Доколкото до наши дни не се е съхранило автентичното му име, градът е кръстен Шунантунич от съвременните изследователи. В превод това наименование означава „Каменната дама“, или „Каменната дулсинея“.
Какво е вдъхновило изследователите да дадат именно това име на древния град, не е известно. Част от предположенията са, че са го кръстили така в чест на жената – управител на града. А че именно жена е бил управител, са намерили доказателства при изследване на таза й. Разбира се, заради каноните на времето, тя е била облечена и е изглеждала като мъж.
Друга версия е неминуемо свързана с легенда за човек, който видял дух на жена, слизаща по стълбите на голямата пирамида. Човекът се върнал с много хора, но духът повече не се появил. Затова кръстили града „Каменната дулсинея“, или „Дулсинеята на духовете“.
Градът е построен върху изкуствено заравнено варовиково било с надморска височина от 183 метра. Жилищните сгради са били на площ от няколко квадратни километра, изградени около централната зона на града. А жителите на града са се занимавали основно със селско стопанство с цел добиване на храна. Намиращата се съвсем наблизо река е била техен голям помощник.
А намерените в града множество раковини, карат учените да предполагат, че древните жители са стигали със своите кану чак до морето. Както и досега, така и тогава кану са изработвали от лекото дърво кедър. И са били истински майстори в това.
Друго ценно, открито тук, е обсидиант. От него са изработвали оръдията си на труд. С негова помощ са наблюдавали и движение на слънцето, доколкото през него може да се гледа към слънцето, без да се повредят очите. Но тъй като обсидиант не е често срещан по тези земи, учените предполагат, че жителите на Шунантунич са го донесли от някъде. Може би от далечните земи, които са посещавали със своите кану?!
Намерени са в града и два монумента, донесени още тогава от Каракол, което пък свидетелства за връзките и с този град.
А намерената каменна стела, на която е изобразена емблемата на големия град Наранхо учените приемат за доказателство, че Шунантунич е бил васален на друг град на маите – Наранхо.
Според преведеното ни от разказа на местния екскурзовод, именно в този васален период е построена старата пирамида, която е изпълнявала церемониално религиозните функции.
Именно времето след получаване на независимост се приема от учените като времето на най-големия възход на града. Според тях тогава жителите на града са били между 7 000 и 10 000 души.
За пореден път се впечатлих от огромните стълби. При това огромни се струват на мен, която съм с немалък ръст. А как ли са ги преодолявали ниските маи?
Според отговора на местния ни водач, стълбите са правени умишлено високи. Не е трябвало да им е лесно на древните посетители, а да осъзнават с всяка стъпка величието на божественото и на самото церемониално място.
След проведените разкопки,във вътрешността на пирамидата е намерен скелет на човек. Заради това учените приемат, че тази пирамида е била и гробница. По дължината на бедрената кост, черепа и зъбите става ясно, че се касае за погребение на мъж на възраст между 20 и 30 години.
А че е принадлежал на представител на аристократичната класа на древния град намереният скелет, учените предполагат на първо място заради изяществото на гробницата, построена за него. А също и заради намерените с него множество керамични изделия, нефритови украшения и кости на животни. За тях пък се предполага, че са на пренесените в жертва животни, сред които имало ягуар и някакъв вид елен.
Продължавайки да бродим из древните места, стигнахме до по-затворения от към посещения площад, отреден за елита.
Извисяваща се на 40 метра, според учените тази сграда е служила едновременно като храм, административен център на града и място, където са живели владетелите на Шунантунич. В мазилката на западната и източната му част са гравирани астрономични символи, представящи Бога на Слънцето, Луната и Венера, както и религиозни и космологични символи на мая. Северната и южната част не са оцелели до наши дни.
В древността такава е била декорацията на цялата пирамида. Надписът бил изработен от варовиков камък
Показаният днес остатъчен надпис не е оригинален. С цел запазване на оригиналния, който е оставен метър навътре, този е поставен върху него и го преповтаря напълно.
В ролята си на храм, той е бил посветен на 13-те нива от горния свят. Според учените, древните мая са вярвали в прераждането. Но не е бил никак лесен процес това при тях.
След смъртта на физическото тяло, душата първо е трябвало да премине през първите 9 нива от долния свят. След това през горните 13 нива. И едва тогава била готова за прераждане.
Именно деветте нива на долния свят символизират 9-те врати на „Домът на мъртвите“.
Наличието на 9 врати означавало, че това е храм на подземния свят и е свързан с жертвоприношение и смърт. Именно на това място принасяли в жертва отредените за това човеци.
Игрището за ритуалната игра на топка тук е все още под тревата. Както при повечето градове, и тук са открити само 20 процента от останалите постройки. Останалите спят кротко под дърветата.
За разлика от тази в Копан, тук целта на играта е била каучуковата топка да бъде вкарана в пръстен. Играчите са можели да удрят топката с лакет и коляно, но не и с ръце и крака.
Друга разлика от Копан, където на победителите са пускали кръв от устни и други меки части, тук учените предполагат, че са се извършили истински жертвоприношения. А това заради намерените до игрището скелети на хора.
Но въпреки усилията и постигнатото от жителите на Шунантунич, те не надживели с много бившите си патрони от Наранхо. Скоро след отвоюване на независимостта си те са били принудени да напуснат града.
Една от версиите е, че са го напуснали заради разрушения от голямо земетресение в древността.
Друга версия неминуемо е свързана с настъпила суша. А до тази суша учените предполагат, че се е стигнало след години липса на валежи. Което довело до пресъхване на близката река и изчерпване на намерените в града резервоари.
А водата им е била нужна не само за отглеждането на храна. Липсата й довела до завъждане на много болести.
И всичко това, на фона на свръхнаселеността на града във времето на възхода му, довело до неговия упадък.
И, както четох в една публикация, днес градът вече е много далеч от онова, което е представлявал през VIII – IX век.
След като се сбогувахме с Шунантунич, по изпитания на идване маршрут, с наетия в Белиз бус преминахме и на връщане същата река със същия малък ферибот.
И се оказахме на границата Белиз – Гватемала.
Строени в стройна опашка, всеки с по 20 долара в паспорта, се наредихме на „паспортен контрол“.
Макар, че това беше стойността на официалната такса за напускане на страната, интересно все пак си беше да минавам границата с пари, небрежно пъхнати в паспорта.
Преминахме от другата страна на границата. Предстоеше ни да се върнем в Гватемала за среща с древните руини на Тикал.
Обърнах се назад към Белиз.
Предостави ми прекрасна почивка! Зареден и отпочинала щях да продължа по стъпките на древните мая.
Благодаря, Белиз!
Благодаря, че бях!
