От село на село питах жителите какви са тези кули, за какво са служили. И от село на село ми отговаряха, че в тях древните са жиеели с цел да се пазят от вражески нападения.
И не ми харесваше, и не ми харесваше този отговор. Той не че не ми харесваше. Ами невъзприет от моето европейско съзнание оставаше. Как така ще живеят там? Че те са тесни. Няма място. А нямат и прозорци, беля. И е тъмно, и е душно.
И затова продължавах да питам. Така правя, когато отговорът не ме устройва. Пък дано получа по-разбираем.
Но не получих. Отговорът напълно неизменен си остана.
И европейското ми съзнание, свикнало с европейското си жилище, пълно със светлина и способи за проветряване, започна да се връща назад във вековете. Там, във времената на големите битки и страшните врагове. С острите ножове.
Не можех да приема предназначението на кулите, тъй като то не се вписваше в моите собствени тесни представи. Изградени от моят си начин на живот. Сега нямаме битки. Слава Богу, никой не ни напада. И дори не можем да си представим каква ще да е тази причина, която би ни лишила от някакви така обичайни за нас удобства. И мрънкаме, и мрънкаме, и искаме все повече още. Пък и намираме време да се оплакваме как все някакви права ни били нарушени.
А онези, древните, живеели в сурови условия. Какво ще проветряват – навън е минус 100 градуса.
А и каква светлина, когато врагът е отпред и грози те заколване с онзи, големия нож.
Както казва моята приятелка, която заради добрите съвети нарекох гуру Весела, „животец мил“. Оставяш всякакви претенции за комфорт и удобства. Няма да дишаш толкова интензивно. И няма да ти е светло. Но пък ще си жив.
Колко пъти докато се разхождам из подобни свидетелства за тежкия живот на предците ни, си мисля – В колко добри времена живеем!
А когато се върнах в моето време, прочетох все пак за тези кули. И напълно правдиво си се оказа обяснението на местните.
Свански кули са наречени те. А на грузински сванури кошки.
Крепостно отбранително съоръжение във формата на четиристранна кула. Използвано едновременно за жилище и за защита от честите вражески нападения. А и от извършителите на кръвното отмъщение лицври. Нали този изолиран народ най-вече от вътрешните си врагове страдал.
При това се оказаха типични те не само за района на Сванети. Същите кули имало и в Чечня, и в Осетия.
Ами, да. Едни и същи условия на живот. Едно и също историческо време. Едни и същи необходимости са довели.
Строени между 9 и 12 век, те са каменни, с височина 20 – 30 м. Дървото било използвано само във вътрешността. Отвън лесно запалимият материал бил изцяло изместен от камъка.
В тях, в случай на опасност, фамилията складирала хранителните си запаси и водата. В тях прибирала домашните животни. И в тях прекарвали членовете й времето на настъпилата опасност.
Непосредствено до тях били изградени жилищата им – значително по-широки и също изцяло каменни отвън къщи. В тях фамилията прекарвала ежедневието си в мирни времена. Кулата и къщата са съединени с тайни проходи, известни само на старейшините на рода. За да заблудят противника, в случай, че все пак успее да проникне в семейната крепост, често били строени и лъжливи проходи, които завършвали с капани.
Сванската кула обикновено има от три до пет, рядко шест етажа, разделени от дървени или каменни тавани.
Подовете (респективно таваните) са свързани помежду си с дървени стълби, прикрепени към доста стегнат люк. А те, за да се избегне проникването на обсаждащите, били разположени в противоположни ъгли на кулата.
Дебелината на стените на кулата, както и периметърът на всеки следващ етаж се намалява, придавайки й трапецовидна форма.
На върха на кулата е изградена наблюдателна площадка. А самият последен етаж завършва с двускатен дървен покрив.
Освен отбранителна, сванските кули изпълнявали и оповестителна функция. Само да забележат враг на хоризонта, и на главната кула запалвали огън. И всеки от сваните, забелязал този огън, запалвал същия на своята кула. Така жителите можели много бързо да се подготвят за предстоящото нападение.
В Осетия и Чечня за жилищен е предназначен едва третият етаж.
А в Сванети жилищен бил първият етаж.
Строен специално без прозорци и врати. За да бъде сведена до минимум всякаква възможност за проникване отвън. В него по време на обсадата се намирало не само семейството, но и добитъкът. И често се налагало семейството да живее така в продължение на години, докато заплахата отмине.
В центъра на жилищния етаж било изградено открито огнище. Нали покрай него минавал животът в древността. То давало и топлина и готвена храна. Не напразно именно огънят почитали древните зороастрийци. И Храмове на огъня наричали храмовете си.
Подобен култ към огнището имало и по тези земи. А в планините на Монголия е съхранен и до днес. Или поне до преди три години, когато имах късмета да бъда там.
Та, огнището в центъра на стаята било каменно. Изградено от кръгла каменна плоча, оградена също с камъни. Над него, на метален статив – очач, бил поставен котелът. Таваните били предпазени от изгаряне от специални метални пластини. А димът излизал през тесните отвори, оставени за естествена вентилация.
В по-късните години вместо огнище в кулите била изграждана стенна камина.
А мястото на огнището било свещено за народите на Кавказ. Те се кълняли в огнището, около него живеело семейството.
Най-тежка била кражбата в близост до огнището. Тя се приемала за смъртоносна обида. Недопустимо било изхвърлянето на отпадъци в огнището. Единствено останалите след хранене трохи хляб можели да бъдат предадени на пламъците в горящото огнище.
Недалеч от огнището се хранело семейството. В случай на гостуване на външен човек, първо бивал нахранван гостът. И само стопанинът на дома споделял трапезата с него.
Спяли древните свани на широки дървени, или каменни легла, покрити с бродиран филц. Някои от членовете на семейството спяли директно на пода. Върху овчи матраци, покрити с овчи кожуси. Само по-заможните семейства имали копринено легло, украсено с бродерии.
Леглото на пода се оформяло всеки следобед в далечния ъгъл на стаята. А постилането му било свещен ритуал. Посветената в него стопанка на къщата изпълнявала всеки ден точно и последователно подреждането на отделните му части.
На този ритуал имах късмета да присъствам в една от нощите ми в Монголия, прекарани в номадските им юрти.
Отново от съображения за сигурност, сванските кулите нямат нито врати, нито прозорци. Едва на над 2 метра от основата на кулата, на нивото на втория, или третия етаж, е изградена малка врата. А достъпът до нея е единствено посредством подвижна стълба.
Интересно, дали древните нападатели, запознати с тези особености на планино кавказките кули, заедно с ножа и ризницата, са си носели подвижни стълби?
Не намерих отговор на този въпрос в „мрежата“.
Прочетох, че на следващите етажи в кулите се съхранявали храна и инструменти.
Често кулите били свързвани с подземни канали с близката река, или канал. И така се снабдявали с вода в продължение на дългите обсади.
Докато търсех информация, четох легенда за превземането на едно от чеченските селища, застроено с подобни кули. Долен предател, в желанието си да отмъсти за нещо си на жителите, посъветвал нападателите да нахранят конете си с достатъчно количество сол. Сторили го. И жадните животни, водени от инстинктивната си нужда от вода, намерили мястото на тези подземни канали. И така бил преустановен достъпът до живителната течност на обсадените.
А тук, в Сванети, жилищната кула била собственост на едно семейство. Когато децата пораствали, само най-малкият син можел да остане в кулата заедно с родителите си.
Колко мъдро! Не първородният, както е в европейските царства. А именно последният. Защото порастналите преди него излизат и създават собствени семейства. За да не е тясно за всички. И едва последният, след който няма кой да расте повече, можел да остане и да ползва семейната кула, вместо да бъде изоставена тя.
Не спира да ме впечатлява колко мъдрост има внедрена във всяка една традиция. Мъдростта, определена от условията на живот.
А когато и това най-малко дете създаде свое семейство, новото семейство не можело да живее в една и съща стая с родителите си. В мирно време, докато обитавали съседната къща, то бивало премествано в отделна стая. В случай, че нямало такава стая, общата стая се преграждала и в ограденото за новото семейство място се изграждало отделно огнище. По време на обсада, докато всички били принудени да се преместят в тясната кула, младоженците отивали на горния й етаж. На един етаж място за две стаи не е имало. А правилото не се нарушавало дори в екстремните условия на обсада.
Само не можах да не се замисля. А как са се раждали децата? Нали години е можело да тече една обсада. Не е била така строга? Или всяко семейство можело да извършва и това свещенодейство?
Ами в случай на пренасяне към вечния живот? Тогава какво? Единствената врата е на 3-4 метра.
Нелек живот са водили древните свани. Истински нелек.
В днешно време сванските кули отдавна са изгубили предназначението си. Във всичките му форми. Единствено се ползват за съхранение на сено. И се рушат. Само някои от тях са постегнати и отворени като музеи. Въпреки че вътре, освен тъмнина и каменни стени, няма какво да се види.
За поддръжка на останалите, местните наследници на древните свани не отделят средства. И те застрашително се рушат в непосредствена близост до къщите им.
