И докато гледахме от високо градът, най-й беше времето за другата история. На Душанбе.
И така. На брега на река Душанбинки възникнал голям античен град още около III век до н. е. Град от кушанско време.
И дълги векове нищо не се знаело за този град.
Първите писменни данни за селището Дюшанбе са от края на 1676 година.
Възникнал на кръстопът, по понеделниците тук се организирал голям пазар. Първоначално селището се наричало Дюшамбе-Бозор — «пазар в понеделник». Името било съставено от таджикската дума «дюшамбе», което значи «понеделник», или буквално – «вторият ден след събота» («шамбе» означава «събота» , основният ден за почивка) и «бозор» — «пазар». В селището имало повече от 500 дворове и живеели в него около 8 000 човека.
Тогава Душанбе бил в състава на Бухарското емиратство. През 1920 година последният бухарски емир потърсил убежище в Дюшанбе. Но през февруари следващата година избягал и от него. Градът бил нападнат от Червената армия. И на 14 юли 1922 года окончателно преминал под властта на болшевиките.
През 1925 година, вече в съветско време, от старото селище бил образуван град Дюшамбе. През 1929 година била образувана Таджикската СССР. Дюшамбе бил прекръстен на Сталинабад — «градът на Сталин» и обявен за столица на тази република.
През 1961 година, в хода на десталинизацията, на града било върнато старото име, но при изписване на Душанбе.
Толкова с историята. Все пак, млад град.
Малко след прекрасните гледки кацнахме в Душанбе и се отправихме с такси към хостела. А той беше на последните етажи на жилищен блок, на пешеходно разстояние от центъра.
Само оставихме багажа и драснахме из града. Нямахме време за губене. Забележителности имахме за отмятане. А и посолство тряваше да намерим. Виза да осигуряваме.
Първата ни среща с града беше откъм жилищните блокове. Нямаше как. Там бяхме.
В този жилищен квартал видяхме най-яркото противопоставяне на двете велики сили, водили до скоро „студената война“.
До надписа „Спасибо бабушке и деду за их великую победу“ – „Благодаря на баба и дядо за тяхната велика победа“, с петолъчката в средата, сърпа и чука, и надписа „Велика отечествена война“, кротко бяха наредени също толкова червени, междувпрочем, реклами на „кока кола“.
Вярвал ли е някой?! Колко интересен е светът! И как се променят времената.
А малко след това старата бъчонка с още по-старият квас. Руската леко резлива и слабо алкохолна напитка, продавана в точно този вид в съветско време. Старият и истински източно-азиатски хляб. И още по-старият възрастен мъж. Сякаш току-що дошъл от миналото с дългото си сетре и малката таджикска шапчица на главата си.
Намерихме посолството на Казахстан. Влязохме. Не помня дали с посланика, или със служител говорехме. Компетентен и важен изглеждаше. Нямало проблем, щом искаме, ще ни издаде виза за влизане в Казахстан. След пет дни ще е готова.
Да, обаче ние точно на петия рано сутринта трябваше да летим за натам.
–Не може ли някаква експресна да ни издадете? Пък ние ще платим по-висока експресна такса?
– Не може – категоричен беше той – Нямаме такава.
–Нищо. Определете ни такса. Ние ще я внесем и вие малко по-бързо, на четвъртия ден ще ни я издадете.
–Не може – пак отсече той. Но започна да се замисля – А и идва празника. 9 май. Ние тогава няма да работим. А и ще затворим малко преди празника. То и други желаещи няма. Та само заради вас трябва да идвам. Точно преди празника – вече просто разсъждаваше на глас.
И хванахме ние добрата вълна.
–Ми ето – то трябва да се подготвите за празника. Няма само заради нас да идвате….
Погледна ни той. Пресметна колко дни в пиене може да загуби заради нашите две визи.
И простичко каза:
–Елате утре сутринта да си ги вземете.
Хубав, хубав празник!
На бегом до банката да внесем парите. Обратно да оставим вносната бележка. И, спокойни за утрешния ден, тръгнахме из града.
Първите ни срещи с местните. Няма толкова шарено облечени хора! Поне аз не бях срещала.
Изповядващи ислям в най-светлата му форма. Без всякакви фанатизми, но с покрити тела. Покрити бяха телата на жените. С най-шарените плюшени то ли пеньоари, то ли нощници.
За сметка на това, тази невъзможна шарения създаваше невероятно весело настроение. Не напразно една от терапиите при депресативни състояние е с цветове. Нямаше как да си тъжен сред толкова много цвят.
Мъжете пък бяха облечени в дълъг панталон и ризи с къс ръкав. А техният задължителен атрибут беше малката квадратна шапчица с бродерия по краищата, която поставяха на върха на главите си.
И ето ни в Националния музей на Таджикистан.
До преди да бъде преместен в тази нова сграда пре 2013 г., старият музей носил името на персийския художник К. Безхада.
Днес, в Националния музей на Таджикистан са изградени 22 зали, в които са изложени експозиции за природните богатства на страната, за бита на хората във времената на Средновековието, както и във времето от близкото минало. В музея има също хранилище на книги, в които са изложени уникални древни ръкописи.
Традицията на древните перси да строят градини из градовете си, за щастие, е запазена до днес в градовете на Централна Азия. Душанбе не прави изключение. Разходката из града създава усещането, че просто принаваш от парк в парк. И навсякъде зеленина. И навсякъде фонтани.
Именно фонтаните са най-типичното нещо за тези градове, изградени в горещия климат на Централна Азия. За да охлаждат въздуха. А и да демонстрират успех. Все пак построяването на голям водоем с много фонтани в условията на полупустинната суша, си е признак на величие и просперитет.
Да започнем с Площадът «Дусти». Площадът на дружбата.
Започнал строежа му през 1930 година. Тогава тук се разполагали само няколко сгради – двуетажната централна поща и триетажния Дом на правителството.
19 години след създаването му тук бил поставен огромен монумент на герба на република Таджикистан.
В 1961 година, неминуемо, на най-красивото място на столицата бил издигнат паметник на Ленин, който пък дарил площада с името си.
След получаването на независимостта на Таджикистан през 1991 година мястото на бившия вожд заела статуята на великия персийски поет Фирдоуси. Площадът пък получил името «Озоди», което означава «Свобода».
Днешното си име «Дусти» – «Дружба» площадът получил през 1997 година. Тогава бил издигнат скулптурен ансамбъл в чест на Исмаил Самани, създателят на първата централизирана държава на таджиките в древността, съществувала на територията на съвременния Таджикистан.
Централният елемент е статуя на владетеля Исмаил Самани със златен скиптър, вдигнат в дясната му ръка. Над главата на Самани е изградена огромна арка с корона на върха й. А в краката на владетеля лежат величествени бронзови лъвове, напомнящи за неизменността на държавата.
Вътре във високия постамент е разположен музей-пантеон, в който може да се види напълно точно копие на мавзолея на династията на Саманидите.
Зад каскадата от музикални фонтани е издигната величествената сграда на Националната библиотека на Таджикистан.
Най-мащабната подобна библиотека в цяла Централна Азия представлява истинска съкровищница на знания. В нея са събрани над 6 милиона печатни издания.
Още през 1993г. на това място е построена първата библиотека на Душанбе. В този си величествен вид библиотиката се пременила през 2012 година. Девететажната сграда, построена в духа на националните традиций на Таджикистан, преплетени със съвременните архитектурни новости, е изградено във вид на отворена книга.
След многото фонтани, отново под арка е издигната статуята на Абу́ Абдулла́х Джафа́р ибн Мухаммад Рудаки́ .
Таджикски и персийски поет, певец и учен, той се приема за основоположника на персийската литература. Един от първите известни персийски поети, писал своите стихове на новоперсийски език.
Наред с хвалебствената тема за управниците, в стиховете на Рудаки звучи вярата в силата на човешкия разум. Неговата поезия е призив към знания, добродетели и стремеж към активно въздействие върху живота. Заради простотата на използваните от него поетически средства, достъпността и яркостта на изградените образи, поезията му стига и до простия, необразован тогава, човек.
Следващ на пътя ни беше Таджикският държавен академичен театър за опера и балет „Садриддин Айни“.
Кръстен на основоположника на таджикската литература – Саддридин Айни.
Създаден през 1936 година като Таджикски музикален театър.
Първите изпълнители в него били млади ентусиасти, повечето от които без професионално образование
След втората световна война съставът му се попълнил с вече завършили висши академии на изкуствата певци и танцьори.
А през 1971 година театърът е удостоен със званието „академичен“.
И като сме тръгнали по пътя на академичното, да отбележим и Таджикският национален университет ( ТНУ)
Основан в 1947 година, първоначално в него имало четири факултета — геолого-почвен, биологически, историко-филологически и физико-математически.
В първата учебна година в него били записани 240 студенти. А ги обучавали 17 преподаватели и 19 помощника. Сред академичния състав били двама професора и 8 доцента.
Отметнахме задължителните забележителности. И тръгнахме да търсим автогара. Когато съставях програмата за пътуването, във всеки град бях отбелязала „търсене на автогара“. С автобуси бяхме предвидили да се движим по страните.
И не че нямаше. Но народът на Таджикистан беше измислил доста по-практичен начин на предвижване. Или на площадите, или около автогарите имаше паркирани автомобили. Доколкото разбрах, щом имаш автомобил, длъжен си да си докарвваш с него доход.
И отива уважаемият турист на едно от тези места и пуска в действие слуха си. А шофьорите доста забележимо си крещят дестинацията, за която събират пътници. Максимум за 10-15 минути пътниците са събрани, натоварени в автомобила и тръгват на път по живо, по здраво. Хем не трябва да се съобразяваш с ограничителното разписание на автобусите, хем компания си намираш. А и разкази за бита на хората чуваш.
От към цена не знам дали излиза по-евтино от автобусния билет. Така и не се качихме на автобус. Но цените в трите държави бяха до там ниски, че просто не си заслужаваше да се мисли за някаква незначително разлика.
Както казах, най-после успях да намеря държави, в които с една заплата мога да обикалям цял месец. И да не се лишавам от нищо, при това.
Но този ден така или иначе нямахме горното знание. И за да го придобием, се насочихме към централната им автогара.
А пътят ни отведе в поредния парк. Боги Ирам – Парк Ирам.
А също и Ботаническата градина на Академията на науките на Душанбе.
В тази ботаническа градина си купих малка квадратна шапчица. Синя, с бяло червена бродерия. Така наречената „тибитейка“. И, както се казва, почти се слях с местните.
Много ми се радваха те, когато ме виждаха с нея. Не спираха да ми се усмихват и да ме поздравяват. Казваха ми, че много ценят това, че чужденка харесва нещо типично тяхно. Не пропускаха да ми кажат колко красиво ми стои.
На всичкото отгоре, май бях уцелила някакъв модел за младоженка. (То, аз няма да го уцеля. А само по красота я избирах.)
И изобщо, доста веселие създаде тази малка шапчица.
Много веселие имаше и в шарените дрехи на местните. Като ходещи големи цветя се движеха из града и из парковите алеи.
Вече забравих за къде, но Дона беше чела, че е прекрасно да отидем до някакво място в планината. С малък самолет се летяло до там и мястото било вълшебно.
Реченото трябваше да бъде проверено как да стане. Намерихме офиса на авиокомпанията. И се оказа, че и мястото го има. А и полети до там има.
Винаги след толкова положителни потвърждения, следва я „обаче“, я нещо друго.
Този път беше простичко уточнение. Мястото било в такава част на планината и пистата била така кратка, че само много опитни и с нарочно за това разрешение пилоти имат право да летят до там.
С това се съгласихме. Какво лошо има опитен да те вози?!
Другата тънкост била, че доста често метеорологичните условия били неподходящи. А дали ще бъдат такива се разбирало буквално в същия ден.
И заради това добрите хора бяха установили следният ред за полети:
Закупува си уважаемият турист билет. И го плаща. И то, май, в брой искаха. И го записват в една голяма тетрадка на още по-голяма опашка. И когато метео-условията станат подходящи, се обаждат на първите бройки от опашката. И на следващия ден те отлитат. И така до следващия път с подходящи условия. И когато всички преди нас в тази опашка отлетят, в едно необозримо бъдеще и момент, ще полетим и ние.
Хитро, както се казва.
Колкото и да се гледахме, колкото и привлекателно да изглеждаше, нямахме такова необозримо в бъдещето време.
