Дойде време да се разделим с Душанбе.
Поредната сутрин се качихме на един от вътрешните им полети и кацнаме в Ходжанд. Построен на бреговете на река Сърдаря.
Както и в древни времена, когато от тук е минавал Великият път на коприната, така и днес Ходжанд е важен транспортен възел, политически, икономически, културен и научен център на страната. И втори по значение град на републиката.
При тази важност ме учуди броя на населението – около 250 хиляди души. Но за сметка на това представители на повече от 20 народности.
До съветско време градът, заедно с градове като Бухара и Самарканд, бил един от най – известните тогава центрове на науката и културата в Централна Азия.
В историческите източници е известен от 7 век.
Първоначално градът бил основан във времето на управление на Каянидския цар Кайкубода. А разцъфтял и станал още по-красив при персийския цар Дарий от династията на Ахеменидите.
След като Александър Македонски завоювал Централна Азия, която той нарекъл Варазруда, град Ходжент бил преименуван в Александрия Есхата (Крайна Александрия).
Построен на Великия път на коприната, градът имал постоянна връзка със световната цивилизация, развивал се икономически и духовно. Търговците от Ходжанд изнасяли в другите държави най-добрите изделия на местните занаятчии. А се връщали от странство, обогатени от достиженията на науката и цивилизацията на целия им известен свят.
„Всички градски порти на Ходжанд отворени са за гости и денем, и нощем. Умореният в този град ще отпочине. Търговецът доволен ще остане. А основаващият свое начинание, ще намери тук достойни партньори“.
И както винаги, прекрасното местоположение, спомогнало за развитието и разцвета на града, неминуемо превръщало града в непрекъснато желана плячка от най-различни завоеватели. И през улиците и площадите на града минали гърко-македонците, арабите, ордите на жестоките каракитайци, Чингисхан, Амир Темур, Шейбанидите, Аштарханидите.
Не един път градът е разрушаван и от наводнения на разбушуваната Сърдаря.
За щастие, след бурните събития, чийто активен участник бил в течение на 25 века, успял да съхрани специфичния си облик. А жителите му го правят все по-красив и привлекателен.
Заради жителите си Ходжант бил наречен в древните векове «Короната на света». Заради талантливите си учени, занаятчии и майстори.
Средневековните историци, географи и пътешественици споменават Ходжанд като „градът на великодушни, щедри и гостоприемни хора, с развити наука и занаяти, с плодородни ниви и градини“.
На особено уважение и почит в целия Изток се радвали неговите жители. Известни като „представители на династията Оли Ходжанд“, което означава „излезли от Ходжанд“. Те неизменно заемали високи дъжавни постове. Хората от тази династия с ума и знанията си, с благородството и далновидността си предизвиквали топъл отклик в сърцата на хората.
Заради тях великият поет на 12 век Хокони Ширвани с искрена любов написал:
«Безкрайно може да се говори за Ходжанд, за неговите хора – талантливи поети, сладкозвучни певци и нежни танцьори, известни учени и ненадминати занаятчии. Но по-добре един път да се види».
Будни и революционно настроени останали жителите му и след превземането на града от Руската империя през 1866 година. Тогава Ходжент се превърнал в един от центровете на революционно движение на територията на Таджикистан. А през ноември 1917 година, след Петербург и Ташкент, и той паднал под Съветската власт.
Тогава бил прекръстен на Ленинабад. До толкова красив и достолепен бил той дори за новите си владетели.
След получаване на независимостта на Таджикистан, на града е върнато старото име.
Най-близо до нашата къща за гости беше паметника на Камола Худжанди. Обичан от народа класик на таджикско-персийската поезия.
Паметникът е поставен през 1996 г., в чест на 675 години от рождението на поета. Тялото и лицето му са обърнати към родното му място, в посока на залязващото слънце. От двете му страни са изработени крила, олицетворяващи святостта му, и едновременно с това обозначаващи крилата на поетичното му вдъхновение.
А за това да създадат образ на силен и духовно богат човек, осъществил много пътешествия, на скулптурата поетът е изобразен с боси крака.
И тъй като беше твърде близо до нас, имахме късмета да го видим и през деня, и в красотата на нощното му осветеност.
И бързо стигнахме до целяната Ходжандска крепост.
Строена през 6 – 5 векове до н.е. на бреовете на река Сърдаря като част от охранителната система на древния град. В началото била заобиколена от широк и дълбок ров, пълен с вода.
Развитието на града и увеличението на неговото население довело до необходимостта от издигане на нова крепост.
Средневековната Ходжандска крепост била приемана за една от най-укрепените в Средна Азия.
Заради това, когато Чингизхан тръгнал да я превзема през 1219г. – 1220 г., насочил към нейната обсада 25-хилядна войска с 50 хиляди средноазиатски пленници.
Въпреки героичната отбрана, крепостта била превзета и разрушена от монголите.
И така в руини лежала до началото на 15 век, когато е възстановена и превърната в резиденция на местния владетел.
Зад крепостните стени днес е изграден огромен и изключително красив парк, носещ името на същия този любим на народа поет Камола Худжанди.
Първата ни среща с него беше в късната вечер. И добре че се случи така. И успяхме да го видим, окъпан в цяло множество светлини. Красивото осветление се превръщаше в цяла феерия от цветове и светлини над разхождащите се под него с цветните си дрехи красиви таджикски жени.
През 2014 година в този парк е издигнат нов паметник на Камола Худжанди. Зад паметника издигнали негов символичен дом. А в дома са разположени четири големи хума (глинени стомни). Пълна е всяка от тях с пшеница, нелющен ориз, масло и вода. Такава е традицията на таджикския народ – да се запасява с продукти. И я спазват и до днес.
И друга причина имаше, за да замъкна Дона до тук сутринта.
Сърдаря. Отдавна ми беше на сърце тази река. Заедно с посестримата си Амударя. За древната цивилизация Междуречие, създадена между двете реки, бях учила по история. И не просто учила. Толкова увлекателно ни разказваше за живота на онези, древните, учителката ми по история, че още тогава замечтах да посетя някога тези земи.
-Какво ще й гледаме? Река.
Река. Но, онази река! Реката от учебника ми по история. Реката от разказите на Ольга Васильевна. Реката на онези хора, живели тук, на този бряг преди много стотин години.
И аз съм тук, при тях. Макар виртуално, макар само във въображението ми. Но съм на мястото на техните поселища.
В тези мигове осъзнавам преходността и приемствеността на живота. Да, тях ги няма. Но реката си тече. И бреговете й са същите. И аз знам за тях. И помня делата им. И животът им не е бил напразен. Така, както се надявам и нашият да не бъде.
Днес, недалеч от града е изградено Кайракумското водохранилище. Възникнало в резултат от строителството на хидроелектростанция на река Сърдаря, днес то предлага на посетителите си възможност за практикуване на всякакви водни спортове. А те, в комбинация с мекия климат, необичайно красивата природа и прозрачната вода на ръкотворното езеро, го превръщат в желано място за почивка.
Придобихме нужда от чай в настъпилия вече ранен предиобед. А на брега на Сърдаря удобно беше разположена „чай-хона“.
И влязохме. И дори не предполагахме какъв голям подарък ни e приготвила добрата ни туристическа орисница.
На една от издигнатите маси – платформи се бяха разположили множество хора. Широките им усмивки и многобройните им и настоятелни покани ни подредиха на тяхната маса. Оказаха се семейство от онзи лелеян и затворен за сега Узбекистан. Управниците на Ходжанд поканили главата на семейството, ветеран от Втората световна война, да бъде почетен гост на подготвения парад за 9 май. И в добрите традиции на източната семейна сплотеност, за празника бяха дошли всички членове на семейството. Порастнали и разпръснали се по различни градове. И си бяха спретнали прекрасна семейна среща.
Веднага ни сипаха по чаша чай. И заразказваха. Ветеранът и съпругата му били 85-90 годишни. Няколко деца отгледали. И всичките ги изучили. И сега се радват на добрите им семейства и на внуците си. Пръв пристигнал синът-лекар. Другите щели да пристигнат утре.
Нямаха нужда от повече тези мили хора. Добрите гости им бяха на масата. И хвана докторът узбекската „китара“. И се понесоха узбекските песни над Сърдаря. И заблестяха златните му зъби. С отблясъците на златната му душа. И скочиха тези мили хора да танцуват. Заради нас, заради гостите. Които са по-високи от старейшината на рода. Който пък е равен на Господ за семейството си.
Стана заради нас и 85 – годишната жена. Не можа да танцува много. Тежаха й годинките. Но, стана. И уважи гостите си.
Най-добрите хора на света! Така специална и уважавана не знам дали се бях чувствала друг път.
Докато ни забавляваха, в кухнята се приготвял традиционният им плов. Няма по-голямо уважение в Таджикистан от това да те нагостят с плов. И заваляха настоятелните покани да останем.
Не че не оценихме всичко, направено за нас. Не че не искахме да споделим трапезата им и поне отчасти да им върнем жеста.
Само дето плов-ът представляваше много овнешко. И много мазно. С ориз.
За мене ясно, не ям месо. Но дори Дона не успя да преодолее себе си.
С леко тежки сърца, че се разделяме и с много топлина в душите ни, станахме от масата на тези невероятни хора. Самото сбогуване ни отне 15-ина минути. Докато ни пожелаят всички хубавини. И докато им благодарим около два милиона пъти.
Невероятна среща ни дари Таджикистан. С хора от Узбекистан. Прекрасно нещо е пътуването. Среща те с уникални хора на уникални места.
Пълни с добрина и светлина, се отправихме към историческия площад.
А пътят ни беше отново през града. През пазара. И жителите на Ходжанд. За които не беше непозната старата игра „тука има, тука нема“.
