От автогарата зад Ботаническата градина взехме микробус за някъде. И ни остави той на един разклон. А оттам, по пътеките, и в гората.
Трябваше да има, макар и частично, но някакъв планински елемент, това пътешествие. И за да имаме цел, към един водопад бяхме тръгнали. И той там си беше. Само дето много трябваше да се вгледаме, за да го различим сред шубраците.
Но планината беше вълшебна. Няма нищо, което да замени няколко часа в нейните обятия.
Поехме колкото можем свеж въздух и с другите магарета драснахме към селото.
Това е най-удивителното на тези, условно изостанали, държави. Има живот и тичащи в двора на училището деца, дори в подобни малки планински селца.
Върнахме се на платен “стоп“ в града. В смисъл, спря за нас едни от онези автомобили, които извършва превози на пътници на всякъде. А дори и да не извършва конткретно в момента, никой няма да откаже да спре и за споделяне на така или иначе предприетото пътуване, да вземе малко пари от случайните си пътници.
На автогарата много настоятелно ни предлага едно странно растение. Било много освежаващо и разхлаждащо. В този момент не се изкушихме. В един от следващите дни се запознахме и с него.
Но пък Дона засне няколко прекрасни таджики.
На другия ден пак от тук се качихме на друг бус и се отправихме към град Хисор. На около 30 км от Душанбе.
Окръжен от всякъде с планини – на север от планината Хиссар, на юг от Газималикската планината , а от юга-запад – от Бабатагската планината.
От тук някога в древността са минавали камилите по Великия път на коприната.
И не напразно е бил избран той като част от маршрута на този древен път. Явно местополжението му е истински подходящо. И днес покрай града минава централен междудържавен път, свързващ Душанбе, Таджикистан с Узбекистанския град Термез.
Също интернационална е и жп линията, минаваща от тук.
А от древни времена на запад от Хисор си тече от севера на юг река Ханака (Ханакинка). През града пък минава най-големият в дървата построен воден канал, наречен Голумият Хисарски канал.
За първи път «Хисор» се споменава през 11 век. Според древните летописци, в него били разположени държавните войска. В древността градът бил център на най-самостоятелната част от държавата на Саманидите.
В средните векове Хисор бил основен търговски център и град, известен със своите занаятчии. През 18 – 19 в. Той е превърнат в Хисорско бекство – едно от 28-те владения на Бухарския емират. ( Бухара днес се намира на територията на Узбекистан).
Център на Източна Бухара Хисор остава до 1921 година, когато Бухара е превзета от Червената армия.
Във времената на владичество от Арабския халифат, местното население приело исляма.
От времето, когато Хисорското бекство е било част от Бухарския емират е съхранена намиращата се на 7 км от града Хисарска крепост.
Днес тя е превърната в музей под открито небе.
А някога е била резиденция на бека, наместник на бухарския емир.
Стените на крепостта са с дебелина 1 м. Зад крепостните стени се е намирал двореца на бека. А в градината му имало голям басейн.
Днес единственото останало от онези времена, е монументалната порта от печен кирпич. И двете цилиндрични кули,съединени със стрелкова арка. Така са се строили портите в Бухара през 18 – 19 векове.
Останалите постройки са нови, издигнати в рамките на формирания музей.
Срещу крепостта в онези величествени времена е шумял пазарният площад с керван-сарая и множество сергии.
В града били построени две огромни медресеа. Мюсулмански учебни заведения, в които се обучавали ученици на пансионатен принцип.
Оставяни били от родителите си. След като произнасяли многовековните клетвени думи „Правете с него каквото искате, но го научете! Месото е ваше, костите се наши“, родителите си тръгвали. А учениците оставали за няколко години. Години, в които потъвали в дебрите на науките и развивали своите умения и таланти.
Голяма част от източно азиатските учини, поети и философи получили образованието си именно в такива медресета.
В Хисор имало изградени две.
Срещу входа на крепостта било изградено Новото медресе –Медресе-и-нав. Строено през 17 – 18 векове, днес от него е останала само двуетажната му фасада с купола.
Спуснахме се ние от височината на крепостните стени и тръгнахме на обход в ниското на сградите, набелязани от високото.
Първо влязохме в Старото медресе – Медресе и-кухна (16 – 17 веков). В стария двор, от всички страни опасан от худжри – стаите на учениците. В тях са живеели те до началото на 20 век. И едва през 1921 година, когато Червената армия превзема столицата на Бухарското емирство, самият Бухара, занятията са прекратени. А до тогава в училището са обучавани по 100 – 150 ученика. В Старото медресе е съхранено и помещението на библиотеката. Книги, за жалост, не са останали.
Това медресе за мен осъществи първата среща с тези древни училища. След това видях много по-красиви и величествени в Узбекистан и Иран. И в самия Бухара. Но в онзи момент тичах по двора и се завирах във всеки ъгъл като един от онези древни ученици.
Не ни хареса празния вид на чай-хана. И решихме да похапнем в близката до нашия хостел.
Вече знаехме алгоритъма на предвижване. Отидохме до малкия пазар до крепостта. И след няколко минути вече бяхме подредени в поредния автомобил, тръгващ към Душанбе.
Прозорецът му беше закрепен срещу падане с втъкната в него отвертка. Но пък имахме най-прекрасните спътници.
А пътят ни Дона използва да запечата някои прекрасни таджики.
И тук е моментът да спомена за златните зъби. Много ценни явно бяха в този край. И изкусително блестяха на слънцето.
Само дето не искаха да ги показват пред камерите. С огромно удоволствие се снимаха с нас. И все си затваряха устата. Как ли заобиколно и деликатно не се опитвахме да им извадим широката усмивка. Не, тя беше предназначена само за нас. Пред обективите като по команда прикриваха златото.
Гладни и уморени, влязохме в кварталната ни чай-хана. И ни нагостиха любезните домакини. Твърде екзотични ни бяха ястията, та се доверихме на препоръката на момчето-сервитьор.
Помня, че едното ястие се казваше „куротоб“ и беше обилно полято със сметана. Другото пак на някакъв „тоб“ завършваше. И двете бяха покрити със ситно нарязяни домати, краставици и чушки (болгарский перец). И двете бяха много вкусни. И хранителни.
Та след като ги похапнахме, придобихме нужда да полегнем. Нали за такива точно цели мъдростта на вековете беше донесла до наши дни удобните възглавнички покрай масата.
Само не съобразихме, че като си полегнем, трябвало да си спуснем предвидливо ушитите завески. И понеже мъжете на отсрещната платформа доста се оживиха, момчето-сервитьор се спусна и ни пусна завеските.
Хубаво е да сме запознати с нравите на местните.
