И се разкри пред нас селото Ушгули.
До сега си мислех, че сме видяли достатъчно красиви и древни села. Много каменни къщи видяхме. Много каменни кули също.
Но село Ушгули беше сякаш като събирателен образ на всички тях. Толкова старина и красота беше събрана на земята между високите върхове!
Не напразно самите грузинци признават, че именно в село Ушгули е запазена най-добре самобитността на древния живот. И за да я усетиш, непременно трябва да посетиш селото.
До скоро най-високото планинско постоянно обитавано село в Европа с надморската си височина от 2 200 метра. Единственото по-високо от него било дагестанското село Куруш, с височина 2 500 м. Но то е станало постоянно пребивание за жителите си едва преди около 70 години. До тогава обитателите му се спускали през зимата в по-благоприятни райони и ползвали къщите си в Куруш само през лятото.
Ушгули е разположен в невероятно красива долина. Близо до извора на река Ингура.
Въпреки че изглежда единно село, Ушгули вдсъщност представлява община, състояща от четири села – Муркмели, Чажаши, Чвибиани и Жибиани. Посреща гостите от към Местия, а и нас от към планината първо село Муркмели. След нето, буквално на няколко метра, издигнато на невисок хълм, е село Чажаш. А след реката са селата Чвибиани и Жибиани.
Днес вече границите са достатъчно размити и общината е придобила вид на общо поселение. А в него живеят само около 70 семейства.
Своеобразният туристически център е оформен в рамките на село Чвибиани. В него са разположени къщите за гости, кафенето и музея.
В него беше и нашата къща за гости. И беше уникална тя. Чешмата в двора беше със значително по-голямо корито от досегашните. И ледена, според разказите на осмелилите се да я пробват, вода.
То ли патки, то ли гъски. Абе, братовчедки, така или иначе.
И друго интересно си имахме в двора. Семейство скандинавци. Нищо не можеше да уплаши тези сурови викинги. Опънаха палатките на двора и прекараха студената нощ без изобщо да ги притесни нещо. А на сутрина оттам занаизлизаха ято малки скандинавчета. Така се гради силен дух в силно тяло!
Този последен преход и най-кратък се оказа. Та още в ранния следобед си бяхме пристигнали в селото. Една част от групата тръгнаха към близкия ледник Шхара. Намиращ се на 7 км. от селото и представящ най-популярния трек.
Маршрутът не бил никак сложен. Едната част с микробус. Другата пеша.
Ние пък решихме да се отдадем на разходка из селото и изкачване на близките баирчета. И добре, че така направихме. Сигурно е бил невероятен ледникът. Но и селото имаше какво да покаже.
Времето беше спряло зад тези баири. Къщите си бяха каменни. Както преди няколко столетия. Каменни бяха и покривите. Както преди няколко столетия. Извисяваха се каменните кули. Както преди няколко столетия.
Сега само остава да излязат из-зад ъгъла…
И излязоха. Деца на коне. Децата на силните хора. Сила, формирана столетия от суровите климат и планина. Няма време за глезене и безгрижно детство. Щом може да ходи, значи и кон може да язди. И се впряга в общото дело.
Излязоха и техните по-съвременни братовчеди. Щастливо тичащи след велосипедите си.
Излязоха и малко по-порасналите. И те на кон.
Намерихме и още по-щастливо въргалящите се в локвата прасета. И спокойно полегнала крава.
Всъщност, не е ли това най-щастливото детство?! И не е ли това най-истинският живот?! Когато ти е сладък всеки залък. Защото знаеш с колко труд си го изкарал. А и болките в гърба не ти позволяват да забравиш. И не тънеш в депресия, че нещо нямаш. А са ти червени бузите и си щастлив от това, което имаш.
Наименованието Ушгули се превежда от грузински буквално като „ безстрашно сърце“.
Суровите климатични условия и териториалната изолираност на населяващите го свани ги направили не само различни от всички, включително от останалите грузинци. От древни времена те си живеели по свои закони, често различни от грузинските.
И съдия и управник бил избраният от хората старейшина – базилевс.
В новата история е останал източник, според който в началото 20 век, когато Сванети вече е част от Руската държава, от Кутаиси пристигнал съдия. Изпратен да разгледа всички дела, събрани за година. След като се запознал с местните и се опитал да отсъди по няколко дела, приключил работния си процес с думите :“На този народ законите са неписани. Моят престой тук е безполезен“. Полял всички папки с керосин и ги запалил.
И тръгнахме ние из това отминало време.
Уникална е изобретателността човешка.
Нямаха си още реклами и големи билбордове. И информацията за продаваните стоки се предоставяше чрез непосредственото им окачване по оградите. Просто и нагледно.
Имаха явно нужда и от тази скрита електрическа крушка. Но в нашите представи вариант за подобна нужда така и не се яви. Но определено нещо оигинално ще да е било.
А в началото от към селото върху невисок хълм се издигат 2 кули и църква. Хълмът на село Чажаш. А кулите и църквата са единствените останали от древния долен Чажашски замък.
Недалеч от него някога е имело и горен Чажашски замък. Наречен още Замъкът на царица Тамара. В него се настанявала царицата по време на обиколките си из Сванети.
Не напразно я обичат хората. Именно периодът на нейното управление е останал в историята като „Златният век на Грузия“. Освен всички хубавини, които направила за страната си, царица Тамара спомогнала за разпространението на християнството по тези земи. По нейна заповед били построени множество манастири и църкви.
Днес от замъка са останали само почти разрушени няколко кули.
А на една от кулите на долния Чажашския замък имаше четири фотографии. Оказаха се на четиримата жители на това миниатюрно село, на които им се наложило да воюват във Великата Отечествена война.
Поседяхме и ги погледахме.
Па се снимахме и драснахме надолу.
Там пък нещо като заведенийце от новото време ни срещна. И ние, нали от народ уважителен произлизаме, приседнахме му на по бира. Която, разбира се, снимахме.
Само просто искам да обърнете внимание, значи, как кадърът демостративно сочи, че не само аз така безогледно и непрекъснато снимам.
Да няма, значи, следващият път… нали?!
И се отправихме към къщата ни за гости.
Групата от ледника се беше върнала. И заедно седнахме за последната си сванска вечеря.
Колкото и да е хубаво едно пътешествие, и то май свършва.
