Част единадесета – Нарита

Нарита– точно както беше написано в туристическите пътеводители. Малко и подценявано градче, но изключително красиво.

Това е градчето, до което се намира всъщност летището на Токио. Това е първата спирка на влака към Токио и първото градче, което вижда всеки турист, посетил Япония / дали от прозорците на влака, или на живо/.

И естествено, тъй като повечето туристи стремглаво са устремени към Токио, пък и в този първи момент, са натоварени на „Шинкансен“ с целия си багаж,  малко от тях се мотивират да напуснат бързоскоростия влак с цел посещение това невзрачно наглед градче.

И аз не го напуснах първия ден. Още повече, първото ми пътуване беше насочено към Осака. За сметка на това му отделих време в последния ми ден.

И то на връщане от Сеул, Южна Корея. След Япония бях отлетяла за още няколко дена натам. И доколкото двупосочният ми самолетен билет беше София-Токио-София, от Сеул се върнах в Токио, за са продължа към родината.

За радост, между полетите имах точно половин ден. И него именно отредих за посещение на Нарита.

По изпитания вече метод, по обяд се качих на „Шинкансен“ от Токио за Нарита. А за да мога да го разгледам необезпокоявана от тежкия си багаж, го оставих в каса на жп гарата на Нарита.

На всяка жп гара в Япония има огромни каси за багаж, в които се събира включително доста голям куфар. Така срещу неголямо заплащане   багажът може да се остави вътре и да се вземе след разходка по съответния град. И именно една такава каса използвах на гарата в Нарита.

Интересното дойде от там, че за разлика от повечето гари, тази си беше доста обширна. Имаше цял куп магазини и заведения за хранене. Съответно, подобни каси бяха разположени на много места, в много краища на тази гара. Избрах си аз една каса, сложих си багажа в нея. И с грижата на добър турист, а и за целите на последващото й откриване, се  огледах внимателно. И тъй като натрупаният ми опит всяваше обосновано съмнение относно способностите ми за бъдещото  откриване на касата с багажа ми, извърших няколко кадъра на най-близкото заведение и намиращото се около моята каса.

С удовлетворението на добре свършена работа си тръгнах аз. И добре си изкарах в Нарита.

Ходейки по улиците му непрекъснато възкликвах колко съм благодарна, че имах възможността да го посетя. Имаше, разбира се, и съвсем нова част. Но дори в нея нямаше небостъргачите на големите градове. Строителството си беше съвсем ниско. А хората живееха в малки самостоятелни къщи.

А извън новата част, се оказа, че Нарита е едно истинско старинно селище. Къщите и уличките в старинен стил не са правени за туристите. Те просто са си такива, останали непроменени от недалечното минало. Разбира се, бяха обновени и с подобрени фасади.

Именно тук за първи път можах да усетя в  пълнота бита на истинска  стара Япония.

Цялото градче беше изпълнено с множество стари работилнички – за храна, за дървени и метални прибори и съдове, за изработка на старинни и съвременни дрехи и просто на дребни сувенирчета. Тук видях старите пособия  за изработка на сладки, за обработка на месо.

А и типичен японски ресторант  със зала за хранене на земята, съгласно   древния обичай.

Именно в тези магазинчета  успях с последната шепа японски пари да си купя уникална дантелена чантичка от една вълшебна малка цветна работилничка.

Уличката със занаятите водеше право в Храма.

А и храмът, и особено градината с езерото около него, по нищо не отстъпваше на големите храмове в Киото.

Замаяна от приятната разходка, се отправих към жп гарата за последното ми пътуване с Шинкансен.

И настана моментът на откриване на касата, в която бях оставила багажа си. И тук лежерната ми омая рязко отстъпи пред нарастващата паника. За да използвам максимално времето, пристигнах на гарата двайсетина минути преди отпътуване на последния влак за летището. А, както писах в началото, тъй като полетът ми беше рано сутринта, това беше последната ми възможност да се придвижа до летището посредством влак. Следващата такава възможност беше с изключително скъпо струващо такси. А цената на таксито беше такава, че определено обосноваваше силната ми мотивация да се кача на последния влак.

Все още нищо неподозираща, си намерих  кадрите от обяд и  смело се насочих към предполагаемата от мене посока.  Е да, ама там не се оказа нито Онова заведение, нито „моята“ каса. Бързичко  отидох до съседния ъгъл с каси. „Моята“ не се оказа и там. А вече оставаха   около 10-ина минути до отпътуването на влака. Заради това реших да преустановя безполезното си щуране и  се обърнах за помощ към един от любезните служители на гарата. И тук за пореден път ще отбележа – НЯМА ТОЛКОВА ЛЮБЕЗНИ СЛУЖИТЕЛИ!

Показах му направените кадри. И без въобще да му е работа,  човекът   започна да тича,  ама наистина  буквално да тича, с мен из гарата, предполагайки къде може да бъде „моята“ каса. Така с него изтичахме няколко ъгъла с каси, докато най-накрая успях да намеря своята. Взех багажа си, а служителят продължи да тича с мен до самия перон, за да се увери че действително съм се качила на бързия влак.

Подобна любезност случих и при обратният ми полет към България. Връщайки се от Сеул,  кацнах за смяна на полета на летище Нарита. Тогава пък се оказа, че така съм си затворила катинара с шифър, че по никакъв начин не мога да го отворя. То за моята кифленска натура нищо особено, но все пак ми предстояха евентуални митнически проверки, на които никак  не можех да се явя със заключен куфар.

Отново помолих служител на летището да ми помогне като счупи катинара. Отново без да му е работа, и без дори да ми се присмее, служителят напусна поста си отиде някъде. Търси нещо, връща се с няколко инструмента. Оказваха са неподходящи, пак ходеше до някъде. И  накрая дойде с едни огромни клещи. Вече изпотен, успя да счупи катинара ми. Аз му благодарих около хиляда пъти.  Толкова бях притеснена от това, което  му   причиних и от неговия вече изморен и потен вид. Единственото, което той ми каза беше, че няма никакъв проблем. Благодари ми на свой ред и с най-широката си усмивка ми пожела приятно пътуване.

Прекрасни хора. Уникална държава! Само мога да си мечтая някога и ние  да обичаме себе си и ближните си по този начин!

В онази последна нощ в Японие се качих  на Шинкансен и за последен път потеглих към летището.

 

Последната ми нощувка в Япония беше отново на летището. Това пък се наложи поради стечението на две причини. Първата беше ранния ми полет на другата сутрин. А  втората обстоятелството, че последният влак за летището пътуваше в в 20,03 ч. в 20,03 ч. Съответно,  първият за деня беше късен, за да успея за моя ранен полет. Тоест, така или иначе, трябваше да предвидя една нощувка в областта на летището. А съобразно цените в Япония дори не ми се и мислеше за цената на  такава нощувка в хотел на самото летище. Съществуваше, разбира се, и вариант да нощувам в Токио и сутринта да се предвижа с такси. Но, отново запозната с високите цени в този край на света, някак определено не ми се заплащаше цената на  такси за 70 км. пробег

Заради всичко това, и обнадеждена от комфорта на първите ми две нощувки /на идване и на път към Южта Корея/, съвсем спокойно си се разположих на една от дългите пейки в салона за изчакване.

И тук японците  се показаха за пореден път като изключително любезни домакини. И едновременно грижещи се и съхраняващи спокойствието на гражданите си. Управата на Япония беше взела решение   да не смущава спокойствието на живеещите около летището  поданици на краля на Япония. Заради това през нощта на практика не се извършваха никакви полети. От трите нощи, прекарани на летище Нарита установих, че последният полет за деня е около 22,00 ч. а първият на следващата сутрин е около 07,20 – 07,30 ч. През това време няма нито един полет. Поради това и последният влак за летището беше в 20,03 ч. след това просто нямаше полети, за които да има пътници.

Липсата на полети беше довела и до почти липсата на  хора. В тъмната част на денонощието на летището бяха няколко служители и  такива като мен с ранен полет и липса на желание да платят такси, или скъп хотел на гарата.

Липсата на полети доведе и до нещо изключително съществено.  Липса на високоговорители. Нямаше излитащи и кацащи самолети, за които да бъде съобщавано. На практика изкарахме нощта в пълна тишина и спокойствие. Към 00,00 ч. изгасиха дори осветлението. Няма такива хора! В тъмнина, тишина и излегнати нашироко изкарахме нощния си сън. По-предвидливите си бяха взели и спални чували, които за най-пълен комфорт, опънаха на зелята.

Осветлението включиха едва към 06,30ч. сутринта. Все пак да не се успи някой и да вземе да си пропусне полета.

Събудих се и аз. И добре отпочинала, се насочих към полета за родината.

Япония ме посрещна добре. На всяка крачка от моето пътешествие ми показваше безкрайните си добри страни. И ме изпрати добре.

Не ми се тръгваше. Това беше една от наистина малкото държави, в които ми се прииска да остана.

С риск да се повторя – Прекрасна страна! Прекрасни хора!

И аз изкарах десетина дни сред тези прекрасности.

Благодаря! Благодаря, че бях!

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt