Замислих аз пътуване до Гватемала, Белиз и Хондурас. А интересът ми към тези задморски територии беше предизвикан на първо място от възможността да видя грандиозните градове на древните маи. А на второ, да се срещна със съвременните потомци на същите тези маи.
Споделих това пътешественическо щение с близката ми приятелка Вес, която от няколко години вече живее и работи в САЩ. Именно тя попари моите страсти да тръгнем двамина по старите майски пътища. Вече няколкогодишния й опит от живот в САЩ я накарали да ми каже заветните думи „Скъпа, за това пътуване ще ти откажа. При нас има много емигранти от тези държави и всички те се оплакват, че в държавите им местните се занимават основно с отвличане на хора. А две бели жени, сами…”
Ако ми го беше казал който и да било друг, със сигурност само щях да се усмихна пренебрежително. Но думите изрече авантюристичната ми приятелка. Чиито желание за нови разкрития и липса на страх от неизвестността почти граничеха с моите.
Явно и възрастта, а и натрупаната с нея мъдрост този път ме подтикнаха към проява на самосъхранение чрез използване услугите за одобно пътешествие на туристическа аенция. Колко беше неправилен изводът, последвалото ми пътуване щеше да покаже. Но затова са уроците в живота. Не ти се дават написани на книга. А си ги получаваш бавно и поетапно. Като се замисля, написани на книга ще са и напълно безполезни. Просто ще отгърнеш неинтересните страници. А когато преживееш тези страници, съдържанието им завинаги ще те държи буден за нужна промяна към по-добро.
След като решението беше взето, пътят беше един. Проверка в нета. И попаднах на тази злополучна туристическа агенция. Най-силно ме впечатли обстоятелството, че за поредна година правят програмата. И, както се шегувах пред приятелите ми, връщат групите в пълен състав. Обещаващо като начало.
Разбира се, програмата не беше от най-подходящите. Аз, разбира се, щях да я направя по-добре. Не се посещаваха доста интересни места. За сметка на което се предвиждаха „пълнежи” от типа водопад тук и езеро там. Както се оказа по-късно, напълно безинтересни. А и цената беше повече от два пъти по-висока от тази, която аз можех да постигна. Но нали се бях разбрала със себе си, че търся организирана група. Както се казва в практиката на ВКС, направих своя съзнателен избор на базата на информирано съгласие. Дадох си три дена, за да се убедя, че наистина приемам всички известни ми вече, макар и бъдещи за тази непозната за мен агенция, науредици и неудобства на груповото пътуване от типа дълго пътуване и кратки престои на интересните места, групово организиране за тоалетна и храна, преспиване в не най-подходящите места и прочее все случвали се досега с други групови пътувания.
В определените ми три дена реших, че желанието ми да посетя трите държави е по-силно и ще приложа цялата си търпимост. Още повече, вече почти всички „скрити недостатъци” ми бяха напълно явни. Че голяма част от пътуването щеше да мине в пътуване в микробуси, а щяхме да тичаме за бързи снимки по забележителностите, беше ясно. Това се случва при повечето организирани пътувания. Че хотелите ще са на отдалечени места и ще ни водят организирано „на храна“ на избрани от агенциите места, също бях наясно. Че ще се съобразяваме с колективния дух, наложен от водача, също ми беше известно.
И след като ми бяха известни тези, на практика, явни за мен недостатъци, не само ще ги приема, а и няма да им позволя нито за миг да ми развалят настроението и хубавото изкарване. За сметка на това, макар и на твърде завишена цена, ще видя безкрайно интересните древни майски градове. Пък и самите маи. Именно за това ми бяха толкова притегателни трите държави. Бях чела, че в Гватемала и Хондурас до ден днешен си живеят потомците на древните маи. Именно с тях беше така жадуваната ми среща след срещата ми с потомците на инките в Перу. Е, по-късно се оказа, че и тези срещи са сведени до минимум предвид неподходящата програма.
В подобни размисли отминаха тези същите три дни и платих капарото. А след това ясно. Започна очакването от агенцията да се обадят, че са купили самолетните билети и да започне същинската подготовка. И именно с това очакване започнаха нещата на обратно. Твърде дълго се проточи то. На практика, отминаха всички срокове за намиране на удобни и финансово изгодни билети. И когато вече бях сигурна, че е наистина твърде късно и пътуването просто ще се отмени, от агенцията ми се обадиха. Най-после купили билетите. Въпреки че явно сме се отчаяли, пътуването щяло да се осъществи. За сметка на намерените билети, пътуването щяло да се удължи. Придобивали сме били допълнителна нощувка в Париж. Нея нямало да я плащаме. Агенцията любезно ще ни я заплати. Само че трябва да доплатим едни пари за промяна в курса на долара. Стойността беше значително над въпросната нощувка в Париж. Но кой ти смята, нали нощувката била безплатна.
А магията на билетите, намерени в този късен момент, щеше с пълна сила да ни се разкрие по време на самото пътуване. Към онзи прекрасен отминал момент единствено установих, че са три полета в едната посока и с изчакване по летищата по около 8 часа всеки. Да, толкова неудобни полети наистина е доста трудно да бъдат намерени! Явно за това е било забавянето. Ако знаех колко съм щастлива тогава, докато си мислех, че единствено дългите престои по летищата са големия проблем на билетите. Но, всичко по реда си. Важното към тогава беше, че пътуване ще има. И дните, оставени за отпуск, не бяха напълнени автоматически със заседания.
За добро, или лошо, както винаги, толкова бях потънала в работа, че нямах и време да мисля за очакваните неудобства. И те ме застигнаха буквално в последния ден преди заминаването. Нали този път си бях платила за организацията, реших да не се грижа за нищо и да отделя време единствено за събиране на багаж в последните часове.
И тогава настъпи Началото. Ами, като на групово пътуване, организирано не от мен и не с моята грижа на добър стопанин.
Първи осъзнат момент. Периодът на пътуване като календарни дни.
След толкова много пътешествия за мен продължава да остава недостъпна информацията поради що организираното от агенция пътешествие трябва да започне в петък и да свърши в сряда. Защо не може да се тръгне в почивния ден събота и да се пристигне отново в почивния ден неделя. Или отново в събота, та да имаш следващата се неделя за пране и настройка за работния понеделник. Хем спестяваш отпуска, хем ти е някак си и по-удобно и по-естествено. Пък и кацайки в сряда от такова дълго пътешествие, някак си не мога да си представя, че в четвъртък сутрин ще бъда готова за работа. Та, отпуската някак си плавно следваше да се удължи с ненужен ден.
Всички тези мисли явно не занимаваха служителите от агенцията. Неангажирани с настроенията на човеко-платците, от агенция бяха определили – от петък до сряда.
Нали предварително се бях съгласила с тези неудобства, не си позволих да се разстройвам твърде, изстрелях ненужни дни отпуска и в хаоса на работния четвъртък спретнах някакъв багаж.
Метнах го на гръб в петъчния ден за полета и драснах към летището.
Имахме уговорена среща с представител на агенцията два часа преди излитане. Тъй като за мен едно от най важните условия за доброто пътуване е то да се извърши на място до пътеката /нещо, за което бях предупредила служителка на агенцията/, се подредих на гишетата за чекиране половин час преди уговорената среща.
И тук започна разплитането на голямата мистерия на самолетните билети.
Половината свят обиколих сама. И не на собствен ход. Доколкото не мога да летя/все още/, за всяко от пътуванията си купувах самолетни билети. Какви ли не комбинации и варианти съм изпробвала. Но толкова несполучливи дори не можех да си представя, че има. Чак се зачудих как са успели да ги купят? Това случайно няма как да се случи!
Че имахме две смени, респективно, три полета, си беше в реда на нещата. И нашата родина и Гватемала си бяха малки държавици и някак си авиокомпаниите не бяха счели за нужно да организират директен полет между тях. Та от по-големи летища трябваше да си летим едни на други на гости. И това не беше никакъв проблем. Винаги при такива свръзки, макар отделните полети да се изпълняват от различни авиокомпании, те се оперират от една. И именно тя издава билета. И именно благодарение на този билет още в София „чекират“ пътника до крайната дестинация. А колко пъти ще излитам и кацам вече е въпрос единствено на малък, или голям комфорт.
Важността на подобно „чекиране“ до крайна дестинация се състои основно от три компонента. Еднакво важни. Първият е, че така носеният багаж ще бъде отправен до крайната дестинация. И при поредната смяна на полет ще бъдем освободени от неудобството да го взимаме след кацане, да излизаме от летищна зона, да влизаме отново след съответния скенер и паспортен контрол , да го „чекираме“ на ново на гишетата пред летищна зона. Освен самото неудобство, всички тези действия водят и до загуба на време, което пък от своя страна може да доведе до изпускане на полета. Именно това е другият основен момент при „чекираме“ до крайна дестинация. Извършването му, освен спестяването на посоченото вече неудобство, води до предаване на знание за нашето пътуване на бордовите състави на последващите във веригата свързани полети самолети. А при незначително закъснение на първия ни самолет, бихме били изчакани от следващия такъв. В случай пък на достатъчно голямо закъснение, което би довело до невъзможност вторият самолет да ни изчака, служителите на летището ще бъдат задължени да ни предложат напълно безплатно друг подходящ полет, който да ни отведе до желаното място. И едва ли не, най-важния за мен, трети компонент- осигуряване на желаното ми място до пътека още в София. А това се изисква от наличната ми дискова херния на кръста, която предполага болки и обездвижване при продължително седене в неудобна поза. А мястото до пътека ми предоставяше безпрепятствена възможност да се разтъпквам и извършвам плахи движения с крайниците по време на дългите полети.
Именно поради немалкия ми брой подобни полети със страшна изненада ме застигна изказването на служителят на аерогара София, че не може да „чекираме“ нито мен, нито багажа ми до Гватемала. А единствено до Лондон. Именно до там ни беше първият билет и то с „Бългерия ейър“. А следващите два билета се оперираха от „Аеромехико“. Двете компании нямали не знам какъв си договор и съглашения помежду си и „бла бла“, и на летище Лондон ще трябва да си взема багажа, да изляза от летището, да вляза и да се „чекирам“ наново и чак тогава да получа място в самолета. След което да мина описания вече скенер контрол на багажа, паспортен контрол и всички прочее забавления.
Честно ви казвам, всички други неуредици бях предвидила и се бях настроила да приема. Ама подобна неуредица с най-лесното, на практика, от организирането на едно пътуване- самолетните билети, дори през ум не ми беше минала. Всички те можеха да бъдат преодолени напълно безпроблемно чрез простото използване на всяка една от публичните „търсачки“ на самолетни билети в интернет. Още повече, както се оказа по-късно, нашата агенция дори нямала необходимия лиценз да купува сама самолетни билети, а ги била закупила чрез някаква друга агенция.
Времето, което предстоеше да загубим на летище Лондон, не ме притесняваше. От агенцията ни бяха снабдили с билети, съгласно които и при двете прекачвания имахме престой от около 8 часа. Така че това взимане на багаж, излизане и влизане щеше да убие част от излишъка. Но, освен че е крайно неудобно и неприятно, то отдалечаваше възможността да си избера място до пътека. Докато след всички тези упражнения успеем да се наредим на гишето, повечето пътници вече щяха да са си избрали подходящите места.
Заради проблема ми с кръста, от времето на голямата криза най-важното при полетите ми е да си осигуря място до пътеката. Това е единственият начин да преживея над 10 часовите полети над океана. Ето защо тази неуредица запали в мен бурен страх дали изобщо ще стигна крайна дестинация в състояние да се предвижвам сама.
Въпреки че два пъти бях обяснила на служителката от агенцията горния проблем, никой от същата агенция не си беше направил този труд да ни предупреди, че не можем да се „чекираме“ до крайната ни дестинация- Гватемала.
Започнах прозвъняване на всички възможни телефони на агенцията. Дори не се учудих, че от никъде никой не ми вдигна. Човекоплатецът си беше извършил плащането. Така че какво всъщност му дължаха?! Винаги в подобни ситуации се сещам за агентката, с която пътувах до Камбоджа. Тя пък ни се оплакваше от капризните си клиенти. Не че и такова животно няма. Със сигурност има много твърде изискващи и незнаещи всъщност какво искат клиенти.
Впечатли ме не нейното оплакване. Напълно нормално си е то. Впечатли ме друго. Говорейки си помежду си за тези некачествени клиенти, заедно с нейни колеги, собственици на други туристически агенции, си съставили саркастичен списък на изискванията, на които трябвало да отговаря туроператрът според тези именно капризни клиенти. Е те тук ме остави без дъх. Не запомних всички. Запомних само едно от тях. Според капризният клиент, сакрастично отбезяла тя „ Агентът винаги е длъжен да построи нова стая в хотела, в случай, че не достигат за всички туристи“.
На първо място горното неминуемо предизвика някак естествени за ситуацията въпроси – Ами защо туроператорът изпраща пътуващи туристи в хотел, в който няма стаи за всички? Това не е ли израз на крайна некомпетентност? След като го е установил, туроператорът не следва ли да отстрани проблема и да настани всичките си клиенти в стая за нощуване? Фактът, че не го прави, а се възмущава от „каприза“ на клиента си да нощува в стая, а не на пейка в парка, не е ли израз на още по-вопиюща некомпетентност? И фактът, че вместо да се извини и да направи нужното да не се повтаря подобна грешка, осмива останалото без възможност за нощувка човешо същество, не е ли повод за съмнение изобщо за психическата му годност да изпраща хора в непознати държави?
На второ място горното предизвика напълно основателен страх у мен от подобни пътувания. Разбира се, на простия физичен принцип, че няма идеално черна дупка, има си и много качествени туроператори. За жалост, никак не са много. А вроденото самочувствие на простия човек и нежеланието на българина да си търси и да се бори за правата си, включително и като турист, води до създаването на множество подобни опасни туристически агенции.
За жалост, именно с една от тях бях тръгнала аз из Централна Америка. И то, за да получа сигурност. Иронията на съдбата. Именно те изложиха на сериозен риск живота ми и увредиха здравето ми.
Но това щеше да се случи няколко дена по-късно.
Засега все още си бях на летище София и нищо неподозираща, се опитвах да отпочна това злополучно пътуване.
След около 10 мин звънене на различни номера на служители на агенцията, ми вдигна една от тях. По -добре да не беше. Всъщност, даде ми грешна информация, а именно че действително не можем да се чекираме до Гвателама, така че да се „чекирам“ само до Лондон. Добре, че вместо нея си послушах пътешественическата душа и тя ми подсказва правилния вариант.
Дамата пък от агенцията, която трябваше да ни чака на летището, ми върна обаждане един час след като не ми вдигна. Дали се извини? Ама моля ви се, все пак нека не напускаме така грубо страната на реалностите. Затрупа ме с обвинения и оправдания. Както по-късно разбрах от членове на нашата група, си позволила по време на този водопад от обвинения към мен публично да прави жестове, сочейки на психическата ми нестабилност. Силно професионално и етично.
Решила, че нито мога, нито съм длъжна, да възпитавам някого достатъчно много години след първите му седем, не се чувствах и длъжна да й слушам безсмислените брътвежи и да си хабя човешкото време в слушането им. Благодарих й и се насочи към гейта. По време на разговора ни отдавна вече бях в салона за излитане.
Преди да стигна до там, обаче, все още ми предстоеше преодоляване на проблема с „чекиране“-то. След дълги разговори с двамата служители, които ми бяха отделили време, след многословесното убеждаване от моя страна относно трудността на исканото от тях излизане и влизане с целия багаж от и в летище Лондон, посочване на подобни примери от близкото минало, няколко телефонни обаждания от тяхна страна, пристигането на гишето на още един господин с костюм, в крайна сметка стигнахме до максималния компромис. Поне багажът да бъде „чекиран“ до крайната дестинация. А на летище Лондон ние трябваше да си намерим гише за транзитно „чекиране“ на „Аеромексико“, а аз да разчитам, че не съм загубила шансовете си за място до пътека.
И всичко това се случи без с нас да пътува водач от България. Нищо че е включен в програмата и човекоплатците са платили за неговото пребиваване с нас. Оказа се, че нашият водач тъкмо изпратила друга група и ще ни чака директно в Гватемала. Ама разбира се, защо да се тормози тя, или друг служител на същата тази агенция, с тези отвратителни като свръзки полети с часове престой. Пък и защо да ни улесни при това бъдещо неясно „чекиране“ в Лондон.
Е, поне бях осигурила възможността за „чекиране“ на багажа до крайната дестинация за цялата група. След мен служителите вече са били наясно, споменали са ме и са извършили същата процедура за останалите участници. Освен че това предизвика изненада у служителите на нашата агенция, не последва нужното за случая „Благодаря“. Нещо повече, не взех комисионна за труда си, а платих такава на агенцията. Явно започнаха житейските уроци. Както и в Мексико, аз вършех работата на агенцията и вместо да получа заплащане, бях извършила плащане.
Е, след преодоляване на поредните неуредици, сервирани ни от служителите на туристическата ни агенция, все пак си кацнахме в Лондон.
И тук последва следващата всеобща изненада. Отново от Агенцията бяха премълчали геройски факта, че на летище Лондон нямаше офис на „Аеромехико“. По-късно установих, че с малките букви в договора ни за организирано пътуване е отбелязано, че въпреки, че в програмата е посочено, че с групата пътува придружител от България, е възможно такъв да не пътува от София до Гватемала. Чисто по български, това отбелязване не следваше корекция на цената. Но пък за това ние си бяхме виновни. Никой не го беше претендирал. А демокрацията се воюва, рядко се получава наготово.
Озовавайки се на летище Лондон и установявайки липсата на офис на „Аеоромексико“, нямаше как да не отбележим, че в случай, че придружител явно не пътуваше с нас, би било любезно от страна на агенцията ни, да речем, да ни предупредят за това обстоятелство, пък и да ни разкажат какво да правим в този случай, беля.
Този пореден сблъсък с незаинтересоваността от страна на агенцията към човекоплатците ме принуди въпреки платената значително по-висока цена за обслужване, отново сама да събера информация, че можем да извършим това „чекиране“ или на ръкава непосредствено преди полета, или на намиращите се в летищна зона няколко машини за „чекиране“.
Част от групата искаха да си изчакаме и да се „чекираме“ директно на гейта. Водена, обаче, от здравеопазващо нужното ми място до пътека, надделях за „чекиране“ с машините. И започна един луд купон пред машините. Добре, че повече пътуващи бяхме достатъчно опитни. И в рамките на не повече от половин час, всички бяхме снабдени с бордни карти вече до Гватемала. Е, остана неизяснен въпросът дали багажът ни ще бъде наистина доставен там, или трябваше да извършим някакви допълнителни дейности, но машините на „Аеромехико“ не бяха изпълнени с желание да ни разсеят вълненията по въпроса. Липсваше подобно желание и у служителите на нашата туристичека агенция.
Няколко часа престой в Лондон, почти 12 часа полет, и се оказахме добре дошли на летище Мексико. Кой недоспал, кой неял, се отправихме да търсим поредното гише на „Аеромехико“. И отново неизменния въпрос- имаме ли багаж, с нас ли лети, добре ли е, комфортно ли му е.
И отново половинчасови проверки и телефонни прозвънявания. И отново суетене, проверки на паспортите, въпроси колко души ни е групата и видимо притеснение по лицата на служителите. Чак тук успяхме да разберем, че притеснение у всички досегашни служители предизвиквало наличието на две госпожи „Иванови“ в групата.
След разплитане на мистерията с двете еднакви фамилии, в крайна сметка и този служител ни увери, че багажът ни е отправен за Гватемала и няма нужда от наши допълнителни действия в тази насока. Това от една страна ни успокои. Все пак, информацията получихме от служител на компанията, с която летим. От друга, обаче, продължаваше да звучи в ушите ни онова подло съобщение от самолета, че трябва ние да си преместим собственоръчно багажа. И бае ви Ганя, нали си е недоверчив, целокупно се отправихме към лентите за багаж. Да изчакаме и да видим дали няма да излезе нашия такъв.
Е, не излезе.
Най-хубавото на всичко преживяно беше, че общите несгоди сплотиха колектива. Така или иначе, заедно трябваше да си проправяме път през всички неуредици.
Нито една от тях не беше упомената дори от нашата агенция. Въпреки че бяхме платили за водач, който да се движи с нас и да преодолява всички описани неуредици, такъв не пътуваше с нас. За сметка на това от Агенцията можеха да ни посочат предстоящите ни проблеми и да се погрижат да разберат предварително как да ги отстраним лесно и без толкова притеснения. Явно го бяха счели за ненужно. Нали човекоплатците вече си бяха платили. Ако стигнат то Гватемала, стигнат.
Пък ние, на всичкото отгоре, и стигнахме.
Това добре, но остана висящ въпросът- А защо платихме комисионна на агенцията? Да пуснеш без водач цяла група при толкова странно подбрани полети, предполагаше горните неудобства, си беше истински безотговорно.
Пък и обидно. Все пак, пътуващите организирано именно затова бяхме избрали по – високата цена, за да ни бъдат спестени всички описани неприятности.
Пристигайки все пак на летище Гватемала и тръгвайки към изхода, преминахме през няколко обменни бюра. У по-мъдрите членове на групата се породи идеята да обменим пари. Все пак кацахме в събота, а пред бюрата нямаше хора. Бдителността ни беше достатъчно приспана от дългото пътуване и не отделихме достатъчно време да поразсъждаваме по въпроса. Пък и никой от агенцията не ни беше казал да го свършим, поради което решихме, че има и друг начин и смело напуснахме летищната зона.
Че не сме постъпили правилно ни уведоми нашият български водач веднага след срещата ни на изхода на летището. С укор ни попита защо не сме сменили пари вътре в летището. То било събота и нямало къде да сменим.
То хубаво, ама нали си бяхме платили на агенция, та би се очаквало някой от тази агенция да ни беше предупредил що да правим. Естествено, наместо извинение последва очакваемото обвинение – „Каква такава група сте, защо не сменихте пари вътре?“. Хитро, както се казва. Е, не че намерихме по-късно, но колко време и нерви похарчи това ненужно занимание е тема на последващото повествование.
