Баку. Столица на Азербайджан. Град, намиращ се на южната част на Апшеронския полуостров, на брега на Каспийско море. Един от най-древните градове в Близкия Изток. Първият град в мюсулманския Изток, в който е вдигната завесата на национален театър, прозвучала е първата опера, отворили вратите си първият университет и библиотека.
Най-големият порт на Каспийско море. Най-големият град в Кавказ с население около 2 500 000 души. Научно-технически и промишлен център с развити добив на нефт и газ, машиностроителна и металообработваща промишленост.
Научен и културен център на страната.
Въпреки че е изграден в защитен от ветрове залив, северните („хазри“) и южните („гилавар“) ветрове са чести негови гости. Баку произлиза от разговорната персийска дума «Бадкуб» – «Удар на вятъра».
Градът е изграден от древни времена амфитеатрално на южния склон на Бакинското плато. В зона на полупустиня със сух и горещ климат. Той дарява Баку с горещо и сухо лято и кратка мека зима.
И в една от топлите му зими кацнах на летище „Гейдар Алиев“. А летището ме порази. Изключително богато и грандиозно беше сътворено.
С такси преодолях 25-те километра до града.
Бях си резервирала къща за гости близо до крепостната стена. Няколко пъти любезните ми домакини ме попитаха кога се очаква да пристигне „мъжа ми“. Не можеха да приемат някак, че просто пътувам сама.
Любопитството на дамата-домакин не издържа и една от вечерите ме причака на прибиране.
– Защо пътувате сама? Мъжът Ви няма ли против? И на кого оставихте децата?
Толкова пъти вече са ми задавали тези въпроси. Но по време на това пътешествие ми беше за първи път. И силно ме впечатлиха.
Не знам защо, за агресивни ги приех. И се настроих отбранително.
Оказа се напълно излишно. Тогава още не бях стигнала до вселенската мъдрост, че човек съди за хората по себе си. Обичайно беше за тези хора да създават семейства и деца от ранна възраст. Това знаеха и това очакваха от другите. И добродушно житейско любопитство изпитваха към различното.
Няма да забравя как на следващата година, по време на пътуването ни Дона в Таджикистан, същите въпроси ми зададе споделилата с нас пътуването до големия град таджикска дама. Която ние първоначално оприличихме на „лелка“. Но след като се загледахме в лицето й, успяхме мислено да свалим забрадката и да изличим раждането на пет деца, за по-малка от нас признахме.
–Нямаш мъж и деца? – искрено съжаление изразяваха гласът и лицето й. – Не се притеснявай, ще имаш! – като на болна ми го каза. С някаква надежда. И все пак с недоверие в скорошното оздравяване.
И замлъкна след това. Решили, че нещо сме я смутили, двете с Дона я оставихме на мълчанието й.
Затова така ме стресна извиканото изведнъж:
–Не ти трябва мъж. Не се жени. Много си си добре така. Я виж как си пътуваш.
Чак се притесних. Какво се беше случило в тези пет минути?
Оказа се, че сестра й пристинала в големия град, към който пътувахме. И ще бъде там пет дни. И от три тя моли мъжа си да й даде пари за пътуването на не повече от 100 км. да види сестра си. Че следващият път кой знае след колко години ще бъде.
А не че им бяха лоши мъжете. Животът им беше така устроен, че работи в семейството само мъжът. Жената се грижи за домакинството и отглежда многото деца. И не разполага с лични средства.
Та, явно дългите разговори по време на изминалите три дни си беше спомнила в петте минути таджикската жена. И за кратко самостоятелността й се бе видяла по-привлекателна от семейния й живот, изпълнен с радостта на многото деца.
И моята азербайджанска домакиня изпитваше напълно същото любопитство към непознатото за нея самостоятелно миткане по света. Че и без група, беля.
Това са едни от моментите в живота ми, в които не мога да реша добър ли е животът ми, или празен.
Всъщност, няма „по-добър“ и „по-лош живот“. Да си готов за своя трябва. И да го приемеш. И да го живееш положително, и с радост да запълваш дните си.
Така или иначе, сега бях в този живот, в който мога да пътувам, решавайки сама. И той ме бе отвел в Баку.
Нямаше причина да го хабя в празно стоене. Багажът в стаята, и сред града.
А той ме посрещна с тесните си романтични улички.
Нали тях исках да видя. Онези същите, по които е сниман старият руски любим филм „Диамантената ръка“.
А те ме изведоха право до крепостните стени на Баку. Е, много обичам да се получава така – да има крепостни стени.
А някога тези крепостни стени на стария Баку са служили не само за отбрана на града. С тях са били отделени и отделните му квартали. А в тях са били изградени онези източни „махаля“, които видях вече в Узбекистан и Иран. Всяка“махаля“ задължително имала четири задължителни елемента. Пазар, джамия и чай-хана, изградени в центъра. И жилищни къщи около тях. Именно този център бил сърцето на всяка „махаля“. Да се снабдят живущите с необходимото за ежедневито от пазара. Да се срещнат с Бога в джамията. И с хората на сладка приказка в чай-ханата.
Днес, по обясними причини, са запазени само част от отбранителните крепостни стени. Новото е настъпило. И междукварталните стени са изгубили необходимостта си.
До една от централните порти беше изграден прекрасен парк с цели два фонтана. Както щех да се уверя, подобни паркове със задължителния фонтан имаше из целия град.
А доколкото този беше буквално на пет минути от къщата ми за гости, можех да му се наслаждавам и денем, и нощем. А наблизо имаше павилион за най-вкусните палачинки. Доста беше трудно да убедя готвачите да не ми слагат месо. Никак не разбираха поради кава причина искам да се лиша от подобна „вкусотия“ . А и наистина не се сещаха какво друго да ми сложат. И как така сирене и кашкавал без месо. Така странно прозвуча този мой каприз на един от тях, че възкликна „Защо сте дошли в Азербайджан, щом не ядете месо?“.
Успях да ги убедя, все пак. И тъй като истински вкусни им се получаваха, дойдох и на следващия ден. Явно, изминалите няколко часа им бяха дали възможност да приемат идеята. И този път се сдобих с желаната палачинка срещу значително по-малко думи. И тук създадох повод за разкази на внуците.
И двата пъти си хапнах вкусната източна катма сред красотата на парка.
И няма крепост без легенда. Имаха си и тези стени.
За Момината кула. И не един вариант.
Да започнем с първия.
Някога на територията на съвременен Баку съществувало шахство. И го управлявал могъщ шах. Случило се, че шахът се влюбил безумно в собствената си дъщеря. И решил каквото и да става, да се ожени за нея.
Нямала право красивата девойка да не спази думата – закон на своя баща и повелител. И в надеждата да избегне подобна участ, го помолила да построи за нея висока кула. Надявала се за времето на построяването й, баща й шахът да се опомни и да се откаже от странното си решение.
Дали строителството по-бързо се случило, или силни били чувствата на шаха, кулата била издигната, а шахът настоявал на близка сватба.
Нищо друго не оставало на нещастната принцеса. Качила се на върха на кулата. И се хвърлила във водите на Каспийско море. Ударила се на скала и погинала.
От тогава кулата носи името „Момина кула“. А скалата, на която се разбила принцесата, нарекли „Камък на девственицата“. И младите младоженки до днес поставят върху нея цветя.
И, сякаш с намесата на Холивуд, сътворил народът и друг, далеч по-щастлив край на същата легенда.
А започва с хвърлянето на принцесата в Каспийското море.
И тогава нейният възлюблен отмъстил за своята любов и убил подлия шах.
На всичкото отгоре, съвсем скоро младият юноша разбрал, че любимата му не загинала. От удавяне в морските води я спасили красиви русалки. И не след дълго, двамата влюбени се намерили и скрепили любовта си с красива сватба.
И от тази романтинчна легенда, скучните учени с хладната си жажда за знания, извлекли два важни научни факта за кулата.
Доколкото женитбата между баща и дъщеря била напълно недопустима за исляма, то кулата е строена още в доислямския период.
И другият факт – тогава вълните на Каспийско море са се разбивали в подножието на самата кула. А днес са отстъпили достатъчно. И тя се намира на добро разтояние от брега.
Съвсем близо до Момината кула се намират останките на древен Храм на огъня.
И за него легенда си имат местните. От християнския период на града. Тогава, когато е бил част от Велика Армения.
Недалеч от кулата бил екзекутиран светия апостол Вартоломей.
Преданието повелява, че Вартоломей бил разпънат с главата надолу. А след това, по заповед на Астиага – брат на царя на Велика Армения, Полимий, кожата му била съдрана.
Жестоката екзекуция била извършена до зороастрийския Храм на Огъня Атешгях.
По-късно върху него била построена църква. През 19 век църковната сграда била заменена с нова. И през 1936 година целият този труд отишъл на вятъра. Съветската власт унищожила всичко.
И днес от всички тези храмове, изградени през вековете, останал само фундаментът.
В древните времена Баку бил един от центровете на зороастризма. Култови Храмове на огъня имало изградени както в старата бакинска крепост, так и в покрайнините на града. Учените смятат, че дори самата „Момина кула“ първоначално е била такъм Храм на огъня.
Днес, за жалост, от зороастрийския период на града, не е останало почти нищо.
Всички останали исторически паметници в Баку бяха най-различни джамии. Уважавам ценността и историята на всяка една от тях.
И все пак, предпочетох да стигна до примамливите гигантски цветни листенца на новата кула на Баку.
Не се оказаха листенца, а огнени пламъци.
Огнените кули е кръстен прекрасният ансамбъл. И се състои от три небостъргача.
А символизира вечните огньове, горящи в древните зороастрийски Храмове на огъня. Огънят е сакралният елемент, почитан в зороастризма. Затова храмовете на тази религия се наричали Храм на огъня.
И заради тяхното множесто още от персийско време е получила тази земя името Атурпатакан, Атропатена, или Мидия Атропатена. В буквален превод от персийски – „Земя на огъня“ , или „Пазител на огъня“.
Така нарекъл и създадената държава след нашествието на Александър Македонски над Мидия последният ахеменидски сатрап (управител в Древна Персия, назначен от царя и принадлежащ към царското семейство).
Заради известността през вековете на днешния Азербайджан като „Земя на огъня“, огнени езици на огъня са изобразени на днешния герб на страната.
И изградените Огнени кули в Баку, освен че са най-високата сграда в държавата, копират този огън, изобразен на герба й. Идеята на архитектите била от птичи поглед структурата на комплекса да напомня за герба на Азербайджан.
Освен цялата им красота, фасадите на трите кули са превърнати в гигантски екрани с използването на повече от 10 000 светодиоди. А те се включват всяка вечер в невероятно светлинно шоу. Играта на цветове и непрекъснато преливащите се светлини по тях напомнят движението на огнени езици.
В този й вид, на един огромен пламтящ в различни цветове огън, видях Огнените кули предната нощ. И на сутринта като зомбирана се насочих към тях за по-близка среща.
През поредната градинка. Изуми ме количеството на тези градини в полупустинния Баку. И си имаше обяснение и за това.
До средата на 19 век в Баку е властвал именно този сух и жесток климат. В града не е имало никакви зелени насаждения, изключая мини градинката в шахския замък в старата крепост.
След открия нефт, в края на 19 и началото на 20 век, настъпва изключително силен ръст в развитието на Баку. Той го превръща в един от най-големите нефтедобивни центрове. А с част от натрупаното богатство управниците на града искат да постигнат невъзможното. И за да покажат величието и силата си изграждат в града изключително много паркове и градини. Във всяка една от тях изграждат най-ценното за полупустинния район – фонтан с вода. Хем и за разхлада в горещината на лятото.
За щастие, това желание на първоначалните управници се развива при всеки следващ. И днес в Баку функционират повече от 50 фонтана.
В допълнение към тях, инженерите изграждат новите булеварди и високи жилищни сгради, образувайки своеобразни защитни стени от вятъра.
И благодарение на цялата тази грижа, Баку е превърнат в зелен оазис. Закономерно това променило и микроклимата на града. И сега възрастните му жители само си спомнят за силните летни пясъчни бури. А неизменните северни ветрове духат с по-щадяща мощ.
А на сутринта се отправих и към брега на Каспийско море.
Разбира се, беше изграден прекрасен и огромен парк.
За да бъда честна, доста силен вятър духаше. Не се бях подготвила за него. Та се увих с подръчния шал.
А местните снизходително ми обясняваха, че днес вятърът е истински дружески и мек. Какви ветрове имало!
Честно казано, на мен и този ми беше достатъчен. А местните наистина напълно необезпокоявани си се радваха на крайбрежните алеи и паркове. И на самото море.
И на залеза зад Огнените кули.
