И след като преминахме пеша из античния период на Перперек, е време да се отправим към следващия му, християнски период.
Както прекрасно знаем от уроците по история, в началото на хилядолетието ни християнската религия намира все повече привърженици. И постепенно се разпространява до всички кътчета на огромната Римска империя.
На 24 февруари 303 г прочутият гонител на християнството, римският император Диоклециан, издава едикт за забрана на религията.
Но само десетина години по-късно на власт идва император Константин и признава Християнството за основна религия в Римската империя.
Но, колкото и привърженици да е имала младата религия, налагането й над масовото население е било доста дълъг и нелек процес.
Трудно я приели и обитателите на Родопа планина. Дори в 4 век свободолюбивото тракийско племе на бесите продължавало да изповядва култа към Бог Дионис и поддържало неговото светилище в Свещената планина. Вкоренените старинни вярвания дълго отдалечавали налагането на християнството като официална религия.
За да стане възможно приобщаването на траките към християнството, било направено това, което по-късно се извършило при покръстването на българите. За да се преодолее отпорът на народа към новата религия, на нашите български предци било позволено да запазят старите си езически празници и обичаи. И върху тях се насложили новите християнски. Така години наред народът си празнувал познатите празници. И постепенно приел внесения в тях християнски смисъл.
По същия начин по-рано бил направен компромис спрямо бесите, какъвто още по-рано бил сторен и спрямо готите.
Въпреки че според привържениците на младата християнска религия свещените й книги трябвало да се четат единствено на гръцки, латински и еврейски, в свещената Родопа планина те били преведени на езика на бесите. Според легендарни сведения, т.нар. „Библия бесика“ била преведена на тракийски език в планински „бески манастир“.
Днес учените не могат да локализират местонахождението на тази древна обител. Но едно са установили със сигурност. Археологическите им проучвания в Родопите им показали, че християните не унищожили старинните тракийски светилища. Напротив, унаследили ги и ги превърнали в църкви. Доказателство за това са и множеството християнски църкви, изградени на територията на древния Перперек.
Днес учените предполагат, че за навлизането на християнството допринесли трудните времена, преживени от местните жители по време на бурните исторически събития през 4 в.
Разцветът и охолството на Римската империя направила жителите й непредпазливи. И внезапно могъщата империя станала плячка на страшни варварски нашествия.
„Притискани от несметните пълчища на хуните, племената на готите нахлуват на Балканския полуостров. Особено фатална е датата 9 август 378 г., когато, водени от свирепия Фритигерн, те разбиват край Адрианопол(Одрин) римляните и убиват император Валент. Балканските провинции са опожарени и опустошени и тази участ не отбягва Родопите.
Археологическите проучвания показаха, че тогава Перперикон е бил превзет и изгорен. Но градът възкръсва още в 5-6 в. В съдбоносната схватка с варварите Византия укрепва и постепенно започва да възстановява границите на Римската империя. При император Юстиниан Велики(527-565) почти са достигнати старите предели. Същият василевс извършва колосално строителство, възобновявайки и преизграждайки древните градове и твърдини.
Крепостните стени на Перперикон са отремонтирани, а са построени и нови, подсилващи защитата на Акропола от уязвимата западна посока. Отново функционира инфраструктурата на селището.
Налага отпечатък и утвърдилото се след 5 в. християнство. Базиликата в Акропола е преустроена в църква, като от изток е добавена необходимата апсида. Християнски храмове се издигат и в околностите на Перперикон“.
Именно тогава множество християнски мисионери били насочени към многобройните области, чието население останало полуезическо, или дори изцяло неприело новата вяра. Една от тези области била Родопа.
„Според написаното в 409 г. житие от църковния историк Павлин Нолански към Родопите се насочва мисията на Никета, епископ на Ремесиана(днес Бяла Паланка в Източна Сърбия). Именно при него започва масовото кръщение на планинците, продължило през целия 5 в. В житието е неприкрита радостта на християнските мисионери:
„…Нали бесите, ако земята и душата им са корави, ако и те самите са по-корави от тамошния сняг, са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се трупат в кошарата на мира. Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от своя труд: нали златото, заради което претърсваха земята с ръце(т.е.копаят в рудници – б.а.),Недостъпните и кървавите по-рано планини сега закрилят превърнатите в монаси разбойници, станали питомци на мира“.“
И следва нов исторически период. Други нашественици нахлули от север и югоизток на територията на Византия. Сега пък славяни и араби. Земите на империята рязко се съкратили.
Това се отразило и на древния град Перперек. Към началото на 7 в. току-що изградената мощна фортификационна система била буквално изоставена. Градът се превърнал в малко селище. А животът в него представлявал „бледо подобие на миналото величие“.
Свещените скали обаче останали. И се превърнали в място за поклонение на друг народ, прабългарите на вожда Кубер. През 7 в. те били заселени от императора в околностите на Солун.
Прабългарите лесно превърнали скалите в свое светилище. И нищо чудно. И в тяхната религия, както и при траките, скалите били обожествени.
Племето на вожда Кубер оставило по южните склонове на Родопите няколко находища от рисунки-графити. Едни от тях са и намерените графити в Перперикон. Разбира се, всички те са с култов характер. Изобразяват женски полови органи и символичната игра „дама“. Според алхеолозите, изобразяването на женски полови органи било свързано с култа им към богиня на плодородието Умай. И именно нейният образ е изпълнен с остър предмет в най-високата част на Перперикон.
През 9 в. Византия успяла да се стабилизира и в подножието на Перперикон отново закипяла активна дейност, превръщайки го в областен център на Източните Родопи.
И на сцената излизаме ние.
„Източните Родопи били трайно завладяни от българската държава скоро след успешното въстание срещу ромейската власт на братята Асен и Петър в 1185 г. По време на епичните войни между цар Калоян и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход(1205-1207) Ахридос, както е известен източният дял на планината през средновековието, е бил главна база на българите за нападение срещу враговете. Картината се запазила чак до 1246 г, когато умрял малолетния наследник на великия Иван Асен, Коломан.
На власт дошъл другият му малолетен син, Михаил Асен, но фактически управлявала неговата майка, Ирина. Дъщеря на византийския император, тя без война върнала на ромеите завладените с десетилетни усилия южни земи, сред които и Източните Родопи. Но в 1254 г възмъжалият цар решил да поправи тази несправедливост и с голяма войска се отправил на юг.
Летописецът Георги Акрополит разказва, че българите за кратко време подчинили обширна територия и много градове край р. Марица. Те навлезли в Родопите и една след друга превзели крепостите край Пловдив – Стенимахос, Перущица, Кричим, Цепина. Нататък победоносната армия се изправила пред твърдините на Източните Родопи, чиито имена са известни от хрониките – тогавашния областен център Мнеакос, Перперикон, Устра, Ефраим, Кривус и Патмос. След драматични обсади паднали всички крепости с изключение на главния град Мнеакос, който, макар с полуразрушени стени, издържал атаката. Накрая българите били принудени да се изтеглят на север.
Повторен опит за овладяване на Източните Родопи направили те през 1343 г, използвайки бушуващата във Византия междуособица за имперския престол. Само с преговори и без война, цар Иван Александър завзел важната Пловдивска област. Както отбелязва хронистът Йоан Кантакузин, тогава той пожелал да завоюва и Ахридос. Изпратеният военен отряд влязъл победно в Перперикон, където бил назначен областен управител, архонт. Изглежда, че до него било отправено важното царско писмо, скрепено с единствения оцелял през вековете златен печат на Иван Александър, намерено на Перперикон преди няколко десетилетия.
Скоро обаче византийците се окопитили и срещу Перперикон била отправена военна експедиция. Българите били победени, а архонтът им безславно напуснал Перперикон.
Крепостта добива отново важно значение през 13-14 в., когато се създава новата административна единица Ахридос. А през 1339 г. в писмо на Вселенската патриаршия той е обозначен като епископски център, очевидно отделил се от старата епископска катедра Ахридос.
Данните от археологическите разкопки показват, че през 13-14 в. животът в крепостта Перперикон е бил интензивен. Той няма блясъка на античността, но показва важността на средновековния център. Върху останките на късноантичния храм в Акропола е построена нова църква, вече изцяло изградена от ломени камъни, споени със здрав бял хоросан. Наоколо се оформя обширен некропол, даващ представа за значителния брой на населението.
Развиват се и квартали с полуземлянки и частично използване на старите улици. „
Открити от тези времена са множество керамични съдове, предмети и монети. Сред тях са и изключително редките за този район сребърни монети на цар Иван Александър. Те именно регистрират кратката му власт в Перперикон през 1343г.
Гражданската война от 1341-1346 г. унищожава крепостите в Източните Родопи и те повече не се възстановяват.
И след всичко това тръгнали на опустошителен поход османските турци. И завладели и Източните Родопи, и целия Балкански полуостров. А крепостите на Ахридос били разрушени и техните руини тихо потънали в забрава.
Въпреки това, според открит турски регистър от 1626/1627 г., населението в селищата под Перперикон продължило да бъде християнско.
Етническият облик на района бил променен едва в 18-19 в, вследствие на засилена турска колонизация и масово изселване на местното население.
