Според научните статии, наименованието „Бутан“ вероятно произлиза от санскритската дума бху-тхан, което означава „висока земя“. Според друга теория бхоц-ант на санскрит означава „краят на Тибет“ или „югът на Тибет“. Някои бутанци наричат страната си Друк Юл, а жителите – друкпа.
Името на страната на дзонгкха (и на тибетски) е Друк Юл („Страната на гърмящия дракон“).
Заради спокойствието и девствеността на страната и природата и, днес понякога тя се свързва с Последния Шангри-Ла.
В исторически план Бутан е известен с много имена като Лхо-мон („Южната земя на мрака“),
Лхо Ценденйонг („Южната земя на сандаловото дърво“),
Лхомен Кхазхи („Южната страна на четирите пътеки“) и
Лхо Мен Йонг („Южната страна на лековитите билки“)
След това въведение потече историята, разказана ми от местния ми водач Сонам.
Това съвсем младо кралство е управлявано в момента от четвъртия си крал. При първият крал започват религиозните демократични промени. Вторият крал управлява по време на втората световна война и плътно затваря кралството си за света. Третият се е оказал късметлийският. Той започва големите промени. Случва се много близък приятел с премиера на Индия. И като в една добра приказка, приятелството на двама души прераства в приятелство на два народа и носи по-добър живот за бутанци. В Бутан влиза голяма количество индийски пари и кралят започва бурни строежи. Именно той за първи път изгражда пътища. До този момент, поради липсата им, хората са живеели на племенния принцип. Лишени от възможността да пътуват и да се опознават, не са имали усещане за общност. Именно третият крал им създава това чувство за нация.
Освен парите си, Индия дава на Бутан защитата си. С огромната си армия и авторитет, тя се грижи за сигурността на малкия си брат. Това дава допълнителна възможност на Бутан да се отърси от мизерния живот и да премине към напълно нов етап от развитието си. Страната започва да се гради. С цялата си прогресивност, третият крал изпраща сина си да учи в Оксфорд. За жалост, животът му приключва твърде рано и сегашният крал се завръща от обучението си в кралството като 16 годишно момче и престолонаследник. Макар още от дете да е достатъчно умен и силен, правилата на Бутан не позволявали да бъде коронясан, преди да навърши 21 години. Заради това неговият чичо, брат на баща му, му става регент. За разлика от повечето познати ни от историята регенти, този чичо не се стреми към подмолно завладяване на властта, а добросъвестно помага и учи племенника си. И след една година обявява на народа, че момчето е готов да бъде крал.
Тъй като престолонаследникът наистина показва изключителни качества, за него бива направен компромис и на 17 години е коронясан за четвърти крал на Бутан. Младостта му е събудила очакваемо недоверие сред народа. Та това е едно момче, какъв крал може да бъде. На коронацията си четвъртият крал произнася реч, която достига до сърцата на всичките му поданици. В нея той преплита вродената си отговорност и смелост, с наученото в университета и училището на живота през последната година. Още в първата си реч кралят призовава поданиците си да бъдат щастливи. И именно щастието на своите хора той въздига в своя приоритетна грижа. И действително, от тогава до сегашните си 64 години, той не е престанал да проявява тази грижа. Поемайки започнатото от баща си, продължава строителството и дава на хората прекрасни и чисти градове. Учи ги на ред и спокойствие. До днес продължава да ходи сред народа си сам, без охрана. Посещава и най- малките градове и разговаря с хората без никаква официалност. Именно той отваря кралството за света и хората. А за туристите построява прекрасни хотели. Желанието му е хората, които посещават Бутан, да са настанени удобно, да са обгрижени и да почувстват спокойствието и щастието, които толкова желае за народа си.
Заради това, че е превърнал кралството си в красива приказка и е осигурил по-добър живот на хората, четвъртият крал има топла връзка с народа си. Хората го приемат за истински баща на народа и го обичат и почитат не като господар, а именно като баща, който им отвръща с топла грижа.
Вървях из тази приказка и разглеждах като омагьосана. Направо не беше за вярване. Не спирах да питам как са успели да направят толкова прекрасна страната си. А водачът ми Сонам непрестанно ми отговаряше „Буда ни учи“. Не каза „помага“ и не каза „дава“. А именно учи. И приели мъдростта, са постигнали всичко с усилията и труда си.
Гордо добави, че неговото поколение и следващите / а той ми беше връстник/ са решили да въдворят ред и чистота.
Значи можело! Когато управляващия и населението се обединят, могат да създадат приказка. Наистина бях като омагьосана. Попаднах в съвсем друга реалност. Далеч от тази, за която се бях подготвила. Прекрасна и невероятна, но съществуваща. Жива приказка.
Макар кралят да има върховната власт, кралството вече си има парламент, избиран от народа. Отново четвъртият крал въвежда тези промени. Доброволно се отказва от едноличната си власт в полза на народната демокрация. И мотивът му е отново щастието на хората. Според неговите разбирания, може да бъде щастлив народ, който сам избира управляващите го.
Парламентът, от своя страна, излъчва правителство и премиер. При несъгласие между премиера и краля, последният винаги печели. Но явно нямат съществени различия, за да превърнат Бутан в това вълшебно малко кралство.
Според Сонам, хората разбирали, че им трябва човешки ресурс и се стараели да стават все по-добри специалисти в областта си, за да бъдат полезни на страната си.
Все едно бях попаднала в страната на чудесата. И всичко това се случва на нашата планета.
При целия напредък и растеж на икономиката, бутанци успяват да запазят културата и самобитността си. Всички нови строежи са в стила на характерната за Бутан архитектура от древни времена. Въпреки, че вече някои хора се обличат със съвременни дрехи, обичайните облекла се все още широко разпространени. Те са задължителни за служителите в каквато и да е администрация. В същия стил са и униформите на учениците и студентите.
Мъжкото облекло се състои от роба до коленете и три четвърти чорапи до под коленете. И тъй като под робата краката им бяха голи, при сядане коленете им се заголваха по един умилително закачлив начин.
Женското облекло се състои от дълга до земята пола на райе, или каре и едноцветна къса блуза-сако с дълъг ръкав. Разбира се, имаше и хора, облечени по напълно съвременен начин. Но мен като турист винаги ме радват хората с традиционни облекла. Първо, така ми допълват усещането, че съм в конкретна държава. Пък е и добре да виждам, че хората пазят традициите и самобитността си.
Запазили са напълно флората и фауната си. При целия напредък не са пожертвали нито един вид.
Единствения проблем, с който за сега не може да се справи правителството, са кучетата. Популацията им расте главоломно и започва да притеснява живота на хората. В момента на 700 000 души има 70 000 кучета. Те са буквално навсякъде. И за разлика от хората, никак не се съобразяват с останалите жители на земята. Освен, че създават неудобства, нощно време лаят така силно, че смущават съня на хората. А без сън е трудно да си щастлива нация. Отчитат го като проблем, но засега нямат решение.
За моя най-голяма изненада се оказа, че туризмът е едва вторият основен източник на доходи за страната. Първият е производството на ел. енергия от водоцентрали и изнасянето й за Индия. А за своите жители, правителството дотира употребата на ел енергия от населението. Те трябва да плащат единствено за употреба над определено количество. Третият източник е фермерството.
Кралят е женен за четири жени. Всички те са сестри, родом от старата столица Пунака. Както се казва, не могъл да избере най-хубавата и за да не обиди останалите….
За поданиците му това не е разрешено. Всеки има право на един брачен партньор. За разлика от нашите мъже, тукашните не приемат жените като необходимо зло и изпитват благородна завист към своя крал за това, че „животът му е пълен с много мед“ заради четирите жени.
Ето го и кралското семейство. Въпреки очевидността на факта, все пак съм длъжна да отбележа, че снимката не е авторска. В центъра са кралят и престолонаследникът.
А днес младите хора в Бутан, както и при нас, не бързат да се женят. Жените са почувствали независимостта и възможността да се образоват и доста често отказват да се омъжат и да създават деца. Това се случвало и с китайските жени. Но за разлика от милиардното население на Китай, това развитие на съвременната младеж в Бутан, рязко застрашава малобройната им нация. Заради това бутанци се шегуват, че кралят е взел и грижата за растежа на популацията на своите плещи. За това се е оженил за четири жени. Една не би могла да роди достатъчно деца.
Извън тази нова тенденция, бутанци все още живеят в големи и здрави семейства. Толкова е важна за тях семейната връзка, че дори при гласуване за политик основния фактор, който отчитат е дали има голямо и здраво семейство.
98 процента от населението изповядват будизъм. В останалите два се включват индуистите и християните. Всъщност, кралствата Бутан и Мустанг са единствените, които в наши дни са запазили будизма в чистия му вид. Не съм ходила в Тибет, но вече не един близък и далечен познат, посетили го, разказват за едно и също комерсиализиране. Пък и намесата на китайците не е останала без последици. Още повече, в апогея на абсурдността си, комунистически Китай буквално потъпква Тибет. Всички знаем за навлизането на фанатизираната китайска армия в манастирите в средата на миналия век. Монасите са могли да отговорят единствено с молитви и сопи. И са загубили предрешената война. Всъщност, тогава Тибет престава да съществува. А това, което е предоставено днес на туристите, е жалък опит за възстановка. И монасите в останалите неразрушение манастири изпълнявали буквално шоу за туристите. Разбира се, сега се възстановявали някои манастири и може би в съвсем близко бъдеще…
За разлика от злощастната съдба на тибетци, в Бутан и Мустанг събитията следват своя естествен исторически ход, без да са подложени на чужди злонамерени вмешателства. Всъщност, в Бутан има цели селища, населени с бежанци от Тибет. В техните манастири също служат много тибетски монаси.
Когато влязат в храм, или застанат пред статуя на Буда, поклонниците събират молитвено длани и ги поднасят първо към челото си, след това към устата си, и накрая към сърцето. За да са чисти ума, речта и тялото. След това падат на колене, а оттам докосват с чело земята. И това се повтаря три пъти. И се прави във всеки храм. Тъй като всички туристи така, или иначе, бяха с водачи, във всеки храм се повтаряше една и съща гледка. Всички водачи се хвърляха на земята да покажат почитта, а туристите гледаха като зашеметени.
В будистките храмове също се влиза без обувки. Но за разлика от хиндуистките, дървените им подове блестят от чистота. За поддържане на тази чистота, монах чисти непрекъснато, стъпил на парчета плат, които приплъзва с краката си.
Във всеки храм има статуя на Буда с цвят на злато. Понякога до нея са разположени една, или повече статуи на видни личности, или пък на строителя на храма. Целите храмове изобилстват от колони с цвят на злато. Стените са пъстро изографисани с важни моменти от живота на Буда, или историята на страната. Таванът също е дървен и изрисуван в шарени мотиви. От него висят шарени парчета плат, обрамчени със златна връв. Те символизират късмет. Покрай колоните са разположени пейки, тапицирани с червен, или шарен плат, в който обаче преобладава червеното. На него сядат монасите. А пред тях сядат богомолците, които идват за прочитане на молива, или за беседа с монаха.
Изобщо, будисткият храм е наситен с цветове. В повече снимането беше забранено. А за разлика от другите туристически места, Сонам зорко ме следеше за неправомерно използване на апарата. Ох, чича Манча хич, ама хич не беше доволен. Както се казва, ако не съм го снимала, все едно не съм го видяла. Какво да се прави, ще карам на спомени. Трябва да започна да рисувам.
За разлика от Лаос и Мианмар, където човек може да се стане монах за определени години и след това да продължи напълно нормален живот, в Бутан монашеството е до края на живота. Има и жени монахини, които живеят в отделни женски манастири.
В много храмове имаше статуи на мъж и жена, преплели тела в любовна поза. Това, обаче било далеч от сексуалността. Символизират отново хармонията. Жената със своята емоционалност и чувственост, допълва хладния разсъдък на мъжа. И двамата могат да съществуват единствено един с друг. Не пречейки си, както ние постоянно твърдим. А допълвайки се.
На постигането на хармония се основава и медицината им. При диагностиката докторът провежда пълен преглед на тялото на пациента и го разпитва за емоциите и живота му. Изследва също и пулса му. Така определя кой елемент преобладава в тялото му. Например, преобладаването на огън води до прекалена агресия.
И лечението се състои в търсене на начин за постигане на хармония на елементите. А когато има хармония, и тялото е здраво. Изконни истини. Кога ние ще се върнем към тях.
Неотдавнашният ми сблъсък със здравната ни система в родината ме убеди, че тези реформи са превърнали прекрасните ни лекари в обикновени търгаши. Лекуват те съобразно клиничната пътека, за която имаш направление и не се интересуват от единството на тялото. Всички симптоми, които имаш неблагоразумието да получиш извън тази пътека, остават извън вниманието на лекарите до снабдяване на ново направление.
В Бутан все още не са преживели реформи на която и да е система и се придържат към древните и общочовешки истини.
Буда учи, че трябва да е чиста мисълта ти, за да имаш добър живот. Будистите вярват в прераждането и смятат, че земното тяло е само временна обител на душата. Медитацията е с цел да се научи всеки да подчинява тялото на ума си. Това е и смисълът на аскетизма, практикуван от много будисти. Със силата на мисълта те поддържат тялото си живо с минимално количество вода и храна.
Будизмът не изисква и не забранява нищо. Няма предвидени наказания за тези, които не желаят да спазват постулатите му, както в християнството. Може би, затова будистите са толкова спокойни и умиротворени. Всеки един човек е поставен пред напълно свободния избор да се вслушва в учението на Буда и да върви по пътя му. А пътят му се изразява в мислене, говорене и правене на добро. Само така човек може да се извиси и да подобри кармата си. А кармата е движение, не е предопределена обреченост. Всеки може да я промени със силата на мисълта и постъпките си. Същите постулати в името на доброто ги има и зороастризма – древната религия на Иран. Отново се сблъсках с общочовешки истини.
Характерни за будизма са шарените флагчета.
Те се поставят неизменно около храмове и ступи. А също така на мостове, на сгради. Изобщо, на места, за които се моли късмет. Флагчетата символизират единството на петте елемента. Винаги са в пет цвята. Бяло- въдух. Жълто – земя. Зелено- флора. Червено-огън. Синьо- вода. На всяко флагче е написан текст, представляващ молитва за късмет. Флагчетата са винаги в петте цвята. Защото само хармонията между тези пет елемента може да донесе пълнота на живота. Буда учи също за хармония между човека и природата. На много храмове по стените са изографисани картини, символизиращи именно единството на всички обитатели на планетата.
На много места има поставени така наречените „ступа“. Това са скулптури с пирамидална форма и символизират съзнанието на Буда. Могат да бъдат от огромни, до съвсем мънички, разположени в домовете, или автомобилите. В Индия тези ступи се наричат пагоди.
На особено важни места се разполага един висок флаг с изобразени върху него силни животни. Всички те символизират сила и могъщество. Заради това с този флаг се отбелязват кралските и правителствените сгради и особено важните храмове.
Кухнята им е изключително здравословна. За разлика от останалата азиатска храна, тук пържат само месото, и то изключително рядко. Е, това мен така или иначе не ме касаеше. А всички зеленчуци са приготвени на пара, или задушени и така запазват почти изцяло полезните си свойства. Като навсякъде в Азия, и тук хапват доста люто. Но пък не използват толкова тежки подправки като в Индия. За туристите готвеха почти без никакво люто и храната имаше точно тази свежест, която дава възможност да се усети вкуса на всеки продукт. И беше невероятно вкусна. Нямаха почти никакви сладкиши. За всичките дни в Бутан, всеки един десерт се състоеше от плодове. А единственият сладкиш, който открих по магазините, беше направен от кори и сладък просто като идея.
Основната захар, която поемаха, беше в чая. Наистина все още са запазили здравословна кухнята си. Затова са и така фини и одухотворени.
И, както и в цяла Азия, закусват също с топла храна. Кой и кога е въвел в нашата култура студените сандвичи, не ми е ясно, но не спирам да се бунтувам срещу тази подигравка с организма ни.
А за разлика от останалата част на Азия, тук храненето навън не е така популярно и не изобилства от всякакви гостилници.
Отново за разлика от голяма част на Азия, бутанци пият доста алкохол. Твърдия алкохол, наречен „Ара“, произвеждат при ферментация на ориз. Често алкохолният градус стига до 40 алкохолни градуса. Напоследък употребата на алкохол, марихуана и екстази, внасяни от Индия, се превръща в проблем. Все повече млади хора не желаят да се върнат и да работят във фермите, създадени от родителите им. Учат в университет, остават в големите градове в стремежа си да си намерят работа там. Но толкова много работни места в градовете няма и младите се отдават на алкохола и дрогата. Те водят младите до сбивания помежду си. Но пък това са и почти единствените криминални прояви на поданиците на краля. На 700 000 жители имало 6 000 бара в страната. Е, под барове се разбира всяка малка схлупена дъсчена барачка, в която може да се закупи алкохол.
За хората, живеещи в планината, най-обичайната напитка е чай с лой от як и сол. Тази напитка поддържа телата им здрави. В равнината хората вече пият чай с мляко и захар. Но най-обичайното за бутанци е да предложат на госта си ара, независимо от времето на деня.
Преобладаващата част на Бутан се състои от планини. Тъй като върховете са неизброимо множество, тези под 6 000 метра дори нямат имена. Тези над 6 000 м. си имат имена, но пък не са разрешени за катерене и посещение изобщо. Бутанци вярват, че над тази височина живеят боговете и хората не бива да ги притесняват. Заради това с указ на правителството са забранени експедициите. Обичайните трекове тук са на не повече от 4 000 м.
По пътя към столицата подминахме няколко крави на пътя. За разлика от индийските и непалските, тези изглеждаха истински. Охраненки, с мазна козинка. За разлика от съседните си роднини, тези крави имаше какво да пасат в планинското кралство. А си и имаха и пастири. Тук не са свещени, но въпреки това стопаните им ползват само млякото. Причината ми се изясни малко по-късно, когато посетихме местен пазар. Стигайки до сектора със сушената риба, Сонам ми каза, че тази риба е внос от Индия. Попитах го в тази прекрасни планински реки нямат ли си тяхна риба. И се разви разговор, който толкова ми хареса, че не мога да не го пресъздам.
– Не продаваме наша риба, защото няма кой да я лови. Религията ни забранява да убиваме.
– О, значи не ядете месо и риба?
– А не, ядем, но трябва друг да ги е убил, затова ги внасяме.
Всъщност, доста удобно, като се замислиш. Хем не се лишаваш, хем и съвестта ти чиста.
По-късно се разбра, че ядат всякакво месо. Нямат забрани, или скрупули.
След като са отворили вратите си за туристи, бутанци са решили да не жертват природата и културата си в името на туризма. Затова и тук са въвели строг ред. При тази малка популация, не са счели за подходящо в страната постоянно да влизат прекалено много туристи. Затова са ограничили достъпа им със строги правила. На никой не е отказано гостоприемство, но при спазване на тези правила. Другата причина за тези правила е именно опазване на природата. А правилата са, че туристът може да попадне в Бутан единствено с посредничеството на бутанска туристическа агенция. А това се заплаща подобаващо. Да, и аз като турист заплатих по 250 долара на ден. Но срещу тази първоначално изглеждаща немислима цена, получих седем звездно обслужване. Агенцията ми закупи самолетен билет от Катманду, издаде ми виза, настани ме в изключително добри хотели, осигури ми прекрасна здравословна храна през целия ден. Превозваха ме с нов джип и през четирите дена с мен неотлъчно бяха водача Сонам и шофьора Джен су.
Освен че ме глезиха като малко дете, постоянно ми повтаряха, че това е моята ваканция и всичко ще става, както аз го искам. Не се умориха да ме питат могат ли да направят, или да ми покажат още нещо. На фона на останалите ми пътувания, при които съкращавам бюджета за сметка на каквито и да било удобства, тези четири дни бяха като петзвездна ваканция, каквато не съм си позволявала никога.
Непрекъснатото придружаване на двама местни от друга страна, препятстваха който и да е турист да сътвори нещо нередно. А така бутанци гарантираха опазването на околната си среда. Всъщност, нямат добре развита все още мрежа от междуградски превози. А парите, които всеки турист заплаща, отиват в бутанската национална банка и остават там до напускането на туриста. Тоест, едва когато пътуването е приключило и всичко е наред, бутанската национална банка дава част от парите на туристическата агенция. Тя, от своя страна, се разплаща с хотелите и ресторантите. А останалите пари остават в бюджета. С тях се строят пътища и инфраструктура. Спонсорира се поддръжката на храмове и забележителности.
А приветливостта и добротата на хората е направо безгранична. Всеки изразяваше готовност да помогне. А тъй като белият турист за сега все още беше рядкост, за пореден път бях обградена с топла грижа. На вечеря и на закуска задължително идваше управителят на ресторанта и отделяше време да разговаря с всеки от посетителите. Веднъж при мен дойде накрая. Няколко пъти се извини, че досега не ми е обърнал внимание. Имало много гости тази сутрин.
Бях си взела оризова каша. Страшна вкусотия. Леко гузна станах да си сипя още малко. В това време към мен отново се приближи управителя. Гузната ми душа се стресна да не ми се скарат за проява на лакомия. А той с най-широката си усмивка изрази радостта си, че ми е харесала. И надълго и нашироко ми обясни как я приготвят, откъде взимат ориза и колко е щастлив, че е могъл да ми угоди на вкуса.
