А до паметника се бяха приготвили за фотосесия прекрасни млади младоженци. Помолих да ги снимам. Усмихнаха ми се за кадъра. И ни присламчиха и нас във фотосесията. От всички снимки с местните разбрах едно. Най-висша публична изява на близост е хващането под ръка. Не прегръдките. За всяка снимка местните ни хващаха под ръка и ни придърпваха към себе си.
Създателят на едно от най-любопитните исторически паметници на Самарканд и уникално съоръжение за времето си – средневековната обсерватория.
Мухаммад Тарагай, останал в историята на великите като Улуг`Бек. Дадено му от признателния народ името означава „Велик управител“ («Улуг» – велик, «бек» – управител).
На 22 март 1394 година прославленния Амир Темур се сдобива с внук. Ражда се Мухаммад Тарагай, станал по-късно Улуг`Бек.
От ранно си детство внукът на великия Тамерлан се стремял към знания. И проявявал особен интерес към точните науки. Обучението му било поверено на най-добрите учители на времето: философът и писател Ариф Азари, изключителният математик и астроном Кази заде Руми и други.
Още като дете, в един от походите на дядо си в Султания, Улуг`Бек вижда необикновено съоръжение – обсерватория, построена от азербайджанския учен Насир ад-Дин Туя. Дали тогава се е размечтал будният юноша за създаването на собствена обсерватория?!
В много млада възраст Улуг`Бек става владетел на Самарканд. И започнал да превръща своята мечта в реалност. Строителството на обсерваторията започнало есента на 1420 г. и продължило три години. Главен съветник за построяването бил любимият му наставник Кази-заде Руми. След завършване на строителството, още дълго в обсерваторията се извършвали установка и настройка на приборите. И с това се занимавал видния учен Джемшид Каши.
Само по себе си, зданието представлява добре настроен прибор за наблюдение на космическите тела.
За жалост, до наши дни е запазена само част от грандиозния инструмент на обсерваторията на Улуг`бек с радиус от 40, 2 м. Секстанта, ориентирована от север на юг. С този уникален ъгломер се провеждали измеренията на височината на небесните светила над хоризонта.
Улуг`Бек прекарвал в обсерваторията голяма част от времето си, свободно от държавни дела. Той вдохновявал учените, работещи под неовото покровителство. Старал се да бъде научен ръководител практически на всички изследвания, провеждани в обсерваторията.
Обсерваторията била ръководена последователно от Джемшид Каши и астронома Кази-заде Руми.
След кончината на Руми, твърде голямата заетост на Улуг`бек в държавните дела го довела до отчаяни мисли да издаде астрономическите си таблици ( най-важният му труд), в незавършен вид и да прекрати всички наблюдения. За радост, едни от младите сътрудници на обсерваторията, Али Кушчи, съумял да убеди великия владетел и продължил работата по таблиците в обсерваторията.
Влечението към науката и малкото военни походи на големия държавник не харесали на част от подчинените му. И през 1449 година, в резултат на коварен заговор, организиран от сина му, Улуг`Бек бил убит. Народът не простил смъртта на любимия си предводител. И три месеца и половина по-късно, синът на Улуг`бек бил екзекутиран. А на гроба му било написано:“отцеубиец“.
А обсерваторията на Улуг`бек продължила съществуването си през следващите 20 години.
За жалост, годините на процъфтяване на науката били приключили в Самарканд. Зпочнали гонения срещу учените. И Али Кушчи, заедно с учениците, си напуснали обсерваторията, а и Самарканд. Намерили те убежище в Герат, където главен министър бил знаменитият писател на Изтока, Алишер Навои. По – късно Али Кушчи получил покана от Стамбул. И вече там завършил и издал всички трудове на обсерваторията на Улуг`бек.
И «Зиджи джадиди на Гураган» и
«Новите Гураганови астрономически таблици» – главният научен труд на Улуг`Бек, дълго дълго време оставали уникални. В Европа подобни изчисления успяли да проведат едва през XVII век.
Велик народ са били узбеките! С много мъдри и учени владетели.
И военни походи са извършвали. И победи са имали. И са убивали в името на тези победи. Но и научни постижения са сторили И за хората си са мислили. И за бъдещето. Онова, научното, водещо към по-добрия живот. С научния прогрес, а не само с материалните придобивки.
С тези мисли тръгнахме по пътя на обратно. Оставихме нашата вълшебна алея. И поехме по автомобилния път. Този, по който щеше да ни доведе транспорт някакъв.
Първи беше Мавзолеят Рухабад–Rukhabat Mausoleum (“Обител на духа”). Едно от най- първите строения в Самарканд от времето на управление на Тамерлан.
Мавзолеят е издигнат през 1380 година над погребението на шейх Бурханеддин Сагараджи – знаменит учен-мистик.
Бурханеддин Сагараджи сътворил с делата си особен ореол на святост, вяра и чистота около себе си.
Роден в село Сагараджи, членувал в ордена на дервишите и целият си живот провел в поклонничество. Смъртта го настигнала по време на странстването му по Китай. Малко пред края на своя жизнен път Бурханеддин оставил наставление на своя син. Да бъде погребан в земята на Самарканд. В изпълнение на волята му самият Амир Темур, заповядал да бъде построен този мавзолей в чест на своя наставник.
В мавзолея може да се влезе от три страни – от север, запад и юг. Вътрешната ураса е странно проста – от алабастърна мазилка.
Някога, в древни времена, близо до мавзолея се извисявала джамия. Е до него биз изграден хауз(водоем), в прозрачността на чиято вода се оглеждал мавзолеят.
„Щастлив е този, който напусне този свят преди светът да се откаже от него„.
С този надпис ни посрещна гробницата Гур-Емир–Gur Emir Mausoleum (в превод „гробница на емира„, „могила на повелителя„).
Гробницата на Тимуридите. В нея са погребани самия Амир Темур, двама негови сина – Шахрух и Мираншах, внуците му Мухаммед-Султан и великия астроном Улуг`Бек.
Гробницата е дала последна обител освен на членовете на царското семейство, също на духовния наставник на Тимур, мюсулманския шейх от Медина, Мир Сейид Береке и на „някой си“ Шах-Ходж, за когото не се знае нищо.
През 1403 година започнал строежът на мавзолея. Около него били издигнати най – древното средноазиатско медресе, минарета и ханака, ползвана на резиденция от любимия внук и наследник на престола на Амир Темур, Мухаммед Султан.
За нас от огромния комплекс са съхранени само фундаментите на медресето и ханаката, порталът на главния вход и част от едно от четирите минарета.
По вида на построените в древността сгради, учените съдят, че бил замислен като голям център на ислямското образование, а не на погребален комплекс. В такъв го превръща Темур след преждевременната смърт на любимия си внук Мухаммед-Султан като превръща в център на целия комплекс именно мавзолея му.
Самият Амир Темур умира през 1405 година по време на похода му в Китай. Умира в Отрар от възпаление на белите дробове. Явно, и великите пълководци като всички смъртни, страдат от неизличими болести.
И въпреки че за неговата кончина вече имало построен великолепен мавзолей в родния му град Шахрисабз, случилата се люта зима в момента на кончината му, направила невъзможен прехода през планината. И бил погребан той до любимия си внук в Гур-Эмир.
Строителството на съоръжението е продължено, и мавзолеят е превърнат в семейна гробница на династията на Тимуридите по времето на управлението на другия внук на Темур – великият учен Улуг`Бек, който също бил погребан тук след смъртта му. Върху гроба му е изсечен надпис, че е паднал от ръцете на собствения си син, Абдуллатиф.
Вътрешната украса на мавзолея е поразително монументална. За увеличение на пространството майсторите направили ниши във формата на кръст. Разкошната декорация, наситена със син и златен цветове на висока панел от оникс със светло-зелен цвят е истински достойна за кралското величие на почиващите в него.
Гур-Емир станал прототип на мавзолея на Хумаюна в Делхи и Тадж-Махала в Агра – знаменити паметници от епохата на Великите Моголи.
Още по времето на Улуг`Бек на могилата на Темур поставили надгробна плоча от красив нефрит. Донесли плочата от Моголистан. Камъкът бил от трона на потомъка на Чингисхан – Кабек Хан. Изсекли на плочата знаменития надпис-предупреждение:
«Всеки, който наруши моят покой в този живот, или в следващия, ще бъде подложен на страдания и ще погине».
И като всеки паметник на територията на древен Самарканд, и този си има множество поверия и легенди. И все страховити са те. И свързани с надписа – предпуреждение от надгробата плоча на Тимур.
Една от тях разказва за древните времена на 1740 година. Тъмно-зелената нефритена плоча от гроба на Тимур била взета от иранския завоеват Надир-шах. Наредил той да я поставят като стъпало пред трона му. От този момент върху главата на иранския господар и неговите поданици се стоварили вълни от нещастия. И чак след дълго увещаване от съветниците си, Надир-шах заповядал да се върне камъка на мястото му. Натоварили го и тръгнали. Само че по пътя към Самарканд камъкът паднал и се счупил на две части.
Дали защото съм потомък на народ, който свързва гробовете с правене на заклинания за лошо, не можах да не се замисля. Поради каква причина може някой да вземе надгробна плоча и да я положи на символа на величието си. Който символ, а и самото величие иска да продължи. А и реално да седи всеки ден върху чуждата надгробна плоча. Нали уж мъдри са били иранските владетели? Поели прекрасните постулати на зороастризма. Каква е тази сила, която кара явно умен човек да извърши подобна нелогичност?
Следващата тайнствена история датира от юни 1941 година. С решение на правителството на Узбекската съветска социалистическа република в ранното утро на 19 юни 1941 год. били отворени всички саркофази в криптата в Гур-Емир.
И страшна историческа ценност постигнали археолозите. От проведените експертизи установили установеното – В мавзолея са погребани балсамираните тела на мъжете от династията на Тимуридите: Тамерлан, неговите синове и внуци. Останките на Амир Темур и Мухаммед-Султан били намерени в дървени ковчези, а останалите в саркофази. Известният антрополог-реставратор, М. М. Герасимов, си поиграл и с черепите на Тимуридите. Отнесъл се с тях като неважна чужда вещ, а не като с останките на главите на живи същества. И след изследването им успял да даде на света техните портрети. Отбелязали също, че Темур бил висок 180 см. Истински гигант за времето си. А от повреда в скелета му установили, че силно куцал при ходене.
За несъмнена научна ценност представят наученото изследователите. А колко да е несъмнена, при положение че единствената нова информация е бил ръстът на Тимур?! Че именно мъжете на Тимуридите са погребани в мавзолея си е било прекрасно ясно. Не само че не е крит този факт, ами е бил оповестен с всички ярки и шумни почести. А не е забравен и от поколенията. Че да речем да е възникнала нужда от припомняне. Не, гробницата е била обект на поклонение през цялото й съществуване. Та и до днес.
За портретите им любезни художници са оставили на поколенията достатъчно количество портрети.
А че е куцал не само било известно. Именно този му недъг го дарява с прозвището Темур Ланг (Темур Куция).
За единия ръст била нарушена светостта на гробовете на няколко човека.
Само два дни по-късно цял Съветски съюз си спомнил надписа – предупреждение. Избухнала Великата Отечествена война.
Според преданието, в гробницата бил заключен злият дух на войната. И той бил пуснат на свобода от археолозите.
Най-вероятно събитията са просто силно неприятно съвпадение. Но фактът, че са признати от официалните руски и узбекски власти, говори за осъзнаването на извършеното зло. И именно това ми е било непонятно винаги. Защо вършиш нещо, което съзнаваш, че не е добро? И то е свършено не от неук и необразован индивид. От учени. От изтъкнати и признати, при това. Тоест, от хора интелигентни и разумни. Готови дори с последствията. Кое е това по-силното, което кара интелигентният човек да заглуши разума си, да погази чисто човешките закони? Егото? Такава ли да е силата му?! Или е нещо друго?
От какво е продиктувана тази липса на уважение към другите? Какво като са живели преди нас? Били са. Такива като нас. Каквито ние ще бъдем за нашите наследници. Искаме ли да ни разравят гробовете и да ни варят черепа, че да го изследват? И защо го правим с другите?
Останките не са вещи. Те са Останки. От живи, реално съществуващи и дейни същества.
И защо не вярваме на общопризнатите истини? От къде това неизчерпаемо желание да подлагаме на съмнение всяка истина? От къде този стремеж ние да проверим, ние да потвърдим. И ние да изтъкнем тази стара истина. И пред кого? Пред хора, които вече я знаят. С какво ще ги удивим? С глупостта и детското си перчене?
Така или иначе, една и съща грешка се извършва от различни хора през вековете. От ирански владетел до съветски учени. Явно, човечеството не е научило Урокът си да се съобразява и да уважава другия. Като равен. И никой да не се поставя над никого.
Успокоила изригналите в мен страсти от тази немислима постъпка, тръгнахме през парка на обратно. Да осмислим видяното и да починат за пореден път очите ни от възприетата красота сред зеленината на парка.

