По пътя се заприказахме, че река предстояло да минаваме.
И в този момент осъзнах, че тази част от програмата ми е останала извън сферата на внимание, явно.
И на коне трябвало да я минаваме.
Лек уплах напъпли в моята душа. А аз дали ще мога? И колко ли ще е бурна тази река? Ку зема да съ удавя? Че и да загина, беля?
Добре че я стигнахме бързо. Та чудовището, растящо в моята глава, се откри пред мен в цялата си бяло – зелена красота.
Реката не се оказа нито дълбока, нито страшна. За сметка на това просто красива. Красиви бяха и зелените върхове покрай нея. А заснеженият връх беше просто величествен.
И не само че на коне трябваше да я минем, ами те си бяха строени там. Сега вече оседланите коне в селото придобиха смисъл. Явно и те по туристите се движеха. За да извозят същите тези туристи.
И тук се случи леко неудобство едно такова.
Докато уговаряхме със случайни коне – притежатели за цената на този превоз, изведнъж пред мен изникна нашият домакин от предната нощ.
С леко завишен тон и обидено честолюбив патос взе да ми разказва как сме нощували при него и трябвало с него да се разберем да ни превози през реката. Той нещо обидил ли ние? Защо ние така го обиждаме него?
Брей, ти да видиш. Никак не сме искали подобни негативи.
Така или иначе, предлаганата цена от всички беше подобна. А след пазарене ставаше още по-еднаква. Така че се съгласи цялата ни група да ползваме баш неговите коне.
Усмирихме ситуацията. И се започна едно конно преминаване.
Един от нашите по-независими мъже беше дръпнал малко по-нагоре по реката и беше открил място за пешеходно преминаване.
Но все пак с коне си беше далеч по-вълнуващо. Дори за моята уплашена, по принцип, душа.
И преминахме. За по-безстрашните и умелите, се предлагаше самостоятелно яздене на кон. За такива като мен, дето са си стиснали душата зад зъбите, лично собственикът-домакин се яхна на коня до мен и така преминахме двама.
А на другия бряг установих, че страхът ми беше напълно изместен от току – що преживяното удоволствие на конно преминаване на река.
