Най-после успях да стихна първият.
Храмът на Митра в село Гарни. Единственият съхранен храм от гръко-римския период. Преживял и сриване и престрояване.
А представлява Храм от времето на Предхристиянска Армения.
Изграден около 76 – 77 година като храм на слънчевия бог Мхер. Персийския бог на Слънцето, небесната светлина и справедливостта от арменския цар Трдат ( Тиридат I).
Изградил го царят и наредил да се изработи каменен надпис. И днес плоча с този надпис си стои до храма:
„Хелиос! Трдат Велики, на Велика Армения господар, когато владетелят построи агарак (дворец) а царицата тази непристъпна крепост в година единадесета на своето царуване…“
След приемането на християнството от Армения през 301 година този храм остава като единственият несъборен езически храм.
По време на голямо земетресение през 1679 година сградата на Храма на Митра е значително разрушена. И е реновирана основно през XIX век. А допълнително е реконструирана в периода между 1969 и 1975 г.
Пълното име на манастира е Гегардаванк, което в буквален превод означава „манастир с копия“. А идва името на манастирския комплекс от копието на Лонгинус, което пронизва тялото на Исус Христос на кръста. И, както се твърди, е донесено в Армения от апостол Тадей, сред много други мощи. Сега копието е изложено в Музея на Ечмиадзин.
Наличието на реликвата – копие – направило манастира популярно място за поклонничество. А благочестивите посетители в течение на следващите векове дарявали на манастира земя, пари и ръкописи.
Построен през X до XIII век под патронажа на династия Багратуни, манастирът принадлежи на Арменската апостолическа църква.
Най-интересното на този манастир е, че към почти всички църкви от комплекса подходът е през пещери-проходи. Директно в скалите от дефилето на река Гохт са издълбани множество килии и параклиси, принадлежащи на манастира.
Други от храмовете представляват сложни структури. Някои са издълбани в скалата. А други достроена със стени.
Из целия манастирски комплекс има множество издълбани върху каменни стени и свободно стоящи кръстосани камъни – традиционни арменски каменни мемориални стели с кръстове.
Много каменни кръстове (хачкари) са издълбани директно в скалата с богати орнаменти и са поставени в памет на мъртвите, или като празничен дар от поклонници.
През 2011 година Манастирът Гегхард е изцяло реконструиран. И към него е изграден широк, павиран път с голям паркинг и магазин за подаръци. И по него аз успях да стигна въпреки снежната зима.
В една от църквите видях друг свободен електрон. И той като мен се завираше във всяка ниша и не пропускаше да снима всяко кътче. Веднага го заподозрях като един от свободно пътуващите ми събратя по света.
И предположенията ми се оказа напълно основателни. В момента, в който излязох на пътя с червената си кола, той вече беше там и махаше за стоп. По принцип не правя такива неща, но този път усетих с душата си равният по туристическа лудост, и го качих. Оказаха се чех. Тръгнах на двумесечно пътешествие. На принципа „където ми хареса, оставам колкото ми се иска“. И в Ереван бил от няколко дена. И за първи път решил да се разходи до скалните манастири. Е, такова разточителство на време никога не ми е било понятно. Моето сърце геройско никак не би изтраяло да се намирам на преодолимо разстояние от подобно богатство и да си стоя на топло в столицата. Но, затова светът е прекрасен. Защото е населен с различни хора.
Светлите намерения на моя спътник бяха да се прибере отново на топло в Ереван. Само дето туристическата му съдба ме беше изправила на пътя му. Набързо го убедих да ме придружи до следващите два манастирски комплекса. Е, въздъхна леко при мисълта, че ще поброди още малко из арменския студ. Ама какво да прави. Като се срещна с друга луда туристка.
И навлязохме в Ечмиадзе. До скоро се е наричал града Вагаршапат.
А манастирът се оказа главен за Арменската апостолическа църква. В него се намирал и престолът на Върховния патриарх и Католикоса на всички арменци. Тук са се помещавали за първи път от 303г. до 484г. И след това от 1441г. до днес.
В една от сградите ме посрещна надпис:
„Ще дойдем и изправим тук
склад за чиста светлина! –
Защото тук светлината ни светна,
осветяваше арменската земя“ .
След почти хилядолетно изгнание, през 1441 г. арменският патриаршески престол отново е върнат в Ечмиадзин.
За да привлече духовенството на своя страна, владетелят на държавата Кара Коюнлу Джаханшах, се съгласява да помогне на това начинание.
И през май 1441 г. със съгласието на ереванския Бек Ягуб над 300 вардапети, епископи, светски благородници и старейшини се събрали в Ечмиадзин, за да изберат нов католикос.
Нова криза се задава през 1604 г. Иранският Шах Абас I , владеещ тогава земите на Армения, решава да премести катедралната църква на части в новата си столица Исфахан. Това му желание възникнало заради формирането на голяма арменска общност в столицата.
Не бил изпълнен този план. Но много реликви били все пак преместени на съхранение в арменската катедрала Ванк в Исфахан.
С течение на годините манастирският комплекс се разраства. И включва множество сгради. Част от тях са къщата на Католикос, строена в периода от 1738г. до 1741г.,построената през първата половина на 17 век трапезария, хотел, строен в средата на 18 век и училище, построено през 1813 г.
Катедралата ме посрещна в реконструкция. А вътрешността й все още пази по стените си стенописи, създадени през XVII и XVIII век.
До наши дни е запазено „Обяснение”, написано от гръцкия митрополит Хризант Неопатски за си посещението на манастира през 18-ти век:
„Този велик патриарх има власт на всички онези места и почти целият народ се подчинява на неговите заповеди. Той е почти автократичен. За манастира мога да кажа, че той не е по-богат в света, с изключение на манастира „Свети Йоан Лорет“, който е в папското владение, и собствените му папски съкровища могат да се сравнят с този арменски манастир. Съдържа много монаси и епископи, за всеки от тях монашеският вожд трябва да бъде един от епископите, а от млади до стари всички са богати. Съкровището на този манастир е неизвестно къде се съхранява, но изглежда, че го съдържа на подземни места за безопасност „.
И в този главен манастир, мисля, е подходящо да си припомним за Арменската апостолическа църква. Една от древноизточните църкви и от най-древните християнски църкви.
Нарича се Апостолическа, тъй като християнството е донесено в Армения от апостолите Вартоломей и Тадей.
През 301г. цар Тиридат III провъзгласява християнството за държавна религия. По този начин арменският цар цели религиозно разграничаване на Армения от сасанидски Иран. А и да пресече стремежите му да подчини съседката си Армения.
Първостепенна роля в покръстването има Григорий Просветител, който е и първият католикос на арменската църква в периода от 302г. до 326г. А след смъртта си е канонизиран за светец.
А по името му Арменската апостолическа църква понякога се нарича и григорианска.
Догматическото богословие на Арменската Църква се основава на ученията на великите отци на Църквата Св. Атанасий Александрийски, Св. Василий Велики, Св. Григорий Богослов, Св. Григориий Нисийски, Св. Кирил Александрийски.
Приема и спазва също догмите, приети на Никейския вселенски събор, състоял се през 325 г., Цариградския вселенски събор, състоял се през 381 г. и Ефеския вселенски събор, състоял се през 431 г.
На Четвъртия вселенски събор Арменската апостолическа църква не участва и не признава взетите решенията. Този събор внася разкол в Христовата Църква. И като последствие от този разкол настъпва отужденост между Арменската и Византийската Църква, между които дотогава съществували тесни връзки.
Освен христологическия въпрос за двете природи на Христос – божествена и човешка, останалото учение на Арменската Църква напълно съответства на вероучението на Православната Църква.
Има седем тайнства и почита също Богородица, и иконите.
Днес върховен Патриарх на Арменската църква в Ечмиадзин и Католикос на всички арменци е Карекин II Нерсисян. А Ечмиадзинската катедрала е главният Свети престол на Арменската църква.
Друг Католикос има в Киликия в Ливан.
Арменската църква е благословена с още два патриаршески престола. Единият в Йерусалим. Негово Блаженство Торком Манугян е пазител на църковните права в Светата земя.
Освен тях има няколко епархии: В САЩ – Калифорнийска и Североамериканска. Една в Южна Америка. Една в Западна Европа с център в Париж. Няколко в Близкия и Среден Изток – Ирано-азербайджанска, Техеранска, Исфаханска, Иракска и Египетска. Една в Далечния изток -Индийско-далекоизточна. И три на Балканите – Българска, Румънска и Гръцка.
И от главния престол на тази църква тръгнах към последният храм в програмата ми.
„Звартноц“. А означава името в буквален превод „Храм на ангелите“. На арменски„ zvartun ”означаваше „ ангел ”.
В хрониките на древните летописци храмът се споменава като „Храм на множеството небесни бдители“, които се явяват на св. Григорий на мястото на бъдещия храм.
Други хронисти го наричат и „Храма на Свети Григорий във Вагаршапат“.
Построен е храмът по времето на католикоса Нерсес III през 640-650 г.
На церемонията по освещаването присъства византийският император Константин II. Така величествен и колосален бил храмът, че императорът пожелал да построи също такъв и в Константинопол.
Не преценили, обаче, древните строители тежестта на храма. И през X век се сринал той. Слаби се оказали възлите на опорите от втория му слой и не издържали на случилото се земетресение.
И до нас са останали само руините на Звартноц, открити при разкопки през 1901-1907 г.
За отминалото му величие ни е останало описанието от древен летописец:
„Храмът, представляваше кръгла тристепенна структура на купола . В кръга на основата е вписан кръст, три крила от които са оформени в полукръг от 6 колони, а източното крило – апсидата – представляваше празна стена, покрита с мозайки и стенописи. Олтарната апсида е с висока кота, от една страна има амвон, отпред е шрифт за кръщение. Към апсидата имаше съседна квадратна стая, очевидно ризница, от която се изкачиха по стълбите към коридора, който вървеше по върха на първия ред.
Фасадите на храма бяха украсени с аркатура, дърворезба, релефни плочи с орнаменти и гроздове от нар и грозде. Колоните на Звартноц са увенчани с масивни капители с изображения на кръстове, орли, дарители на храма. В югозападната част на храма са руините на патриархалния дворец, жилищните помещения на Нерсес III и пресата за вино.“
Е, за нас пък бяха останали руините. Та, като им се нагледахме и ги наснимах от всички възможни ъгли, се качихме в червенушка и поехме обратно към столицата.
А там оставих първо червената кола в офиса.
Не очаквах от служителя никаква специално отношение към мен. Затова така ме изненада неговата реакция при влизането ми. Така явно и така силно бе учудване ме от моята поява, ме чак го изправи на крака и го накара да излезе из зад бюрото си. Успя да преодолее и пословичната арменска любезност. И наместо „добра вечер“, отправи към едно странен в началото упрек:
–Защо не се обадихте? Нали ви казах, че имате пълна застраховка и няма никакъв проблем. Но беше важно да ми се обадите – изстрелваше към мен със скорост, по-висока от моята на възприемането им.
Никак не ми стана ясна ситуацията. А това неразбиране накара клетият ми мозък трескаво да се размисли. И да зарови в паметта. Пък тя, милата, все още класифицираше и подреждаше току-що възприетите красиви скални храмове. Та, ровенето ми отне известно малко време.
Сегашните му упреци ме върнаха в случилите се събития от ранната сутрин на същия ден. Сетих се, че и тогава, както и сега, той отправи към мен подобни думи. Само дето тогава бяха облечени в далеч по-красивата форма на молба. Спомних си как действително ме умоляваше да му се обадя в случай, че се случи „нещо“ като отново ми натъртваше на наличната пълна застраховка. Явно под това „Нещо“ разбираше проблем по пътя, който също явно, непременно е очаквал да се случи.
При наличието вече на този спомен, му се усмихнах кротко и най-благия си глас му казах, че е нямало причина да му се обаждам.
Само че той вече не беше в състояние да възпира страховете си и, подминавайки ме, изхвърча през вратата в посока колата. По пътя продължаваше да мърмори, че е трябвало да му се обадя и е било хубаво, и че съм имала тази пълна застраховка, и така, и така, и така.
А колата, милата, си стоеше там кротка и червена. Направи й служителят един истерично бърз и нервен обход. Явно нещо резултатът не го задоволи, затова направи още един. Вече малко по-бавен и придружен с по-внимателно взиране в черните ламарини. И вече на третият беше извършен истински бавно и с истинско внимателно взиране във всеки сантиметър.
Едва след като приключи и той, повдигна към мен учудените си разширени очи и изрече:
– Ама то няма никаква повреда.
Ти да видиш. Ми, не знаех, че трябва да има. Не можех да си обясня, за пръв път ли му връщаха колата без повреда? Толкова ли често се случваха пътно-транспортни произшествия в тази страна? Все пак цял ден бях по пътищата. И не само, че на мен, Слава Богу, не ми се случи нищо ,но и не бях свидетел на чужди такива.
Не намерих достатъчно мотивация да дискутирам по темата. Пък и не го намерих за нужно. Важното беше, че арменецът най-после се успокои и успя да изкара една усмивка.
Разделихме се с пожелание за приятна вечер. А ние с чеха седнахме да хапнем в местно малко заведение с топла храна.
И в това заведение, наблюдавайки над парата на топлата ми супа как чехът се справя с поръчаните от него три сериозни ястия, намерих отговор на друг, занимаващ ме от известно време въпрос. Неразбирането на мои приятели относно твърденията ми за изключително евтините ми пътувания.
Този чех ми ми даде да осъзная разликата между пътуването на мъж и на жена. Или, поне на жена от моя тип.
Видимо и двамата бяхме с ограничени бюджети. И, видимо и двамата пестяхме от нещо. И докато аз спокойно можех да спестя отредените средства за храна, както и правих обикновено. ( Всъщност, в тази гостилница влязох единствено и само, за да завършим добрия ден и от уважение към добрата му компания. Обикновено в пътуванията ми храненето е най-маловажната част. То просто гравитира около всичко останало. А нуждата ми от храна удовлетворявам чрез елементарни продукти, закупени от хранителни магазини, или „баничкоподобни“ по пътя. Много пъти дори съм пренебрегвала тази нужда в името на спестяване на средства за разглеждане на нов обект, или за преодоляване на нова отсечка от път.) Както в случая, за сметка на храната аз си бях позволила този условно скъп разход за наемане на кола.
Той, от своя страна, беше спестил именно този разход. Беше пътувал „на стоп“. И то само до един от манастирите. Тоест, беше жертвал посещението на всички други, в името на похарчване на същата тази сума, която аз отделих за еднодневния наем на автомобил, за доброто хранене.
И както винаги, и едното, и другото са си еднакво важни. Един и същи разход всеки от нас беше направил за важното, според него. И, както често казвам, затова е прекрасен светът ни. Защото е съставен от различни хора. И в него има място за важностите на всеки един от тях.
Поне си дадох обяснение защо приятелите ми с такова съмнение слушат разказите ми за истински евтините ми пътувания. Действително, ако се храня като моя спътник поне два пъти на ден в ресторанти, пък и с бутилка вино, както други, никак няма да постигна тази евтиност. Пък и определено част от тях щяха да бъдат спестени.
