Благодарихме на Ходжанд за срещата ни. Седнахме в автомобила за споделени източни пътувания. Гласът на шофьора ни огласи близката околност с виковете си „Истаравшан, Истаравшан, Истаравшан „. И след 15-ина минути вече пътувахме.
Предстоеше ни среща с най-малко уредения град-музей. С най-сърдечните и добронамерени хора.
Истаравшан — днес град-музей, някога древен център на търговия и занаяти. Един от най-древните градове на Централна Азия. Град на около 2 500 години.
Не само един от най-старите, а един от тези, с най-голямо значение за източно азиатската култура и наука. Като отминало величие се приравнява на градове като Самарканд и Ходжанд.
През II—VII векове до н. е. на територията на Истаравшан било изградено укрепено поселище Мугтеппа . В него живеели членовете на местната аристокрация, построила многочислени дворци със специфична архитектура. Днес учените открили само руини. Открили, обаче, живопис с изображение на вълчица, кърмеща два младенеца. Свидетелство за осъществяваните контакти между Запада и Изтока още в онези времена.
Във вид на град, Истаравшан е основан в 6 век до н.е. от ахеменидския цар на персийската държава Кир-Куруш. В негова чест е наречен Киропол (Курушкада) и бил укрепен с три реда защитни стени и крепост.
Към времето на нашествието на Александър Македонски в Средна Азия в 4 век до н.е., Курушкада бил вече голям и добре укрепен град.
В отбрана срещу балканския нашественик се изправили 18 хиляди души. Голяма трудност срещнал нападателят Александър Македонски. Наложило се да доведе по-голяма войска и да използва стенобитни оръдия. Те също не помогнали. И едва след като с измама неголям отряд успял да проникне в града и да отвори портата, градът бил превзет.
С толкова труд превзет, Истаравшан се превърнал във важен град за Александър Македонски. Тук той получил първото си ранение. А заради продължаващите въстания на местните, заповядал градът да бъде разрушен.
По-късно градът е възстановен. А в годините на арабско владичество жителите му приели исляма.
Бурно развитие Истаравшан получава при управлението на династията на Саманидите през 9 – 10 векове. Представителите на тази династия били първият етнически народ, заселили земите на града. И днес именно те се явяват прародители на съвременните таджики. Поне на голяма част от тях.
След бурното си развитие, градът отново е разрушен. Този път от монголите през 13 век.
Следващият му период на разцвет е по време на могъщата империя на Тимуридите през 15 век. Тогава получил името Ура-Тюбе.
През 16 век била образувана нова държава на Шейбанидите със столица Бухара. И тогава Истаравшан отново загубил своето централно значение.
Възстановява го през 18 век. Тогава били укрепени крепостта и крепостните стени, реставрирани старите и издигнати нови съоръжения. И било нужно това заради множеството атаки на многочислените номадски племена.
Отслабили го те. И през 1886 година Ура-Тюбе бил превзет от царската армия на Руската империя.
След октомврийската революция пък влиза в състава на съветската държава.
За среща с това величие тръгнахме ние към Истаравшан.
Намерихме го леко позанемарен провинциален град.
Хората бяха най-голямото богатство на този древен град.
Първата ни среща беше надвечер. След като пристигнахме, използвахме късния следобед за безцелна разходка. На следващия ден бяхме оставили търсене на историческите паметници.
И разходката ни доведе до странните таджикски надписи. Изписани на познатата кирилица, с почти неясно значение. И тук-таме някой позната дума сред потока от мистично-непознати.
Този път сред познатите бяха „милитсия“, „Прокуратура“, „Адвохатко“.
И тук всях лека суматоха. Ама то на мен си ми е вродено това изкуство. Талант, както се казва. Та, вече си го приемам нормално. Само пробвам да замажа ситуацията с чували широки усмивки.
Влязохме в съда около 17.30 – 18.00. Време, извън работното. И заварихме там много служители мъже. С неизменните костюми и малки квадратни шапчици на главите си. Съдебната зала беше обърната на чай-хана. В ъгъла до банката на съдията кротко изпускаше пара самовар за чай. А чакащите го спокойно се бяха разположили на издигната съдийска платформа.
Без да целя настъпилия резултат, с широка усмивка се представих с длъжността си. И казах, че бих се радвала да се запозная и да си поговоря с някой от колегите.
Докато се опитвах да си обясня настъпилата суматоха, си дадох обяснение за причината.
Влиза бяла жена и на чист руски им казва, че иска да се запознае с колегите. Разбира се, че за рускиня ме приеха. И то не просто за някаква, а идваща на проверка на тяхната институция. И съдиите ги няма. В извънработно време, но все пак. Затова са внезапните проверки, за да си готов за тях. А уважението и респекта към Русия все още не бяха отминали по тези земи.
И наскачаха милите хора. Така се притесниха и толкова бързо упяха да развалят чай-хана-та, че не успях да я снимам. А съпоставено с моята скорост на снимане, щом не успях да снимам, определено бързо си беше.
И заваляха едни оправдания. „Ама те, съдиите, ей до сега буквално бяха тук. Ама ние ще им се обадим. Те за пет минути ще дойдат“.
Леле, мале, какво направих. Само си представих как панически ги вдигат от домовете им и, милите, тичат, оправяйки вратовръзките си по пътя.
Вкарах цялото се красноречие, за да ги убедя да не го правят. В толкова широка усмивка се бях разляла, че чак трудно произнасях думите.
Убедих ги някак да не вдигат тревога. И че моето посещение е единствено туристическо-опознавателно. Колкото можаха, успокоиха се. Но почти съм сигурна, че в близката седмица никой от колегите няма и да помисли да си тръгне преди залез слънце. Какви ли разкази ще им бъдат предадени на следващия ден.
Като компенсация на изпуснатите снимки, се снимах на съдийската банка във вехтата съдебна зала. С носталгично умиление я гледах. Нещо подобно представляваха част от съдебните зали в зората на моята младост.
За да успокоим страстите, тръгнахме към близкия хълм. Едни сини кубета привлякоха погледа ни на върха му.
Замъкът Мугтеппа. Останал от онова древно поселище Мугтеппа, основано през II—VII векове до н. е.
Разбира се, от целия замък е останала само входната порта. А и тя е останала в този си вид благодарение на преминалата реставрация.
В древността замъкът заемал площ от 18 хектара и бил расположен на брега на река Ниджон, която в днешни времена е останала като полупресъхнал канал. Покрай този замък, в който са живели аристократите, археолозите са открили и жилища на обикновените жители във вид на полуземлянки.
Не стига, че ни разрешиха и с усмивка позираха. А изпратиха детето след нас. Настигна ни то и ни подаде два кръгли хляба. Изтича смутено на обратно. И ние с Дона по него. Благодарихме и извадихме пари да платим.
Не ги приеха. Обидно било. Те искали да ни почерпят. Добре сме дошли в техния град.
Опитахме още няколко пъти. Но получихме само отказ и много усмивки. И още повече благопожелания.
Все още полуобъркани, крачехме по улиците с хлябовете в ръка. И ни срещна друга любезна жена.
„От къде сте, що сте. Заповядайте у нас. Ще ви направя чай. Скоро правехме ремонт. И таванът ни е невероятен. Ще се радвам да го видите“.
Спогледахме се с Дона. Бре, непознати отношения да видиш.
Толкова беше мила усмивката на жената и така настоятелно ни канеше, че не намерихме думи да й откажем.
И влязохме в дома й.
Видяхме тавана. Възхитихме се колкото шумно успяхме. Снимахме го. И с нея, и с цялото й домочадие се снимахме. А в суматохата се отзоваха и съседските деца. Гледаха ни точно като големи бели птици.
Започна и разговорът за угощението с плов. Ей сега щяла да го приготви. За нея ще бъде голяма чест.
Толкова пъти с тежки сърца отказахме подобна покана на това пътуване. Невероятни хора! Ама пловът бавно става. А и несъедобен е той за нас. Пък ние нали туристически бързаме. Да си снимаме камъните и руините. И от човешките отношения бягахме.
Медресе Кок-Гумбаз
Построено през 16 век по инициатива на Абдулатиф Султан – син на знаменития учен-астроном и философ Улугбек, който пък е внук на Амир Темур.
Името Кок-Гумбаз в буквален превод означава „Син купол“.
Народното предание разказва, че Абдулатиф се скарал с баща си. Напуснал родителския си дом и се цанил на работа при стар фермер. Риел канали за напояване на земеделските земи. За тази работа той трябвало да получи 100 тенге.
Баща му, Улугбек, разбрал за това. Взел от селянина честно заработените от сина му пари, прибавил към тях още много и с тези средства построил медресе-то. Радетел бил той за развитието на науката и знанията.
А старото училище обучавало своите студенти до края на 19 век.
Разгледахме го, Дона наточи вода.
И тръгнахме. Имаше още доста забележителности за отмятане.
Мавзолея на Хазрати Шох, строен през 18 век. Погребан в него бил светия Хазрат Шох – родния брат на а Кусам ибн Аббаса, братовчед на пророка Мухамед.
Джамия Хазрати Шох (Намазгох). Според местна легенда построена от местен богаташ през 1891 -1892 год.
Мавзолея на Худойор Балъами. От 17 век. И в него живеели вечния си живот хора от династията на Тимуридите.
Аджинахона. Също мавзолей, в който е погребана знатна жена с име Бибибегимджон, потомкка на Махдум Хоразми.
Мавзолей Чор-Гумбаз. От края на 19 и началото на 20 век.
Само че ние предпочетохме да влезем в живота на днешните живи хора.
И намерихме по – ново училище. И то вече превърнато в музей. А уредникът му с пословичното източно гостоприемство ни отвори вратите и ни разведе из вътрешността.
И класна стая от близкото минало си имаше. И стая за отдих с маса -платформа. И разбира се, чайник. Чиято пара издаваше съвсем скорошното му употребление.
А по уличките срещнахме един от многото добри жители на града. Разказа ни той за нелекия живот напоследък. Но се справят. Не се оплакват. Децата му са покрай него. Имат винаги какво да сложат на масата. И са благодарни. Бог се грижи за тях.
Тъкмо се чудихме двете европейки под каква форма би било подходящо да му дадем малка паричка. Да почерпи внуците си.
И той влезе в малкото си магазинче. Излезе и ни подаде по една дъвка. Нямаше повече. Но и не можеше да не даде нищо на преминаващите пътници. Тази грижа към странника течеше в кръвта му от древни времена. И нейния повик слушаше той.
Не знам за кой пък ще въкликна: Невероятни хора!
Да си призная, леко го съжалихме. Какъв не толкова добър живот живее той. Пък ние какъв по-хубав живеем.
Скоро пак се заговорихме по този въпрос.
Нямат много пари обикновените таджики. Но имат достатъчно, за да са облечени. Е, имат по две-три дрехи. Но са здрави и хубави. И имат за доволно ядене. И за всичко това се грижи мъжът. Само той работи в къщи. И изхранва жена си, многото си деца, а и родителите си. Някои от тях издържат и овдовялата си сестра и нейните деца, че и други роднини в тежка ситуация.
И какво се получава. Само един работи. С неговите доходи живеят десетина човека. И жените са си в къщи. И си гледат децата и ги възпитават във всички добродетели. А децата нямат скъпи таблети и „плей стейшъни“. Наместо това си играят навън. Тичат с другите деца, карат колелета и се връщат кални и щастливи у дома. А там сядат на трапезата. И майка им е сготвила прясна, топла, вкусна и здравословна храна. И всички са заедно. Къщата е пълна. И се карат, и се веселята. И животът си им е прекрасен.
А ние. И двете, благодаря на Бога сме на „добри работи“. Издържаме само себе си. За „добрите“ си доходи работим по 12 часа на ден. Не познаваме събота и неделя. Ако краднем по една всеки месец, се чувстваме доволни, че сме направили нещо за себе си. Пътуваме с цената на много други лишения. И нямаме пълни къщи. И с приятели все „нямаме време, много работа“. Пък след това сме изтощени и не ни се говори. И сме на една ръка разстояние, а рядко се виждаме.
И така като се замислиш. Чий живот е по-добър?!
Леко тъжни размисли. Само че бяхме тук, сред добрите хора на Истаравшан.
И след толкова много поета от тях добрина просто тръгнахме по улиците.
А Дона остави в спомените ни лицата на тези прекрасни и добри хора.
Прибрахме се в хотела. Нагостихме се с подарения хляб и вкусните им всякакви млечни продукти.
И там най-после опитахме от това страннно зелено-червено растение. Автомобилът ни специално спря насред планината. Всички си купиха. Може ли сега, ние така по-назад да останем. Всъщност от цялата таи голяма корона се изяжда само основата на стъблото. И то след като добре се олющи от обвивката. Та остава нищо и никакво, както се казва. Но е леки киселичко. И наистина за разквасяване и ободряване на път е идеално. Не напразно навсякъде по пътищата го виждахме.
А благодарение на Дона се снабдихме с нова порция таджикски лица.
Много забавления ни предостави това пътуване.
Не ни бяха предупредили, че толкова туристически опознавателно ще бъде.
Следващата туристическа атракция, (която спретнаха специално за нас, разбира се), беше преминаването през един тунел.
Не беше дълъг той. Но бил в ремонт от няколко години. И поради отминалите напоследък големи дъждове, целият пълен с вода. Та, огромните му дупки и кратери не се и виждаха. Със страх тръгна шофьорът. Дори не можеше да предполага в какви пропасти ще пропаднем.
Слава Богу, нито гума спукахме, нито друго лошо се случи.
Случи се нещо интересно. Задръстване в тунела. До тук добре. Все пак, пълен с вода, а и всички караха с ниска скорост.
Само че задръстването не беше предизвикано от автомобили. А от овце.
За тези участници в пътното движение по нашите географски ширини също знаем.
А тук случихме на онзи пролетен момент на превеждане на стадата от едните пасища на другите. ( Не мога просто да не се сетя за култовия виц от една отминала епоха: „Той работил преводач. Превеждал овцете от единия баир на другия“)
Та и тук така. Преводачите бяха подкарали овцете за по-пряко през тунела. Във водата, насред колите. По-сериозна ситуация трудно можеше да си представим. Но, както ни обясни шофьорът, се случва по два пъти в годината и трае по няколко дни, така че всички участници в нея се отнасяха със завидна търпимост едни към други.
Минахме тунела и пред нас се показаха заледените върхове на планината.
Хем и да ги снимаме спря шофьорът. Пък и си изми колата под един вдигнат високо маркуч. В крайна сметка, те пътниците, за къде да бързат. Харесваха ми тези особености на тукашния междуградски превоз. Добре че бяхме оставили европейското си нетърпение в Европата и само веселие извличахме от ситуацията.
Всички тези спирки и задушевно пътуване доведоха до бурно сближаване на пътниците.
В тази кола се случи онзи култов разговор с местна таджикска дама, за който вече писах някога.
Първоначално ние я оприличихме на „лелка“. Но след като се загледахме в лицето й, успяхме мислено да свалим забрадката и да изличим раждането на пет деца, за по-малка от нас приехме.
–Нямаш мъж и деца? – искрено съжаление изразяваха гласът и лицето й. – Не се притеснявай, ще имаш! – като на болна ми го каза. С някаква надежда и все пак недоверие в скорошното излекуване.
И замлъкна след това. Решили, че нещо сме я смутили, двете с Дона я оставихме на мълчанието й.
Затова така ме стресна извиканото изведнъж:
–Не ти трябва мъж. Не се жени. Много си си добре така. Я виж как си пътуваш.
Чак се притесних. Какво се беше случило в тези пет минути?
Оказа се, че сестра й пристинала в големия град, към който пътувахме. И ще бъде там пет дни. И от три тя моли мъжа си да й даде пари за пътуването на не повече от 100 км. да види сестра си. Че следващият път кой знае след колко години ще бъде.
А не че им бяха лоши мъжете. Животът им беше така устроен, че работи в семейството само мъжът. Жената се грижи за домакинството и отглежда многото деца. И не разполага с лични средства.
Явно дългите разговори по време на изминалите три дни си беше спомнила в петте минути таджикската жена. И за кратко самостоятелността й се бе видяла по-привлекателна от семейния й живот, изпълнен с радостта на многото деца.
Стигнахме най-после Душанбе. Оставихме нашата приятелка още в края на града, в квартала с къщите. Петнадесет минути по-рано започна да отправя към нас покана да й гостуваме. Ще пием чай, ще ни запознае със сестра си. Ще ни направят плов…
Може да нямаше чак кой знае какви историчеки забележителности Таджикистан. Но имаше своите забележителни хора. Те бяха истинската атракция тук. И истинско богатство беше общуването с тях. Дадоха и на нас част от собствената си добрина. И с искрено съжаление се качихме на другата сутрин на самолета. И с безкрайна благодарност за дадените ни срещи с тях.
