта заключих ценните си вещи в една от касите на жп гара Токио.

Дотук нищо интересно.

Интересното дойде оттам, че за разлика от повечето гари, тази си беше доста обширна. Представляваше, на практика, един малък подземен град.  Имаше цял куп магазини и заведения за хранене, дори и огромен търговски център. И всичко това свързано помежду си посредством още по-голям куп улици, коридори и стъпала. Съответно, подобни каси за багаж бяха разположени не на едно, а на много места, в много краища на тази гара.

Избрах си аз една каса, сложих си багажа в нея. За целите на последващото й откриване, се  огледах внимателно. И тъй като натрупаният ми опит всяваше обосновано съмнение относно способностите за подобно откриване, извърших няколко кадъра на най-близкото заведение и намиращото се около моята каса.

Тъй като онази ранна сутрин с нищо не подсказваше интензитетът на събитията, които щяха да се развият в края на деня, с удовлетворението на добре свършена работа си се качих на Шинкансен и поех към планината Фуджи.

А планината  Фуджи (Fuji-san) за японците е  символа на страната им. Някъде се изписва като  „Фуджияма“, но това не е съвсем точно. Просто  „Яма“ на японски означава планина. Японците считат, че да наричат толкова  величествен вулкан  просто „планина“ е  невежливо. Затова самите японци я наричат  „Фуджи-сан“, с което й демонстритат своето  уважение, почтителност и признание за  изключителност.

Докато пътувах до градчето Одауара в подножието на Фуджи, във влака пътуваха спортно облечени младежи с големи раници. Ама много големи и някак странно кръгли. След като слязохме от влака аз, водена от споменатото вече любопитство, ги позагледах и не бързах да си тръгна. Правейки се, че ми трябва време да разгледам всичко наоколо, кръжах около перона и им хвърлях по едно любопитно око.

И тези спортно облечени хора извадиха от раниците по един разглобен велосипед и започнаха да го сглобяват. След  доста кратко време  всеки от тях възседна сглобения си велосипед и заедно отпрашиха явно на планинско  каране.

Доволна от завършека на туристическото си следене, се отправих ксъм моето частно пътешествие –  оформения в подножието на планината парк Хаконе. Това беше един наистина вълшебен ден!

Големият влак Шинкансей спря на последна спирка в градчето Одауара. И от тази гара започна една малка приказка. Прехвърлих се в една приказна малка гара. Качих се в приказните малки вагончета на малко планинско и червено  влакче. И то тръгна нагоре в планината по тесни релси. И понеже в планината не навсякъде има място за две успоредни релси, на места  нашето влакче отиваше в нещо като заслон. В това време по нашите релси минаваше влакчето за обратна посока.

Всяка от тези маневри беше придружена с много зрелищни и шумни действия от страна на двамата машиниста на всяко от влакчетата. Те стояха в началото и в края на влакчето. На места, при спиране на червеното влакче, си сменяха местата. При това всеки ритуално си събираше вещите, слагаше ги в една пътна чанта, с отсечени движения и думи напускаше кабинката.

По същия ритуален начин, с жестове и отсечени изречения, двамата се разминаваха и отново  ритуално всеки от тях заемаше мястото на предишния.

Едва след това червеното влакче продължаваше пътя си сред планината.

По маршрута на влакчето имаше няколко спирки. И всяка една от тях разтваряше нова страница от една вълшебна книга. На всяка спирка имаше по едно малко приказно планинско градче. С тесни улички, малки и причудливи къщички. Всичко беше в умален вариант. Даже някак странно изглеждаше предвижването по тези улички на истински хора.

В  едно от тези градчета имаше красив парк с езеро и много цветя.

В следващото градче имаше запазена стара традиционна уличка с ателиета за ръчно изработване на всякакви сувенири.

В третото градче по пътя на туристическото влакче,  наречено Miyanoshita, имаше старинен красив храм с прекрасна „японска“ градина с червено мостче.

Една от спирките водеше до индуистки храм, буквално в самата планина.

След целия този приказен ден, стигнах отново до гарата на Одуара.

И тъкмо бях готова да отбележа приключването на приказния ден, приказката най-неочаквано за мен продължи.

Оказа се, че в това градче има голям замък. Няма защо да споменавам, с пълна скорост се насочих натам.

При посещението си в Япония бях случила ежегодните им едноседмични празници. И  по улиците на Одуара беше пълно с японския вариант на нашите кукери. При това различни групи в различните краища на града.

Облечени в стар стил хора образуваха тълпи. Всяка тълпа носеше нещо като носилка – таран. Всички пееха и вдигаха най-разнообразни шумове. В един момент тълпата спираше пред даден дом, или магазин. След като дълго всички пееха и говореха, изведнъж тълпата вкупом се втурваше към съответния дом, или магазин, все едно че с носената от тях носилка- таран искат да го превземат. В последния момент преди да бъде разбита вратата, явно стопанинът показваше и казваше нещо и тълпата с одобрителни възгласи отстъпваше.

Не можах да схвана пълния смисъл на произходящото, но зрелището беше наистина чудесно.

След тези зрелища, се насочих най-после към големия храм. По пътя се наложи да попитам местна дама за пътя. Липсата ни на общ език за комуникация не я отказа да ми помогне. Напротив, обърна посоката си на движение и тръгна с мен. Вървя около 15-ина минути, докато стигнем до моста, откъдето вече замъкът се виждаше. Излишно е да казвам от колко вълни на неудобство бях залята по време на съвместното ни ходене. Отклоних я от пътя й, губя й времето… А тя ми се усмихна с най-милата си усмивка и ми се поклони леко. Извърших същото и с истинска благодарност навлязох на територията на замъка.

А червения мост ме отведе право до уличката с храните пред самия замък. Доколкото на територията на целия парк беше забранено консумацията на храни и пушенето, именно тук беше моментът уважаемите посетители да се подкрепят за предстоящата им разходка.

И нахранени и добри, да се почувстват добре дошли в Замъка на Одуара.

И истински величествения бял замък.

На входа на прекрасния парк, местната управа се беше погрижила за търпението и доброто настроение на най-сладките посетитети.

Тъй като се чувствах съвсем леко пораснала, пък и с размерите си едва ли щях да се класирам в японско влакче, при това детско, се насочих съм парка за възрастни. Още повече, природните му простори не предполагаха височинни ограничения.

Обиколила навсякъде, приготвих се да излизам. И тук Замъкът и Япония ми поднесоха поредния подарък. Под древните стени бяха разположени места за сядане. А пред тях се разположи на свой ред джаз оркестър.

И се разля любимата ми музика.

Нямаше как да стане по-хубаво!

Погледнах към езерото  – ров и видях, че може!

Залезът над езерото пред замъка. Под звуците на джаз концерт до древните стени на старинен японски замък.

Дори не исках да снимам. Просто се разлях от удоволствие и се зареях в мечтателност върху вълшебните ноти.

С неохота погледнах часовника на телефона. Беше дошло време да тръгвам. Трябваше да хвана последния Шинкансен към Токио.

И тръгнах.

Пълна с емоции се качих на Шинкансен.

Наистина приказен ден – паркове, храмове, замък, джаз и залез. Не мога да си представя по – невероятен ден!  Това беше и последният ми ден в Япония. По този чудесен и вълшебен начин двете се разделихме. И отново почувствах, че топлите ми чувства са напълно споделени.

В тези сладки мисли пристигнах на жп гара Токио. Така не ми се слизаше! Исках приказката да продължи!

 

И в този момент рязко  изтрезнях. Забелязах, че имам 20 минути до последния влак до летището. Естествено, това беше моментът да установя, че не мога да намеря и касата, в което съм си заключила багажа. Бях запомнила платформата, магазина до нея, дори я бях снимала. Но гара Токио се оказа извън всякакви представи относно големина и разнообразие. Наистина алтернативен подземен град.

А, както писах в началото, тъй като полетът ми беше рано сутринта, това беше последната ми възможност да се придвижа до летището посредством влак. Следващата такава възможност беше с изключително скъпо струващо такси. С това искам да обясня силната ми мотивация да се кача на последния влак.

Все още не позволяваща да ме обземе излишно безпокойство, си намерих  кадрите от сутринта и  смело се насочих към предполагаемата от мен посока.  Е да, ама там не се оказа нито Онова заведение, нито „моята“ каса. Бързичко  отидох до съседния ъгъл с каси. „Моята“ не се оказа и там. А вече оставаха   около 10-ина минути до отпътуването на влака. Заради това реших да преустановя безполезното си щуране и  се обърнах за помощ към един от любезните служители на гарата. И тук за пореден път ще отбележа – НЯМА ТОЛКОВА НЕИСТОВО УСЛУЖЛИВИ   СЛУЖИТЕЛИ!

Показах му направените кадри. И без въобще да му е работа,  човекът да започна да тича,  ама наистина  буквално да тича, с мен из гарата, предполагайки къде може да бъде „моята“ каса. Така с него изтичахме няколко ъгъла с каси, докато най-накрая успях да намеря своята. Взех багажа си, а служителят продължи да тича с мен до самия перон, за да се увери, че действително съм се качила на бързия влак. На хилядите ми благодарности, той ми се  поклони и аз тръгнах към края на пътуването си.

Подобна любезност случих и при обратният ми полет към България. Връщайки се от Сеул,  кацнах за смяна на полета на летище Нарита. Тогава пък се оказа, че така съм си затворила катинара с шифър, че по никакъв начин не мога да го отворя. То за моята кифленска натура нищо особено, но все пак ми предстояха евентуални митнически проверки, на които никак  не можех да се явя със заключен куфар.

Отново помолих служител на летището да ми помогне като счупи катинара. Отново без да му е работа, и без дори да ми се присмее, служителят напусна поста си отиде някъде. Търси нещо, връща се с няколко инструмента. Оказваха са неподходящи, пак ходеше до някъде. И  накрая дойде с едни огромни клещи. Вече изпотен, успя да счупи катинара ми. Аз му благодарих около хиляда пъти. е Толкова бях притеснена от това, което  му   причиних и от неговия вече изморен и потен вид. Единственото, което той ми каза беше, че няма никакъв проблем. Благодари ми на свой ред и с най-широката си усмивка ми пожела приятно пътуване.

Прекрасни хора. Уникална държава! Само мога да си мечтая някога и ние  да обичаме себе си и ближните си по този начин!

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt