Последният ни преход в Куба от Винялес към Хавана беше най –дълъг. И както често се получава, и най –евтин. За 300 км. платихме по 30 кук /евро/ на човек.
С добро темпо от 100 км/час успяхме да се предвижим за около три часа и половина. За този дълъг преход се наложи да сменим колите на средата на пътя.
На фона на ретро автомобилите днешните ни такси колективо във вида на нови „стар внос“ автомобили изглеждаха далеч по – надеждни и комфортни. Поне такова усещане запазих до слизане.
Усещането се поразвали, когато пристигнахме в къщата ни за гости и разопаковахме багажа. Тогава се сетих, че по пътя ни заваля съвсем лек дъждец. Явно, обаче, е бил достатъчен, за да се просмуче доста качествено в багажника и да намокри цялата ми раница. Дрехите вътре бяха като току – що изпрани. Едната ми рокля имаше нужда и от изстискване.
Подобни поражения имаше и в багажа на Мира. Простряхме всичките си налични дрехи в стаята с пълното съзнание, че до твърде ранния ни сутрешен полет няма да успеят да изсъхнат.
Леко сниженото ни настроение за жалост достигна своите почти най – ниски октави благодарение намесата на последния ни кубински домакин.
Предвид истински ранния ни полет на другата сутрин, бях резервирала къща за гости на 5 км до летището. За да ни е удобно на следващата сутрин и да не изхабим едни 15- 20 излишни минути за други дейности, различни от сън.
Близостта до летището, обаче, определяше отдалечеността на къщата от центъра на Хавана. При това положение сравнително по – високата цена на нощувката от тази в Олд Хавана ме караше да очаквам доста добри условия. Е, за сметка на по – високата цена се оказахме настанени в стая с общ санитарен възел за цялата къща. А в този единствен санитарен възел нямаше дори дъска на тоалетната чиния. Но пък, както помпозно ни изтъкна домакинът, имаше интернет.
Добре, за сега нямаше други посетители. Бяхме готови да се справим с общия санитарен възел.
В пълен противовес на изключително любезните ни домакини по време на цялото ни пътуване, този последен такъв се оказа на рядкост нелюбезен.
Вместо пресен сок за добре дошли, с който вече бяхме свикнали, този рядък индивид ни спретна 10 минутно практическо упражнение по отключване и заключване на врата. Не знам защо точно беше решил, че само в Куба хората използват ключове. След това ни въведе в претенциозно оборудваната кухня с множество видове ром и пури. Имаше и няколко различни вида бира и минерална вода. На фона на явната му грубост, това странно контрастиращо с околната действителност имане, ме наведе на единствената мисъл за извършване на не много законовопозволени дейности.
На всичкото отгоре, се оказа, че носената от мен бира е същата като предлаганата от него. И няколко пъти настоя да му я платя, докато все пак осъзна, че си я носи отвън и няма нужда да му я плащам на пет пъти по-високата цена, която искаше от мен. Грубото му държане едвам ме въздържа да изискам приемо предавателен протокол по опис на всичко съдържимо в кухнята. Не ми се мислеше в консумацията на какво би ни обвинил на следващата сутрин. Естествено, не пропусна да настои многократно да ни сготви пиле с ориз за вечеря срещу 20 евро. В центъра на Хавана беше 10 евро. Само за сравнение. Пет минути настояване и няколко отказа му бяха нужни, за да възприеме, че не желаем. Ако не ми беше взел парите за нощувката от кредитната карта предварително, бях готова пеша да стигна до Олд Хавана. Ужасно неприятен човек.
На всичкото отгоре, за такси на другата сутрин до летището ни поиска 20 кук /евро/. Първият ден аз платих 25 кук /евро/ от летището до Олд Хавана. А тук бяхме буквално до летището. Нямаше как да преборим наглостта му. Платихме му. И се отървахме от него. Само заради това си заслужаваше да платим.
Обнадеждени от усетения от таксито на идване мирис на пържено пиле в началото на улицата, драснахме да си търсим храничката.
На уличката стоеше стара жигула, в чийто отворен двигател беше влязъл изцяло някакъв чичко. Реших да си подобря настроението като му се усмихна. Защо ли си помислих, че дой съвсем безкористно просто ще ни поздрави?! С две жици в ръце, изтръгнати от отворения двигател, той ни погледна и извика въпросително „Такси?“
Ай стига бе! Има ли начин някъде някога да не ни предложат такси? И ако искахме какво? Набързо щеше да сглоби жигулата и ще драснем заедно из широкия свят?
Припомнихме си не дотам доброто отношение на хаванци от началото на пътуването ни. Явно из цял свят хората, живеещи с столицата, коренно се различават от провинциалистите.
Почти съвсем загубили доброто си отношение към кубинския народ, ускорихме крачка към храничката.
И тук започна едно весело обикаляне по трите налични будки, на които привидно се продаваше храна.
Първата по място не ни хареса. Нищо, че от намиращите се в нея мъже упорито се издаваха приканващо -присъскващи любовни подкани. Пълната безопасност на провинциалните градове и села в последните дни, ни беше лишила от всякакви подобни очаквания.
Подминахме гордо и втората будка, тъй като ни се стори, че в нея продават само бира и гордо се отправихме към най – далечната. Именно от нея вярвахме, че ни беше настигнала вкусната миризма. Застанахме пред едрия африкано кубинец и го попитахме за пиле с ориз. Той ни каза‚ че тъй като е неделя, трудно ще намерим храна и най – вероятно има там някъде. По обяснението на „там някъде“ установихме‚ че това е първата по място будка. Щем, не щем, се отзовахме при любовните съскания на чернокожия зад щанда. Игнорирахме упоритите му предложения да ни стане годеник. Все пак друга храна нямаше наоколо. Първо критично огледахме изключително бедния асортимент. Второ гладно и напълно безкритично оглеждане. Както и да го гледахме, нищо съедобно не се намираше на щанда. След много оглеждане и убеждаване за липса на избор, се спряхме на пакет някакви пърженки, пакет от известните ни вече печени сухари / такива бяхме яли в Кайо Ларго/ и малко пакетче кафеви бисквитки. Всъщност, то с това почти се изчерпа асортиментът на предлаганите стоки.
Застигащият ни глад определено не помагаше на обземащото ни отчаяние. За това решихме да седнем и да хапнем там някъде. Не веднъж се бяхме убеждавали, че приетата храна рязко подобрява тонуса.
Огледахме се за подходящо място. По – добро от един бордюр на улицата не видяхме. Седнахме с лице към улицата и на фона на преминаващите ретро и просто стари автомобили настървено захапахме пърженките. А те се оказаха пържени сухари с червен пипер. В крайна сметка, не бяха лоши за нашия глад.
Леко изнемощели, с паднало настроение, с голи крака и якета, хрупащи пържени сухари на пътния бордюр. Така ни видя преминаваща лелка кубинка. Спря се да ни попита от тук ли сме. Развеселих се. Явно бяхме докарали достатъчно мизерен вид.
Хапнахме и се върнахме в реалността. А реалността изискваше да си намерим вода. Май бяхме видели вода в най – далечната будка, в която вече бяхме установили, че няма храна. Отправихме се на втори тур към нея. Същият този масивен афрокубинец ни каза че няма и вода. Второто за деня негово съжаление към нас вече беше придружено със също толкова съжалителна усмивка.
Тръгнахме по вече познатия ни маршрут към втората будка. И в нея нямаше вода. За втори път нуждата ни отведе до годеника. Обаче и там нямаше. Но пък съвсем до неговата будка забелязахме малко магазинче. А вътре ром, сладолед и вода. Брей, къде бил рогът на изобилието!
Супер! Водата я осигурихме. Е да, обаче с удовлетворяване на претенциите, те започват да растат. Вече не ни беше достатъчна само вода и храна. Удовлетворили тези две първични претенции, вече бяхме придобили желание за по една бира. Е, в магазинчето такава не се оказа.
Така започна нашият трети тур по утъпкания маршрут към будките.
По време на първия търсихме храна. По време на третия търсихме вода. Сега вече търсихме бира.
Във втората будка, в която нямаше вода се оказа, че няма и бира. Някак си остана неясно за нас съществуването й и намиращите се около нея няколко мъже. Като няма нищо, те какво правят там? Не ни обясниха, но ни обсипаха с подсвиркващо подвикващото си внимание.
За трети път акустирахме пред масивния афрокубинец от третата будка. Е, точно бира той пък имаше. Упоритостта ни беше възнаградена. А и за пореден път се убедихме, че в Куба на едно място се продава едно нещо. И то след добро количество опашка.
Тръгнахме към къщата за гости. По изградена туристическа традиция, си следвахме предварително набелязаните ориентири. Олющената спирка, дървото на ъгъла, импровизираното сметище на другия край на улицата. Малко преди него вляво и ето го скъпо струващото ни и отдалечено от центъра на Хавана място за преспиване.
И установихме, че няма какво друго да правим. Затова взехме мъдрото решение да започнем ромопиенето и да си легнем в 20.00ч. Пресметнахме, че така ще си осигурим осем часа сън.
След първите няколко глътки ром животът изглеждаше доста по -хубав, а цялата обстановка наоколо доста по – приемлива. Ромът беше най – добрият приятел на човека по тези географски ширини. И определено най – доброто нещо, което кубинецът е могъл да изобрети. Особено успешно помага да посрещнеш с търпимост всякакви несгоди.
След първата доза отново загледахме храната във вид на печени сухари. По – дълъг пакет храна не бяхме си взимали. Обемът му беше плашещо внушителен и по никакъв начин не вдъхваше надежда, че можем да го приберем някъде в така или иначе набъбналия ни багаж. Оставаше единствената възможност да го приберем на сигурно при рома в стомасите си. Явно поетият ром още не беше успял да разпростре релаксиращото си въздействие върху мен, та ме загложди едно съмнение дали ако изядем всичките тези сухари, обемът на пакета няма да повлияе на обема на целулита ни. За да ме успокои, Мира набързо ми обясни нещо за нуждата ни в момента от бързи въглехидрати. Пък и нали от утре щяхме да сме на диета. Отивахме в Ямайка. Е, всичко се оказа точно. Все пак друго си е личния ми приятел -доктор да успива с така научни доводи крехката ми съвест.
Докато ръфахме тестените бързи въглехидрати, за пореден път си спомних за масивния негър от полета към Хавана, който с жален глас се молеше на стюардесите за още едно сандвиче, защото бил чул, че в Куба нямало храна. В този момент това изказано от него подозрение стовари върху нас цялата тежест на правдивостта си. Колко беше прав човекът! Да си бяхме взели и ние по няколко сандвичета.
То и ние бяхме чували, че в Куба нямало храна и че трябва да си носим старите дрехи да ги раздаваме. Бяхме чували също, че и в Куба е много евтино. Май за пореден път разбрахме разликата между чутото и преживяното. С парите, които похарчихме, на фона на действителната евтиния за кубинците, май платихме образованието на няколко кубинчета. Което, както отбеляза Мира, е безплатно всъщност.
С напредване на последната ни хаванска вечер, много отговорно се отнасяхме към намаляване на багажа посредством изпиването на рома и изяждането на бързите въглехидрати.
Допихме малкото останало ром в бутилката. Посягайки да я изхвърля в коша, визуализирах нахалния ни домакин. Ако го откриеше в коша, утре ще ни таксува в троен размер. Надлежно си го опаковах в джоба на раницата за изхвърляне на летището. Благодарение на същия този ром бях изпаднала в такава фаза на откровеност, че при нужда можех да обясня на домакина ни мислите си за него и на шведски. Липсата ми на познания по испански в този точно момент нямаше да бъде пречка за мен. Добре че домакинът ни не направи грешката да се върне.
Краят на пътуването ни явно направи носталгична препратка към дома. И боба. Искам боб! Тук слагат боб в ориза за подправка. Знаят ли те какво значи гърне с боб. Опиянени от рома, започнахме да си мечтаем за уикенд в родопска къща. С много боб и пататници за смешно ниски цени в сравнение с евтинията на Куба. Ще си вземем и бутилка вино. От домашната изба на собственика. И шопска салата. И сиренце от близката мандра. И баничка за закуска ще ни спретнат. С домашно масълце. Вече визуализирахме хубавините на родната кухня.
Често съм установявала при пътуванията си, че по – хубаво от България няма. Този път с особено голяма сила.
Рано сутринта, подредени на летище Хавана установихме, че дори на летището има различни опашки. Пред единствените две заведения. След като изчакахме чинно първата и си взехме вода, решихме да поискаме и капучино. И в този момент комунистическият морал се стоварват с пълна сила върху капиталистическите ти капризи. Капучиното е на другата опашка. Какво е това. С една опашка, всички екстри?!
Изкуството да създават опашки навсякъде и по всякакъв повод искрено ме занимаваше. Че е изкуство, ми стана ясно. Но как го постигаха? Мисля, че докато чаках за капучино на летището успях отчасти да разгадая Мистерията на кубинските опашки. На всеки щанд работят задължително по двама души. При това положение може да се очаква, че са сложени там, за да обслужват по – бързо клиентите. Нали така са ни учили, че клиентът плаща и има право на бързо обслужване… и прочее капиталистически глупости. Както се оказа, тук ролята на двамата зад щанда основно е да си говорят помежду си. Сипването на мляко в канчето отне на единия младеж минута и половина. Защото беше много важно да си говори с другия, чиято роля от своя страна явно беше именно поддържане на разговора, тъй като така и не направи нещо повече. На всичкото отгоре, говорейки си, държаха да поддържат и очен контакт. При тези тежки условия направата на капучино прерасна в истински дълъг период от време. А в това време опашката бавно и полека, тихо и кротко си растеше. Но това определено и явно не пречеше на двамата обслужващи. След неопределено дълго време кубинецът почти с гръб към мен и чашите, бодна по една пластмасова пръчица в тях и без дори да ме погледне, вече напълно официално ме загърби. С периферното си зрение успявах да го следя. Докато си проправях път през опашката, все още не стигна до обръщане на внимание на следващия клиент.
След като си изпихме напитките на пластмасовите столове в чакалнята, решихме да се разнообразим из летищната зона.
И така попаднахме на няколко магазина. Така наречения „Duty free shop“ беше много занимателно преживяване. По-скоро наподобяваше нормален хранителен магазин. На простите му рафтове бяха разположени два вида бисквити, един вид шоколадови бонбони и безалкохолни напитки в „кен-чета“. И най-странният артикул за такъв магазин. Мляко в картонени кутии. Колко ли екзотична стока представляваше картоненото мляко за все още натурално хранещите се кубинци?!
Разбира се, имаше цяла витрина с ром с цени, по-ниски отколкото в Хавана. Не пропуснахме да си купим една бутилка за целите на пътуването ни до Ямайка. Уплашени от голямото нямане в Куба, предпочитахме да се запасим с каквото намерим по пътя.
Имаше и малко магазинче за пури. Вече писах, че в него се предлагаха най-разнообразни като цена пури. Всички те бяха заводски изработени. Респективно, за по-дългото им съхранение, бяха използвани съответните консерванти.
Имаше и няколко щанда сувенири. И един много важен щанд, на който се продаваха книги на и за Фидел Кастро и Че Ге Вара.
Поради малкия им размер, не успях да ги претворя на кадър.
Първата ни среща с Куба приключи.
Благодаря, Куба за срещата! Беше истински вълшебно преживяване!
Благодаря, че бяхме!
Предстоеше ни пътуване до Ямайка. Друга страна, друг строй. Полет, пълен с очаквания.
