Последна сутрин в Сиенфуегос. В 8.00 часа пред къщата ни за гости спря уговорено такси колективо за Тринидат. Както обичайно, и двамата ни домакини, мъж и и жена, се строиха на входната врата да ни изпратят с най -широките си усмивки.
За разлика от предишните ни усмихнати и готови към общуване шофьори, днешният се изживяваше като млад гангстер. Къса подстрижка, смартфон в скута, тежкарски жестове на волана, една дъблокомилена сериозност на лицето. „Тунинговане“ на древния автомобил с отхапана ябълка на стъклото.
За жалост, гангнстерското му поведение се беше отразило и на начина му на шофиране. Наблюдението на подобни шофьори при немалкото ми пътешествия, пък и в родината ме кара да мисля, че стилът на шофиране на всички шофьори, изживяващи себе си като гангстери, е универсално за цял свят. Рязка газ, следвана от резки спирачки. Също толкова резки завои и опасни изпреварвания. При такава липса на движение по кубинските пътища, този кубински джигит успя да създаде смут в душите ни от безумно и опасно шофиране. Рядък талант! Определено ни спести нуждата от второ кафе и храна за няколко часа след това.
Ретро звярът пореше тесния път с оглушителен рев, примесен с конкурираща по сила оглушителна музика. Насред бясното шофиране по тесните пътища, изпреварвайки две каруци и трактор и за малко избягвайки прегазването на две кучета, гангстерът – шофьор се изхитряваше да сменя музиката посредством малко дистанционно, пъхнато в джоба на шофьорската врата. Все пак древният автомобил имаше касетофон! И то с дистанционно! Е как да не го използва?! Ретро ситуацията си казваше своята дума. Неизменно след използването на дистанционното, се налагаше да доурегулира касетофона ръчно.
Но пък музиката винаги е универсален език. Пътниците определено имахме нужда да отпуснем натрупаното ни от шофьора напрежение и с возещите се отзад трима испанци дружно запяхме „Гуантанамера“. Разговорихме се с тях. Оказа се, че и за тях цените в Куба са доста по – високи от обичайните за Испания.
Не спирах да наблюдавам нашия шофьор. Той беше пълен с вътрешен живот. И духом, и телом, се беше слял с ретро автомобила си. Не изоставяйки сериозния си вид, напълно активно участваше в пътната обстановка. Всякакви мимически жестове бяга отправяни към срещаните, макар и рядко, други шофьори. При това доста разнообразни. От простия поздрав с един вдигнат показалец, през същия този поздрав с един палец, поздрав с палците на двете ръце, нещо като сочеща надолу въртележка с едната ръка, отсечено предвижване на ръката по протежението на стъклото. Сериозността му ме възпря да изясня в разговор разликата между тези жестове. Пък и бях заета да не изпадна от ретро автомобила. Усетих, че доста смело се облягам на вратата при резките му маневри, та се замислих колко е стабилна и дали ще успее да ме издържи при по – сериозен натиск. Споделих опасенията си със седящата до мен Мира. Тя ми напомни, ча всъщност за да влезем, шофьорът – гангстер с труд успя да отвори същата тази врата. Което се беше оказало непосилно за нас. След като едва се беше отворила на влизане, надявах се да бъде все така недостъпна и на излизане. Особено по време на движение.
Живи и здрави пристигнахме в Тринидат.
Приседнали на неизменните люлеещи се столове, започнахме да засипваме домакина си с неизменните си въпроси. Можете ли да ни организирате такси колективо за утре до Хавана, има ли турове наоколо. За да му отдам длъжното, не мога да не отбележа, че хайванът преодоля себе си и направи всичко по силите си на недобър английски да ни обясни, че ей сега ще дойде неговия „хъсбън“. Отдадохме неправилното използване на думата „съпруг“ вместо „съпруга“ на лошия му английски. При срещата, обаче, с тази „хъсбън, се оказа че именно мацката е всъщност бойната част на семейството и с пълно право можеше да бъде наречена „съпруг“. Поне в това семейство. След като стегнато и делово ни отговори на въпросите, проведе няколко телефонни разговори и ни уреди всичко желано като предвижване и турове, грабна каската под мишница, яхна червения мотор и отпраши по дела. В това време добрият кубинец, играещ явно нежната част на семейството, с ловкост ни спретна по един фреш от ананас и ни го поднесе с прекрасна усмивка. Ведемо в това семейство царуваше хармония. Двамата бяха намерили своето място и изобразяваха тихо щастие.
Днес обиколката ни започна малко на обратно. За разлика от Винялес и Сиенфуегос, в които директно се гмуркахме в красивия исторически център, тук къщата ни за гости се оказа до явно по – съвременния център на селото. Той, пък от своя страна се случи до прашния пазар. Та, първото ни впечатление беше леко подтискащо. Единствено в Бутан бяха успели да въдворят в типичния пазар ред и чистота. Е, кубинците не бяха успели. И техните пазари следваха стриктно точните характеристики на типичния карибски пазар. Прашно. Къде леко, къде повече мръсно. Шумно и хаотично. Меката тапицирана мебел във вид на дивани, които предполагаха един от най-интимните контакти с телата на бъдещите си собственици, беше изложена на вниманието им директно на прашния път. Изобилието на дадените от природата храни в тропическия район никак не се беше отразило на предлаганите на пазара хранителни артикули. По сергиите това изобилие беше сведено до лук, кореноплодни и банани. Такава бедност на предлаганите храни в тропическа страна можеше да се обясни само с политическия строй. Безхаберието на управляващата партия към благосъстоянието на париите и неминуемо развитото безхаберие от страна на тези парии към собственото си благосъстояние.
За щастие, политическият строй не се беше отразил съществено на колониалната архитектура. Освен че бяха позанемарени, къщите успяваха да създадат онова романтично усещане на Латинска Америка. Всъщност, от всички посетени от нас кубински градове и села, именно Тринидат ми създаде пълното усещане на Куба. Такава, каквото я очаквах. Малки и много шарени къщи. Калдаръмени и прашни улици. Ретро автомобили и каруци. Хора, пъплещи навсякъде.
А тя ни се отвори на типично колонизаторско площадче. Насядали под сянката на дърветата местни старци. Не държащи непременно на сянката туристи. Кучета, размазали се от жегата, но въпреки това също нетърсещи жега. Винаги ми е било забавно да наблюдавам разликата между местните и туристите на такива места. Както знаем, жегата никак не е расист, сексист, или какъвто и да било там друг „–ист“. И тук, както и навсякъде, тя си беше еднаква за всички. Различно беше отношението на хората към нея. Местните, неизменно наситили й се в годините,упорито се криеха от нея под сенките. На много места виждах и други техники за криене посредством разходки с чадър, шапки и други приспособления. За разлика от тях, туристите не я избягваха така истерично. Дали защото тя си беше неизменен спътник на туристическата разходка. И избягвайки я, ще избягат и от придобиване на впечатления. Дали защото немалка част от бледоликите туристи бяха ограничени от слънчеви лъчи в родината си и несъзнателно се възползваха от възможността за синтез на така важния витамин. А дали просто като нас, я приемаха за част от екзотиката на пътуването. Така или иначе, голяма част от туристите се излагаха свободно на всичките й капризи.
Именно в тази градина случихме явно на някакво събитие по повод завършване на образование. По възрастта на главните герои допуснах, че е нещо като нашите абитуриентски вечери след завършване на гимназия.
На този площад за първи и единствен път по време на това ми пътуване в Куба бях свидетел на наличната все пак неравнопоставеност в равнопоставения социалистически строй. В рамките на няколко минути видяхме две момичета абитуриентки.
Едната дойде в разкошна розова рокля. Возеха я в голяма каруца. Е, нямаше лимузини. Все пак социалистическа Куба. Съобразявайки се с наличната действителност, лимузините бяха заместени с няколко каруци. Каруците пък бяха придружени от няколко млади ездачи на коне. Шумно и бляскаво изпращане на завършилата ученичка в живота. Бляскаво, колкото можеше да бъде все пак в наличния политически строй. И все пак, скъпа рокля тип „торта“, карети- каруци, конници, хора. Явно тази завършила абитуриентка беше имала късмета да се роди в семейство, поставено далеч по-високо в йерархията на равнопоставените социалисти.
Малко встрани от същия площад абитуриентския си празник отбелязваше друго момиче. Видимо родено в по-малко равнопоставено семейство. Съвсем скромна рокля, една придружителка и един фотограф. На краката джапанки. Нямаше карета. Всички малки павета по пътя трябваше да ги преодолее посредством личните си крака. Хубавите обувки нямаше как да се конкурират с удобството, предлагано от джапанките по такъв труден за абитуриентката терен. Затова те кротко си висяха в торба на ръката й, готови да заемат своето място в настъпилия момент.
Сякаш излязла от роман на Виктор Юго, малката абитуриентка, стигайки желаната позиция за снимки, събу носените джапанки, извади от торбичката високите обувки и запозира. И застана точно до изхвърлена опаковка от чипс. Странностите на живота. Беше преодоляла неудобството на заобикалящата я действителност във вид на покрити с павета улици. Боклукът или беше дотам приет за естествен в същата тази действителност, че не намираше за нужно да я преодолява, или просто не го беше забелязала във еуфорията си на млада дама. Артистично залягащия по земята фотограф определено щеше да не допусне този недостатък да развали прекрасните снимки. А пъстротата и скромната й натуралност така добре се вписваше атмосферата на социалистическа Куба!
И двете абитуриентки бяха придружени от по едно малко дете. Богатото момиче се возеше в каретата с малко момиченце. А покрай момичето с джапанките се въртеше малко момче. И двете деца бяха облечени и нагласени и видимо придружаваха порастналите дами. Дали бяха малките брат и сестра, или имаше някаква традиция, не успях да разбера.
И ето го истинският туристически център. И реновираните му в чест на туристите кипри улички. Същите ниски и шарени къщи, но вече лъснати. Колоритът им се допълваше от разположените цветя и неизменно шарени сергии с всякакви местни сувенири.
Дали защото селото беше доста малко, дали заради наистина тесните улички, дали заради многото туристи и местни, центърът с малките си улички създаваше усещане за прекалено гъста населеност. Допълнително усещане за тази претъпканост създаваха и плътно разположените една до друга маси на заведенията. Те успяваха на места да заемат изцяло тесните калдаръмени улички, без никак да се грижат за нуждата от свободно пространство на преминаващите и хранещите се.
Обикаляйки вкусно изглеждащи ястия, се предадохме на подгонилия ни глад и седнахме за порция риба с ориз и боб и пиле с ориз и боб. Беше си напълно еднотипно. Но пък и по същия начин вкусно.
Неизменно, в момента, в който напуснехме туристическите улички, навлизахме в техните ежедневни събратя. Обикновените улички на живеещите в селото кубинци. Освен че напълно липсваха в тях ресторантските маси, къщите по тези улички придобиваха някак си житейски запуснат вид. Личеше си, че тяхната роля се изчерпване с приютяване на живеещите в тях, без да ги е грижа за привличане на туристи.
Асфалтова настилка имаше само по наистина централните улици, през които преминаваха превозните средства, идвайки и отивайки в други селища. Нетуристическите улици в селото бяха покрити с павета. А част от тях бяха приели обикновения, трупан в ежедневието пясък да засипе голяма част от паветата. Именно по тях се движеха каруците, превърнати в основен начин на предвижване на обитателите на малките села и градчета в Куба.
Както в цяла Куба, и тук прозорците на къщите нямаха стъкла. Освен това, бяха изградени метални врати, леко издадени напред от фасадата. В началото висящите по тези метални решетки деца и възрастни ми изглеждаха екзотично. Няколко минути по – късно установих, че всъщност тази гледка е напълно обичайна за селото. В тези къщи просто живееха хора, които бяха заети с ежедневното си битие.
Надниквайки в различните стаи, в които живееха кубинците, неизменно виждах една и съща обстановка. Полупразна стая, в която има по едно старо легло. Нямаше пердета, килими, картини, или каквито и да било други мебели. Всъщност, от външния свят ги деляха единствено решетките на прозорците без стъкла. Но във всяка една полупразна стая неизменно присъстваха поне два люлеещи се стола. В случай, че членовете на семейството бяха повече, към тях се прибавяше нужното количество обикновени дървени столове. Явно люлеещите се столове бяха неизменна част от кубинския бит. Пък и като се замислиш, нищоправенето по цели дни е значително по – приятно върху люлеещи се столове.
В Кайо Ларго Мира се заговори с един младеж, който успешно играеше ролята на турист като нас. Та, той каза, че се връща от Тринидад, където случил на едноседмична фиеста. Според неговите думи тя трябваше да приключи точно в деня, в който ние бяхме тук. Надеждата, която носехме през целия път насам, успя да ни напусне едва след като видяхме жалките остатъци на фиестата във вид на вече развалената сцена.
Е, фиеста не успяхме да сварим. Но пък успяхме да станем част от кубинския нощен живот. Насред туристическия център имаше градски хълм. Посредством стълби и площадки с множество маси, на които се сервираха бира и Мохито, той успешно беше превърнат в рай за туриста. Изпихме по една бира в заведението, намиращо се на най-горната площадка. И се преместихме на стълбите, по-близо до оркестъра. Над стълбите и туристите се понесоха звуците на салсата. Част от туристите пък се понесоха в нейния ритъм.
На тези стълби установихме и либералността на кубинците към половото и пространствено изживяване на любовта. Седящите до нас две девойки, под напора на горещите ритми на испанската салса и количеството изпити бири, се отдадоха бурно на интимните си ласки. Тропици. Салса. Бира. Какво по-естествено от това?!
Умората и настъпващият мрак ни поведоха към къщата ни за гости. Пътят ни мина през онова малко площадче с малката църква, които видяхме в началото на обиколката ни. И тук, далеч от туристическия център, за втори път преживяхме нощта на Тринидад. Този път в компанията на местните. Нямаше много маси, на които да се сервира, нямаше и претенциозни заведения. Но пък имаше много много весели кубинци, които си говореха, или танцуваха под звуците на същата тази салса. Музиката наистина е универсален език. Тя достига до всички, независимо от пол, раса и социално състояние. И същите тези всички й се наслаждават по един същи начин.
Предпоследна ни вечер в Куба ни се случи именно в Тринидат. Не напразно добрият ни туристически закрилник ни доведе именно тук накрая на кубинското ни пътуване. Именно Тринидат се оказа най-истински кубински. Най-истински малък. Най-истински пъстър и прашен. И най-истински изпълнен със салса и хора.
Посрещна ни надписът „Feliz navidad“ в къщата ни за гости. Новата година току – що бе настъпила. Подмамени от върналия се коледен дух на неотдавна отминалата Коледа, прибрахме закупените местни подаръци. И се отдадохме на изпращане на последната ни тринидатска нощ.
Чаша ром. Люлеещи се червени столове. Пълнолуние. Тропическа топлина. По къси панталони и джапанки през януари. Всъщност, добре си изкарвахме!
