Цените в хотелите в Ташкент, като във всяка столица, живееха свой собствен живот. И никак не се съобразяваха с евтинията из цялата държава. Къщи за гости не открих. И резервирах апартамент в жилищен блок.
След официално непозволено, но широко разпространено пазарене с един от шофьорите, предлагащи услугите си пред вокзала, бяхме доставени в нашия апартамент.
Както винаги, тръгнахме да уреждаме битовите необходимости от типа снабдяване с вечеря и превоз до летището след един ден. Любезната ни домакиня уреди с две изречения всяко едно от тях. Мъжът й я чакал пред блока с автомобила им. Та, ще ни откарат до близкия хранителен магазин. А вместо да ни поръчва такси рано на последващата сутрин, сама щяла да ни откара до летището за ранния ни полет. Тъкмо ще вземе и ключовете.
Нещата се нареждаха прекрасно. Само дето , както често се случва, прекалено прекрасната им подредба притъпи бдителността ми. Към умората от дългия ден на поемане на забележителности и влаковия преход, беше се приобщил напиращият глад. Затова възможността за осигуряване на скорошно хапване, ни изстреляха набързо от апартамента. Само дето това стана преди да извърша едно изключително важно действие. Да се включа в wi fi и да отбележа местоположението на мястото ни на нощувка. Че да можем после да го намерим някак си. А и да си осигурим свободна от подобно притеснение нощна разходка.
Че не го извърших се сетих, докато автомобилът на домакините ни все повече напредваше в пространството до „близкия магазин“. Особено притеснение ми създадоха вече множеството завои и изпуснатият край на ориентировъчните точки, които уж запомняхме. Успокоението на домакинята ни, че има много кратка пътека между блоковете, ама трябва да я знаем, някак не внесе повече спокойствие в душата ми. Но вече бяхме си създали ситуация. Така че освен да се възползваме от все пак достигнатия хранителен магазин, друго не ни остана. Пък и в крайна сметка, имахме адреса на жилището. По улицата се движеха таксита. Все вярвах, че няма да се затрием точно тази вечер.
Магазинът напълно покри очакванията за столичен такъв. И ни предложи и топла храна, и мезенце.
Но колкото и на високи изисквания да отговаряше, все пак те бяха съобразени с мюлуманския характер на държавата. Алкохол в огромния му салон нямаше. А от една биричка някак не бяхме готови да се откажем веднага.
Абе, добри хора са това узбеките! Близо до големия магазин имаше малка лавка за вино и бира.
Снабдени със средства за оцеляване през нощта, пред нас с истинска сила се изправи необходимостта да намерим мястото, където да я прекараме.
В интерес на истината, до нашата групичка блокове стигнахме доста лесно. И там, както се казва, на финалната права, осъзнахме сериозността на ситуацията. Един от тези блокове беше нашият. Ама кой точно? Прекараните не повече от две минути пред него на идване, явно не бяха създали в съзнанията ни достатъчно стабилни спомени.
Лоша шега ми изигра и двоякото значение на думата „дом“ в руския език. Означаваща едновременно и „блок“ и „апартамент“. Доколкото в руското ми минало обичайното й значение беше „блок“, спирах и питах няколкото минувачи за местонаходението именно на „блок №5“. И всички те упорито твърдяха, че в този комплекс няма такъв.
Петнадесетина минути щуране из квартала и многократно взиране в написания адрес, още няколко „помощи от публиката“, най – после ни доведоха до нашия блок. „Дом №5“ се оказа апартаментът ни. А номерът на блока всъщност посоченият на адреса номер на улицата.
Както се казва, щом се прибрахме, всичко завърши чудесно. А това щуране си имаше и своята положителна страна. Даде ни информацията, че послед нощта две женки съвсем сами могат да си се щурат, включително и в жилищен квартал с почти вече пусти улици. При това, ама наистина напълно необезпокоявани от каквито и да било лошотии.
В същото се уверихме и на последващата сутрин. Но, за това по-късно.
В този късен час се задоволихме на по чаша вино и бира (според индивидуалните особености на различните желания) да преброим останалото ни богатство. Покупателната стойност на притежаваните от нас към този момент финикийски знаци много странно контрастираше на внушителното им количество. Но пък не беше никак лошо сред бала пари да приключи вечерта ни.
А сутринта ясно. Кафе, и на пътя. За закуска си бяхме оставили възможността да опитаме вкусотийка от местните. В наличието и разнообразието им вече се бяхме убедили. Пък и това беше последната ни възможност за това.
И тръгнахме ние по улиците на Ташкент. Най-после вече можехме спокойно да си побродим безцелно. Цялата плеяда забележителности от славното минало на древния народ беше отметната и ни предстоеше ден само за бродене и отбелязване на особеностите на съвремения живот на потомците на този народ.
И плавно и нежно ни срещна нашата закуска. Дълго време гледах майсторът. Още по-дълго се взирах в самата пещ. Че лепкавото сурово тесто залепва по стените на горещата пещ, добре. Но как не падаха изпечените банички в огнените пламъци, и как успяваше майсторът да ги събира поединично от стройната им гъста редица, не успях да проумея. А резултатът беше истински добър. Невероятно вкусна и топла закуска.
на обратно пък ни предложи възможност за вкусен обяд. Още по-типичния за народите на цяла Средна Азия „плов“.
Ястие от овнешко и ориз. Мазно и питателно, както си трябва да бъде. Най-висша форма на уважение е средноазиатец да те покани в дома си и да сготви за теб плов. Разбира се, уважението към госта и храната изисква тя да се готви на момента. А готвенето на подобно ястие отнема известно време. Време, в което домакините и гостите изпиват истински голямо количество чай. И обменят още по-много думи. Общуването също е част от културата на тези мили хора. И отказът от него се приема за висша форма пък на обида.
Не напразно прословутото азиатско гостоприемство и патриархарното им битие се синтезират в основния им принцип „Гостът е по-високо от бащата. А бащата е центърът на Вселената“.
А бяхме избрали да приключи обходът ни на столицата и държавата на древния и действащ с пълна сила и днес пазар Чорсу. И как иначе, нали цели десетина дни слушахме, че сърцето на всеки средноазиатски град е именно пазарът. Покрай него се е зараждал животът в тукашните поселения. И благодарение на оборота от него са били възможни и поминъкът, и изхранването на жителите на тези поселения.
И пазарът ни посрещна с топъл хляб, стълби и джамия.
Употребили последните бали пари за ядки, подправки и истинско сирене, се отправихме към нашия апартамент. За стягане на багаж и приготвяне към дългия път към вкъщи.
И настъпи последната ни сутрин в Узбекистан.
Уговорката ни с любезната ни домакиня да ни откара до летището за ранния ни полет, нещо не се случи. В уречения час тя не дойде. Не дойде и петнадесет минути по-късно. А множеството обаждания и по телефон и чрез всякакви приложения, водеха единствено до свободен сигнал от отсреща.
Много дни по-късно ми изпращаше извинителни съобщения с обяснение, че си била изключила звука на телефона и била готова да ни откара. Само че в онзи момент виждахме единствено как времето напредва, а ние нямаме превоз.
Притеснени за полета до родината, оставихме ключовете на закачалката, оставихме и бележка къде са и излязохме в нощта.
Отново две сами жени в тъмната нощ на столичния град. И отново не само нищо лошо не ни се случи. Помогнаха ни няколко души.
Такси не можахме да открием. А и обозначени като такива имаше наистина малко. В общи линии, почти всеки автомобил извършваше подобна услуга при съглашателство относно маршрута и цената между двете страни.
Само дето в този нощен час и такива автомобили хич не минаваха често. А единичните ни подминаха.
Нуждата ни отведе до единствения спрял. Помолихме мъжа да ни откара до летището. Отговори ни, че не му е удобно, изобщо не бил в тази посока. Но ще ни откара до по-централно място, от където ще можем да се предвижим по-лесно. С искрена благодарност хванахме красивата сламка.
И не само ни откара до доста по-оживено кръстовище, ами ни и намери друг шофьор, в чиято кола прехвърлихме багажа си на път към летището. А първият ни шофьор дори не прие каквото и да било заплащане за проявената грижа. Само ни изпрати с усмивка.
Навреме стигнахме до летището на Ташкент, носещо името на любимия им президент И. Каримов.
А много часове по-късно ни посрещна с „Добре дошли у дома“ летище София.
Успели да преминем всички формалности по подготовка на предстоящия полет, отпуснати в спокойствието на летищния салон, не можахме да не се замислим над току – що преживяното. Две сами жени посред нощ се качиха последователно в автомобилите на напълно непознати мъже. И единственото, което им се случи, да бъдат доставени до желаното място. При това с усмивки и грижа на добри домакини.
Как да кажа друго?
Прекрасни хора! Прекрасна страна! Прекрасна история! И по – най -прекрасни паметници от тази история!
Вълшебно преживяване ни подари, Узбекистан!
Благодаря за срещата ни!
Благодаря, че бяхме!
